Проф. дин Сергей Иванов описва достойно зашеметяващата столица на Византийската империя, запознавайки ни в детайли с нея в мащабния си труд "В търсене на Константинопол". Изпълнено с интересни факти, множество карти и богат илюстративен материал, изданието е първият по рода си пътеводител за днешен Истанбул по времената на Византийската империя. Проф. Иванов идва в София по повод Международната научна конференция „Европейският югоизток през втората половина на X и началото на XI век“, където освен доклад за конференцията ще представи лично и книгата си.
Откъс от „В търсене на Константинопол“, Сергей Иванов
„Света София“
Да се върнем най-после при построеното от Юстиниан, всъщност „Св. София“ е храм, построен „върху кръв“: църквата е издигната, за да напомня за въстанието Ника от януари 532 г., когато били избити 30 000 жители на града, а пожар унищожил църквата на Теодосий.
Цялата мощ на Империята била хвърлена за изграждането на новия храм, отвсякъде в Константинопол докарвали парчета цветен мрамор и колони, изтръгнати от езическите светилища. Ако съдим по легендите, които византийците повтаряли през вековете, строили две бригади от по 50 000 души, начело с по петдесет майстори.
Прокопий Кесарийски пише: Тази църква е невероятно зрелище, изумително за онези, които са го видели и въобще неправдоподобно за онези, които само са чували за него. Тя се издига до небесата и сякаш изплува сред обкръжаващите я постройки и се свежда над целия град.
Разбира се, днес храмът не оставя същото впечатление, както по времето на Прокопий, все пак 1400 години не са шега. Да се опитаме да си представим, че в Града ги няма огромните сиви буци на джамиите, всяка от които навремето е строена с намерението да надмине размерите на „Св. София“, че ги няма съвременните кутийки на небостъргачите и че всяко високо здание се е възприемало като чудо. Ако не броим египетските пирамиди, този храм в продължение на 600 години е държал рекорда за най-високо здание в света – за първи път едва през 1311 г. Линкълнската катедрала надминава по височина „Св. София“. А тя няма равна на себе си с височината на вътрешното си пространство чак до 1436 г., когато се появява прочутият Дуомо във Флоренция, т.е. в продължение на 900 години.
Днес зданието не изглежда много високо не само заради османските минарета и не защото сега строежите са много по-високи. До голяма степен днешното впечатление от храма се определя от добавените в различно време контрафорси, т.е. мощните странични подпорни стени. Тяхната основна цел е да се предпази гигантското здание от земетресенията, но те не са единствената причина. Въпреки гениалният, пресметнат до най-малките детайли замисъл на архитектите, през вековете чудовищният натиск на купола постепенно започва да приплъзва стените и колоните. На няколко места и сега в „Св. София“ се забелязва, че те избиват навън и това движение е спряно най-вече с контрафорсите. Очевидно първите, най-ранните, са издигнати от западната страна на храма – точно тях гледаме в момента. По-всяка вероятност те са се появили през Х–ХІ в. и за разлика от всички останали са във формата на арки или мостчета. Същата форма са имали северните и южните контрафорси, просто по-късно техните арки са били запълнени. Останалите подпорни стени са били построени в началото на ХІV в. от Андроник ІІ Палеолог.
След това турците са достроявали „Св. София“ само отвън – още Мехмед Завоевателя е издигнал контрафорс на югоизточния ѝ ъгъл и първото минаре. Впрочем една турска легенда за Истанбул гласи: когато части от християнския храм се разрушили, султанът изпратил в Константинопол своя инженер, който уж заради реконструкцията построил до църквата кула и като се върнал бързо, казал на Мехмед: Аз построих първото минаре – другите ти. Разбира се, минаретата развалят гледката на храма, но не бива да забравяме, че и по времето на Византия отвсякъде около храма е имало допълнителни постройки, свързани с него с вътрешни проходи.
Сега в храма влизат през западната врата, но в миналото (като се почне от VІІ в.) я отваряли само по големи празници, когато народът се тълпял в храма. В обикновени дни там влизали през югозападния вестибюл, там, където днес е изходът.
Преди да тръгнете след тълпите туристи и най-после да влезете в храма, да заобиколим най-южния (последния) контрафорс. От южната му страна се вижда вратичка с решетки , зад която има кладенец, дълбок 14,5 м. Много пътешественици твърдят, че под храма има огромна цистерна за вода. Сред тях е и испанският посланик Гонзалес де Клавихо, посетил Константинопол през 1403 г.: Под земята в „Св. София“ има голяма цистерна, в която могат да плуват десет кораба. Колкото и да изглежда странно, но неотдавнашното изследване на група водолази откри под храма съвсем малък резервоар – нищо, което поне да напомня описаното на Клавихо чудо.
Проф. дин Сергей Иванов описва достойно зашеметяващата столица на Византийската империя, запознавайки ни в детайли с нея в мащабния си труд В търсене на Константинопол.
