На 7 ноември миналата година в 5 ч. сутринта полицията арестува шестима души, които участват в боядисване със спрей на скулптурната група пред централата на БСП на "Позитано" 20 и полагане на надпис върху нея „Кой? БКП - позор - Кой”. Прокуратурата образува досъдебно производство срещу Асен Генов и Цветелина Сърбинска, които са имали латексови ръкавици и са носели спрей.
Делото стигна до съд и на 31 октомври, съдия Мирослава Тодорова ги оправда, с мотива, че не е установено, че те са извършили деянието, защото то би могло да е било извършено и от някои от другите четирима участници, въпреки че Генов и Сърбинска заявяват пред съда, че поемат политическата отговорност за стореното.
Двамата направо се поиграват с българския съд: казват, поемаме отговорност, но само в политически смисъл, иначе никой от нас не може да бъде осъден, защото не може да се докаже, кой точно от нас е извършил деянието. Но съдия Тодорова не се възмущава от държането им, нито поръчва на прокурорите да извършат допълнителни следствени действия и установят кой е изпръскал паметника. Тя едва ли не им симпатизира, отказва да окачестви деянието им за хулиганска проява, а го определя като израз на политическо мнение с използване на художествени средства, което било гарантирано в Европейската конвенция за защита правата на човека.
А практиката на Европейския съд по правата на човека, пише в мотивите си тя, „включва и възможността то да е изразено с художествени средства и артистичен изказ, който дава възможност за участие в обществения обмен на културни, политически или социални идеи от всякакъв вид" - един невероятно нелеп опит за издигане на пиедестал на вандалското и злонамерено ошарване на скулптурната композиция в тъмни доби . На извършителите най-много можело да се търсело отговорност, пише тя, за засягане на чужда собственост и авторски права, но и в такъв случай, става ясно, нищо особено не грози извършителите, тъй като вредата от боядисването била „отстранима”, т.е. те могат да бъдат накарани най-много да изчистят боята сами или да заплатят за изчистването и.
Паметникът пред Позитано 20 е композиция, посветена на антифашистката съпротива с автор проф. Любомир Далчев. България, както е известно, се присъединява във Втората световна война към хитлеристка Германия, обявява война през 1941г. на САЩ и Великобритания, което довежда до бомбардировки на българските градове от американската авиация, интернира евреите в страната ни, и срещу монарха и властта се разгръща съпротивително движение, в което участват не само комунисти, но и земеделци, социалдемократи и членове на военното крило „Звено”. Всички те дават жертви в тази борба, включително и английски офицери, като майор Томпсън, спуснат с парашут за осъществяване на връзка между британското командване и партизанските части, ръководени от Славчо Трънски.
В този смисъл, композицията на проф. Делчев отдава дан на борбата на тези хора и жертвите, които са дали, между които е и поетът Никола Вапцаров, а не на идеологията на бившата БКП и днешната БСП, с която всеки има право да е несъгласен. Но ако си несъгласен с идеологията на БСП и с нейното управление, когато е била на власт, можеш да застанеш пред Позитано 20 с плакати и микрофони, а не в ранни зори, тайно, да не те види никой, да обругаеш един паметник.
Действията на тези млади, но очевидно невежи хора, представлява антидемократичен акт срещу тази част от българското общество, за която паметникът не е монумент на комунистическа идеология, а е символ, свързан с борбата срещу про- хитлеристката ориентация на България по време на Втората световна война. Той е дори повече от хулиганска проява, защото представлява атака срещу един от основните принципи на демокрацията- да изразяваш и отстояваш свободно по различни начини, включително и чрез паметници и без страх от подобно посегателство, своето отношение към събития и личности.
Тези неща обаче убягват от вниманието на съдия Тодорова, чието решение е очевидно политически оцветено и със своите субективни умозаключения за правото на индивида да посяга на паметници с надписи, бои и спрейове, създава опасен прецедент. Защото утре някой с антикомунистически убеждения без притеснение може да оскверни паметника на Никола Вапцаров, с оправданието, че е изразил политическото си мнение срещу поета. А друг, който има политически настроения срещу управлението на СДС в миналото, да оскверни с боя паметника в градската градина в столицата на бившия правосъден министър и вицепремиер в кабинета на Филип Димитров Светослав Лучников. Или пък привърженици на ВМРО и земеделци, които са стигали да кървава конфронтация в далечното минало, да оскверняват с боя безнаказано взаимно паметниците си, с претекст, че съгласно законотворчеството на съдия Тодорова, по този начин изразяват с художествени средства политическото си мнение.
Делото съдия Тодорова разглежда чиналия четвъртък, на 30 октомври и тя написва решението си светкавично- за един ден. Но винаги ли е била толкова прецизна и експедитивна тази известна съдийка? Нека се върнем малко към миналото.
През 2004 г. съдия Мирослава Тодорова поема дело, свързано с жестоко престъпление, извършено през януари 1998 г., когато привечер седем души - полицаят Димчо Димов, Димитър Николов-Бомбата, магистралния бандит Ивайло Рангелов-Джинката, Божидар Методиев-Лудия и още трима нахлуват в къщата на семейство в софийското село Чехин, изтезават двамата съпрузи за пари от имот, който са продали наскоро и зверски изнасилват двете им дъщерички, на 11 и 16 години пред очите на родителите. Делото се протака с години, едва след 23 заседания, за потрес на бащата и майката, през ноември 2006 г., поради това, че съдът е пропуснал да установи самоличността на обвиняемите, съдия Мариана Тодорова разбира, че един от подсъдимите е бил полицай по време на престъплението, и постановява, че не тя и нейният съд, а военен съдия и съд трябва да го разглежда (а на кого, освен на прокуратурата и съда е работа да установи кой с какво от обвиняемите се е занимавал по времето, когато е било извършено престъплението), в резултат на което делото започва отново, и се влачи още 6 години.
През 1995 г. мажоритарният собственик на Банката за земеделски кредит (БЗК) и шеф на съвета на директорите Атанас Тилев чрез няколко финансови операции източва и фалира банката. Разследването срещу него се точи с години, едва през 2005 г. прокуратурата внася обвинителен акт срещу него в Софийския градски съд. То е поето от съдия Мирослава Тодорова, която през 2007 г. оправдава Тилев. Прокуратурата протестира, но делото не може да тръгне на горна инстанция, докато съдия Тодорова не напише мотивите. Тя прави това едва през 2012 г., две години след изтичане през ноември 2010 г. на абсолютния давностен срок от 15 г. от датата на извършване на престъплението- ноември 1995 г.
Делото е прекратено и банкерът Тилев е имал повод да почерпи Тодорова, ако е имал възможност да я срещне; веднъж за оправдателната присъда и втори път, за създаването на невъзможност по-горна съдебна инстанция да разгледа протеста на прокуратурата и евентуално да го осъди.
На съдия Мирослава Тодорова, която с годините се издигна до председател на Съюза на съдиите, се пада честта да гледа и друго банкерско дело. На 31 юли 1997 г. е образувано досъдебно производство срещу шефовете на ТСБанк Любомир Гибински, Николай Златев и Стефан Тодоров, обвинени за неправомерно отпускане на необезпечени кредити, довели до фалит на банката. След пет годишно протакане, ход на делото е даден през март 2002 г., гледа го Мирослава Тодорова, която след година и нещо обявява банкерите за невинни. Репортер на в-к „Стандарт” пита Мирослава Тодорова, как така няма виновни, след като банката е фалирала и парите на хората са изгорели. Съдийката отказва да отгжвжрш, мотивите щели да станат ясни като ги напише. А тя е заета съдийка, не и стига времето. През 2004 г. гледа дело за измама и през 2007г. обявява осъдителна условна присъда за две жени, но написва мотивите чак след 4 г. и осем месеца и това е причината, заедно със забавяне на с писането на мотивите по още няколко други дела, да бъде уволнена през юли 2012 г. от ВСС. Едно от тях е срещу наркобоса Васил Маникатов, когото тя осъжда през 2007 г. на 8 години затвор, но не пише мотивите по присъдата близо пет години. Защото още мислела, че той е в затвора, и не знаела че той всъщност е на свобода! Именно заради това забавяне Цветан Цветанов нападна Тодорова, че покровителствала организираната престъпност. Друго такова дело е във връзка с отвличането през 1996 г. в столицата на бизнесмена Петър Стойчев, от бизнеспартньора му Стоян Петров и двама негови съучастници, които го принуждават да подпише договори за заем за много големи суми. Разследването се бави 7 години, делото е внесено в Софийския градски съд (СГС) през 2003 г., мотае се там още три години и на 16 юни 2006г. съдия Мирослава Тодорова произнася присъда, с която Петров е осъден на година и половина затвор условно за отвличане (е това ако не е милостива присъда), а останалите са оправдани. Мотивите към присъдата обаче са обявени чак след пет години, на 25 март 2011 г. и Софийския административен съд прекратява делото поради изтичане на 15 годишна абсолютна давност.
Но има и случаи, когато претоварената наистина съдийка, подобно на случая с Асен Генов и Цветелина Сърбинска, действа експедитивно. Такъв е случаят с делото срещу могъщия бос на ВИС Георги Илиев, който на 11 октомври 2000 г. нахлува в столичното заведение БИАД и шамаросва собственика Слави Бинев, осмелил се да нареди на своите охранители да не пускат в ресторанта висаджиите. Бинев е получил сътресение на мозъка, но тя наказва Илиев като го оправдава по обвинението в хулиганство и му налага глоба от 700 лева и 1200 лв обезщетение за морални щети. След което само за три дни написва мотивите по присъдата.
Противоречивото решение на съдия Мирослава Тодорова във връзка с обругаването на паметника пред "Позитано" 20 е определяно от мнозина за скандално, подобно и на други нейни решения в миналото. Но какво да се прави, такава е българската съдебна система, през едрото сито на която се измъкват къде по- ярки нарушители на българските закони.
Антон Гицов
