ПОЛИТИКА

Българските коалиции нямат управленска програма, нямат работещи легитимни политически органи, не са предшествани от яснота кой с кого би се коалирал и с кого не. За сметка на това е налице свръхпредлагане на претенденти.

Политическият пророчески хъс винаги намира енергия в началата на поредния „сезон”. Сезонно таеното желание за предсказание търси своето удовлетворение успоредно с навлизането в хладния сезон на размислите. Традиционният отговор идва под формата на чертаене на траектории, предсказания за лични и общи политически съдби, диагнози за групи, партии и общества. В центъра на подобни отговори по правило се разполага въпроса за победителя, за големия „кой” на изборните надпревари, с които ще завърши сегашната надпревара. На фона на свръхпредлагането от отговори ви предлагам няколко въпроса, които макар и рядко задавани могат да се окажат по-важни.

Още от първите дни на политическата година се вижда ясно оформящото се свръхпредлагане на претенденти. Към познатите ни играчи ще се прикачат поне още двама със значителни финансови ресурси: ЛИДЕР и „Българска нова демокрация”. Ако към тях добавим и цялата кохорта от постоянно търсещи своето място партии като ВМРО, Новото време, Гергьоден, партията на Яне Янев и други получаваме солидна на брой формална възможност за избор. Общото между тях е, че в различна степен те са табула раза, тоест могат при добро управление на самите себе си да търсят и намерят езика и проблемите на „обикновения избирател”. Оттук и един от интересните въпроси на идните месеци: ще се намери ли партия, която да защити своето място в политиката без да се позиционира главно спрямо своите реални и въображаеми опоненти, а спрямо смисленото формулиране на предложения за решаване на основните въпроси пред страната? Фрапиращо е, че партиите в България просто не могат да видят огромните възможности, които това би им дало. И така, въпрос номер 1: ще има ли в периода до лятото на 2009 година поне една партия, която да даде подредени, смислени и убедителни предложения за решаване на проблемите в здравеопазването, образованието, икономиката и сигурността?

Откритието за неизбежната коалиционност в българската политическа система е вече банализирано. Същото важи за прогнозата за това, че подобен модел на управление ще имаме и след следващите парламентарни избори. Нещо повече, една голяма част от участниците в тези избори ще бъдат организирани в предизборни коалиции главно с идеята за механичното събиране на гласове. Всяка малка партия дискретно или не ще обикаля в търсене на оферти за нейните гарантирани Х на брой избиратели.

Българската политическа система е вече на практика доминирана от предизборни и следизборни коалиции и няма нещо, което да подсказва, че това ще се промени скоро. В същото време, досегашния опит е изключително негативен. Българските коалиции нямат управленска програма, нямат работещи легитимни политически органи, не са предшествани от яснота кой с кого би се коалирал и с кого не. Последната работи като машина за преразпределение на ресурси и е задвижена от математически алгоритъм без всякакво отношение към демократични неудобства като министерска отговорност, отчетност на публичните разходи и т.н. Оттук и въпрос номер 2: ще се появи ли през идните месеци поне една коалиция, в която да има яснота относно това, което я обединява; това, което я разединява; това, което желае да прави, ако дойде на власт и защо; това, което не желае да прави и защо и как смята да го направи?

Дискусиите около промените в изборното законодателство продължават вече повече от година и като цяло в нейните рамки бяха чути повечето от разумните аргументи в полза на различните избирателни системи. Към момента изглежда, че съществува достатъчно съгласие за промяна в настоящата система чрез възможността за селекция на един кандидат в рамките на партийната листа при нисък праг, за да бъде той/тя избран. Приемането на тази промяна е в момента абсолютния максимум, който може да бъде произведен от чувството на притеснение на политиците от нарастващото оттегляне на избиратели. Основната надежда е, че тази възможност за ограничено политическо предприемачество ще отвори партиите и ще ги „приближи” до хората. Основното притеснение се състои в това тази възможност да не направи партиите окончателно неуправляеми и те да станат толкова хаотични и обсебени от вътрешни битки, че напълно да изчезнат от хоризонта на хората. Така стигаме до въпрос номер 3: кой от тези два варианта ще се осъществи – отваряне към гражданите или „полудяване” на партиите?

Последният въпрос е свързан с конкретна политическа съдба, тази на настоящия премиер Сергей Станишев. Вероятността БСП да спечели следващите избори изглежда твърде малка, а европейската демократична практика предполага смяна на ръководство след изборна загуба. Възможност за избягване на подобна смяна съществува при формулирането на политическа цел друга от спечелване на изборите, което е обаче малко вероятно. Загуба на БСП отново би върнала въпроса за поколенията в нея, за различията между тях, за различните възможни политики на отделните крила, за политическото наследство, за ролята на партийните кардинали, за посоката. По този начин стигаме до въпрос номер 4 на „сезона”: ще остане ли Сергей Станишев председател на БСП след загубата на Парламентарни избори 2009? Каноните на авторската оригиналност предполагат текстове с отговори. Въпросите, обаче, са по-демократични, защото единствено очертават полето на нашето внимание и ни дават възможност да мислим в бъдеще време. В пренаселената среда от пророци и политически врачки това усилие тази година особено си заслужава.

Владимир Шопов