В новата си книга "До оня свят и обратно" Пламен Григоров разказва какво е "видял" за тридесет денонощия в кома.
Не съм мистик, не съм и скептик. Споделеното тук няма за цел да убеждава когото и да било в каквото и да е. Аз само разказвам какво “видях”. Приемам, че то не е без значение за познанието, свързано с други светове, с други енергии, с друг начин на мислене и живеене.
Безсмъртието винаги е било крайъгълният камък при търсенето на смисъла на човешкия живот. Вярата в безсмъртието е залегнала във всички религии, а търсенето на доказателства за живот след смъртта не е от днес и от вчера. В тази насока дори науката вече има своите постижения и открития.
Пребиваването ми Там беше тежко изпитание за мен. Първото нещо, за което си спомних, когато се убедих, че вече не съм Там, бяха думите на моята баба Янка, че няма нищо по хубаво от Белия свят. Когато я питах къде е този свят, тя отговаряше:
- Тука, тука е Белият свят, ако има други светове, то те са Черни светове.
Аз бях в един такъв Черен свят, в света на Болката. В света на енергийните голи птици. Не пожелавам на никого да отиде Там, но съм сигурен, че колокото повече хора научат за този свят, толкова този живот, тук на земята, в това време и в това пространство ще изглежда по-прекрасен. Да си жив тук и сега е истинско чудо. Заклевам ви да не го пропускате. Защото често се случва така, че докато търсим безсмъртието и Бога, забравяме да живеем, забравяме да обичаме и сякаш отлагаме живота си за едно друго време и едно друго пространство.
От пребиваването си Там не разбрах дали има задгробен живот. Бях пред Вратата на смъртта, но се чувствах жив, а не мъртъв. Това не означава, че няма някаква форма на живот след смъртта. Аз виждах мъртвите през Вратата, виждах ги синкави, като духове, а не от плът и кръв, но влязох там само за да изпратя баща си. Бях между живота и смъртта. В нито един момент не се видях “отгоре”, както разказват други, които са били в кома или в клинична смърт.
Един от въпросите, който най-често ми задават, е: Кое беше страшното? Трудно ми е да отговоря. Не беше смъртта, не беше страхът или каквото и да било земно човешко чувство. Но беше страшно. Не знам - може би съм осъзнал “страшното” после, когато се върнах в Белия свят? Разкъсваше ме болката. Но това беше особена болка, не физическа, не и душевна. Може би тялото не е пускало душата или душата не е искала да се раздели с тялото. Но по-страшното беше усещането, че присъствам на аутопсия на самия живот, че ставам свидетел на нещо, което не би трябвало да знам и да виждам... Тази болка беше най-коварната и непоносима болка. Не смъртта, там аз не мислех за смъртта. Там всичко беше пространство и движение в това пространство. Страшното беше, че стоях завързан, че никой не ме сваляше от разпятието. И това чувство за жажда, за вода... Животът е вода...
