Любомир Павров и Петко Сименово решиха навремето да стана лице на СДС. Плакатът, който направиха с мен ме завари напълно неподготвена – излязох от вкъщи и целият град беше облепен с него. Спомням си, че слязох от тролея, а срещу мен беше цяла стена с поне 20 плаката. Така се стреснах, че се качих обратно вътре, седнах на седалката и се разплаках. Около час по-късно, още преди да съм стигнала до централата на СДС, по улицата ме познаваха. Когато пристигнах набегом на „Раковска“ 134, Петко Симеонов беше във възторг. Той лично посрещнал тира, пълен до горе с плаката. „Ти ще си най-известният чов
Това призна пред Фрог нюз лицето на демокрацията Лияна Панделиева. Днес тя работи като журналист и обожава четири неща-дъщеричката си, конете, мъжа, който я подкрепя и разбира се фотографията.
Вижте какво още разказа Лияна Панделиева за историческия 10-ти ноември 1989 година и как точно тя е била избрана за символ на новото начало:
- Г-жо Панделиева, хиляди хора ви помнят като лице на демокрацията. Какво се случи на 10-ти ноември 1989 година през вашите очи?
- Моят 10 ноември беше най-бързия старт в живота, в кариерата, в съзряването, във всичко. Виждах, бях във въртележката, разбирах нещата, каквито действително са за минути и вече нещо ново се случваше.
На 10 ноември отидох на работа в кабинета си в телевизията, където бях секретарка на Иван Гарелов. Работех за него от няколко месеца и бях постоянно в полет – бях във възторг от факта, че работя, че имам свой офис с тапицираната врата, обичах звънящите телефони на бюрото си. Бях най-младият служител в телевизията, а Иван вече ми беше поверил да правя репортажи на руски език. С други колеги-журналисти решили, че ми отива да бъда пред камера и той ми беше гласувал гигантско доверие, а аз се скъсвах от старание. На 10 ноември, както седях на бюрото си започнах да чувам странно движение. Врати започнаха да се тряскат от всякъде, хора влизаха, излизаха без да правят абсолютно нищо, надничаха в кабинета на Иван, тичаха обратно навън. Седях и гледах като да съм свидетел на масово полудяване. После започнах да чувам: „Падна бе! Падна! Доживяхме, падна!“ . Чуваха се кратки женски писъци, гърлен мъжки смях, но за кратко, като някакво изригване, от което всеки се е стреснал.
Иван влетя в офиса като торпедо, излезе... Вече не на шега се стреснах и плахо се обадих: „Другарю Гарелов...“ Той сякаш не ме видя.
Дори когато чух, че Тодор Живков е свален, това нищо не ми говореше. Цял живот знаех как върви света и че другарят Живов си е там. Тоест – като няма Тодор Живков, къде е дупката и как изглежда дупка в която го няма другарят Живков? Останах да седя на сигурно място на бюрото си.
- Но как току що завършила гимназистка става секретарка на тогавашния шеф Иван Гарелов?
- С типично за възрастта самочувствие и доза късмет. Една праисторическа история всъщност. В 11 клас реших, че е нечестно завършилите гимназия до 12 клас да не могат да учат задочно още от годината на завършване. Аз не се виждах като фриволна студентка, а като работещ човек, който учи. Написах писмо от името на класа с молба да бъде променен законът в тази му част и тръгнах с писмото към телевизията. В поредица от недоразумения и голямо търчане из целия град, изведнъж се оказах лице в лице с Иван Гарелов. Обясних му какво да направи, за да промени закона, а той ми каза да му звънна пак. След три седмици неспирно звънене пак попаднах на него. Той се разсмя, че не съм се отказала. Пред него, Асен Агов и още двама бъдещи колеги, които бяха в кабинета му, аз защитих своята теза пред председателя на Комитета за висше образование. Иван Гарелов го беше повикал да му се яви на място. Две седмици по-късно промяната в закона беше обнародвана в Държавен вестник. Тази победа ме окрили и настърви – исках да вървя напред и да успявам!
В края на последната ми лятна ваканция телефонът у дома иззвъня и Иван ме покани на работа. Просто ме попита по телефона: „Идваш ли?“ Отговорих сдържано „Да“ и после само панелът си знае как е издържал на скоковете ми. Иван за първи път имаше право на самостоятелен кабинет и секретарка.
На държавни изпити бях покрила първи клас машинопис и стенография, бях със секретарски профил. Дори бях получила предложение за работа и от министъра на образованието, чиято секретарка замествах за месец през лятната ваканция, по препоръка на директора на гимназията Иван Арсов.
Така че започнах работа с още по-щастливото усещане, че съм направила съзнателен избор. Понякога в къщи си отварях служебната карта, на която пишеше, че съм служител на телевизията и че всички органи трябва да оказват помощ при изпълнение на задачите ми. Още си я пазя.
- Помниш ли как се появи опозицията?
- О, да! Изведнъж улиците се изпълниха с хора, които вееха знамена и викаха СДС. Стана толкова бързо, че сякаш само бяха чакали някой да бутне Живков и те да се разлеят навсякъде. После тези хора започнаха да обсаждат телевизията всеки ден без изключение и крещяха без грам умора с часове: „Всеки ден ще така – до победата!“. А ние ден след ден седяхме арестувани вътре до полунощ или дори до по-късно. В някакъв момент Иван подремваше на фотйола в офиса си,а аз поспивах подпряла чело на скръстените си ръце на бюрото, веднъж той отиде на някакво късно заседание при директора на телевизията и тогава поспах на дивана. Писмата, които идваха вече се качваха в офиса ми с чували – стотици на ден. Човешки истории, подкрепа за промените, коментари на репортажи, молби за гостуване... Преди водех съвестно тетрадка в която завеждах кореспонденцията. А сега вече не смогвах да отворя и половината писма от всеки ден.
Първото опозиционно лице, което помня беше на Георги Спасов, мир на праха му, а после и на Петър Берон. Той беше най-ефектен от всички: пъргав, енергичен, със специфичното си „р“, с гръмогласния си говор... От всички тогавашни лидери, само той носеше вятър със себе си.
Първото политическо обръщение на Спасов беше записано от моето бюро. И едва след като започнаха да гледат касетата в апаратната видяха, че зад гърба му са рафтовете с детски играчки, които си бях наредила в кабинета. Та се наложи да го презаписват – този път без играчки. Попитах го защо нито веднъж не се усмихва и откровено му казах, че хората не харесват брадата му и че е толкова намръщен, а той ми каза: „Момиче, това, което правим не е смешно и не е игра!“
Най-сериозният обем неодобрение новите лидери понесоха заради външния си вид – дълги коси, бради и начумерени лица. Това ядосваше и поддръжниците.
С набирането на скорост на опозицията, всички нови политически лица минаваха през моя кабинет, за да се видят с Иван и да поискат участие в предаването. Аз винаги присъствах при изготвянето на реда на „Панорама“ и знаех каква ще е водещата тема. Ако някой от тези нови лидери ми беше по-симпатичен, аз му подсказвах как да представи идеята си, че тя да се впише в предаването. Ако не го исках, му пробутвах теза, която гарантирано нямаше да му помогне да влезе в ефир. И това беше моята първа косвена намеса в налагането на определени политически лица от единствения за времето си ефир.
-Как те избраха за лице на СДС?
- Този избор стана на отделни самостоятелни етапи. Първо идеята ми подхвърли Любомир Павлов. Това стана след поредната Панорама, бях твърде уморена да мисля за какво ми говори и учтиво му казах, че темата не ме интересува. Вторият човек, който съвсем директно ми каза за какво става дума беше Петко Симеонов. Отговорих, че първо трябва да говори с Иван Гарелов. Те се затвориха за дълго зад затворена врата и накрая Иван ме извика – той никога не ползваше вътрешния телефон, просто изръмжаваше от другата стая. По време на последните избори, бяхме заедно с него в студиото на БиТиВи. И преди ефира го попитах помни ли какво стана в кабинета му когато влязох след разговора му с Петко. Той прекрасно си го спомняше.
Аз пристъпих в кабинета и Иван обобщи какво е предложението на Петко Симеонов – да стана лице на СДС, да бъда говорител, който се усмихва и печели сърцата на младите хора. Моят шеф се обърна към Петко и каза: „Слушай, това момиче съм го взел направо от чина и съм й дал хляба в ръцете. Ако остане при мен, може да не я чака бурна кариера, но е гарантирана – пред нея аз виждам бъдеще в журналистиката и ще я подкрепям. А какво можете да й обещаете вие?“
Тогава Петко Симеонов се смъкна от дивана срещу бюрото на Иван, примъкна се на колене, чукна си челото в бюрото и каза: „Клетва ти давам, че няма да я изоставим, че винаги ще се грижим за нея! Ето, кълна се!“
Иван го погледна с лека насмешка, погледна мен и рече: „А аз изобщо не ти вярвам. Хайде, поговори си с нея, тя да си решава.“
Върнахме се в моя кабинет, а Петко седна на стола за гости пред бюрото ми и каза: „Слушай, момиче! Ти си в основата на една голяма, голяма скала. Аз ти пускам едно въже отгоре, то се люлее, но е спуснато само за теб. Давам ти възможност да го грабнеш, да се изкачиш и да продължиш напред там, за където други само мечтаят. Само от теб зависи докъде ще стигнеш.“
Когато Петко си тръгна, аз отново влязох при Иван. Той беше много сериозен. „Не очаквам да разбереш какво ще ти кажа, но го запомни. Ако се съгласиш, животът ти никога няма да бъде същият, няма да можеш да се върнеш назад. Аз ти давам сигурност, там те чака... никой не знае какво те чака, защото друг такъв пример няма. Бих предпочел да те задържа в „Панорама“, но ти ще решиш. Имаш пълната свобода да следваш каквото искаш.“
Няколко дни след това се разболях от шарка. Освен Иван, никой не ме потърси през двете седмици боледуване и карантина и аз реших, че всичко е приключило. Но тъкмо се върнах на работното си място в редакцията и ме извикаха на вечеря в Руския клуб, когато се запознах официално с всички тогавашни лидери и с Желю Желев. От следващия ден вече четях декларации на СДС по телевизията.
- Кога се появи плакатът, на който изгря твоето лице?
- Ох, този плакат... Не знаех, че ме снимат за плакат. Щели да снимат млади лица и те да се ползват за нагледни материали. В студиото в което влязох видях момиче, направено като бременно – тя също беше на плакат, едно младо момче... Аз бях последна. От притеснение в последните седмици си бях изяла ноктите и фотографът се втрещи като ми видя „маникюра“. Затова държа картончето с надписа СДС със свити пръсти. Щях да съм „нагледен материал“. Много ми знаеше главата какви са тези нагледни материали. Плакатът ме завари напълно неподготвена – излязох от къщи и целият град беше облепен с него. Спомням си, че слязох от тролея, а срещу мен беше цяла стена с поне 20 плаката. Така се стреснах, че се качих обратно вътре, седнах на седалката и се разплаках. Около час по-късно, още преди да съм стигнала до централата на СДС, по улицата ме познаваха. Когато пристигнах набегом на „Раковска“ 134, Петко Симеонов беше във възторг. Той лично посрещнал тира, пълен до горе с плаката. „Ти ще си най-известният човек в страната!“ – той беше екзалтиран. А на мен главата ми кънтеше, не разбирах нищо, не смеех да мърдам, да дишам.
интервю на Катя Илиева
Повече за тогавашните събития четете тук
Очаквайте скоро и втората част на интервюто с Лияна Панделиева.
