Защо у нас не бе приет закон, че по известни причини давност за извършените политически престъпления не е текла от 1944 до 1989 година и тя започва да тече от 1990 година. Сега вече е твърде късно, констатира журналистката.
интервю на Ана Кочева
- Отбелязването на 25-годишнината от рухването на комунистическия режим в България започна не в София на 10 ноември, а в Амстердам (9 октомври) и в Брюксел (13 октомври). Това беше предимно твоя инициатива, както и преди пет години, на 10 ноември 2009 година в Амстердам. По-чувствителни ли са българите в чужбина към тази тема, отколкото ние тук?
- Не вярвам хората у нас да са по-малко чувствителни към (не)осмислянето на комунизма и пораженията, които той нанесе на България. Всъщност, това дори не беше комунизъм. Комунизмът е само една утопия, с която Съветският съюз беше поприкрил като с продрана наметка срамотиите на империалистическия си бяс. Истината е, че през 1944 година България и другите източноевропейски страни бяха завладени и поробени в продължение на десетилетия от една варварска държава, чийто имперски нагон не е отслабвал никога през последните два века, независимо дали става дума за царска Русия или за съветска Русия. Ако има известна разлика между българите в чужбина и българите у нас, тя е в това, че едните могат на място да се убедят как функционира една прилична държава с класическа демокрация и това провокира у мнозина желание да помогнат и България да стане такава държава.
- В Холандия май вече стана традиция да се провеждат български вечери в амстердамската библиотека?
- В Холандия през 2009 година, когато новините по телевизията започваха с думите: „20 години от събарянето на Берлинската стена“, когато германци, чехи, поляци, унгарци, румънци и т.н., празнично отбелязваха 20-годишнината от възстановената свобода в родините си с поредица от изложби, дискусии, концерти, филмови фестивали и т.н., България мълчеше, заета, както обикновено с ежедневните и неспирни махленски свади на политиците си, с поредните избори и с какво ли не. Месеци наред по холандските радио и телевизия вървяха интервюта, репортажи и разкази на източноевропейци за времето на насилствно наложените от СССР комунистически режими и това бяха предавания, които се следяха със затаен дъх и от млади, и от стари, без значение от коя страна на Желязната завеса са били по това време. И някъде в началото на септември 2009, когато окончателно се убедих, че българското посолство не планува никакви събития в Холандия по случай 20-годишнината от рухването на комунистическия режим, се заех аз да организирам събитието с безценната помощ на Димитър Русков от Амстердам и други българи в Холандия и най-вече на финансовата и организационна подкрепа на Европа директно. Даже успяхме да запазим – и то, точно на 10 ноември, Театъра на словото в най-голямата холандска библиотека – централната обществена библиотека на Амстердам. Имаше огромен ентусиазъм у българите и това обяснява как стана възможно за толкова кратко време и практически без никакъв бюджет, да осъществим една много амбициозна програма, която включваше два концерта - на Ани Аврамова, пиано и на Васко Кръпката, дискусия с участници като големия холандски държавник и бивш еврокомисар Фриц Болкестейн и българския публицист, поет и общественик Едвин Сугарев и прожекция на документалния филм на Иглика Трифонова „Лето господне 1980“. За модератор на дискусията бях поканила директора на фондация „Алфред Мозер“ Арян Беквенс и когато представих пред публиката участниците в нея като „двама антикомунисти от двете страни на Желязната завеса“, социалдемократът Беквенс, ме поправи с усмивка: „Трима антикомунисти, Даниела, трима.“ Впрочем, тогава дори българското посолство се зарази от треската и ни отпусна 500 евро, което беше добре дошло. За разлика от сега, когато българският посланик не само не помогна, но се опита да попречи и буквално да направи България за резил пред директора на библиотеката. Но какво може да се очаква от комунистически генерал, за когото падането на Стената и т.нар. Възродителен процес били „спорни“ събития и който в пряк текст ми каза, че комунизмът нямало да си отиде никога. В нечии глави - безспорно няма да си отиде. Слава Богу, тази година на помощ отново ни се притече програма Европа директно Амстердам.
- А ти на принципа „луд умора няма“ реши този път да организираш същото събитие и в Брюксел?
- Просто, докато обмислях програмата за насроченото за 9 октомври събитие в Амстердам, си спомних, че преди пет години за събитието в Амстердам пристигна цял автобус с българи от Белгия. И ми хрумна, че няма да е лошо, вместо българите от Белгия да идват в Амстердам, ние да отидем в Брюксел. Затова предложих на българския евродепутат Андрей Ковачев във връзка с 25-годишнината от възвърнатата свобода на България, да осъществим в сградата на Европейски парламент дискусия и концерт на Подуене блус бенд. Той откликна сърцато и ... речено-сторено.
- Защо се обърна точно към Андрей Ковачев?
- Защото това е човекът, който в предишния състав на Европейския парламент, единствен от българските представители се сети да използва възможностите, които му дава ЕП и да покани в Брюксел десетки български политически затворници и концлагеристи. Бях щастлива да видя в Брюксел тези герои на съпротивата срещу червения фашизъм, наложен с окупационната завоевателна армия на Сталин в България, тези забравени от всички страдалци, трогнати и развълнувани от честта, която им бе оказана – да бъдат поканени в Европарламента. Това беше една заслужена чест в края на живота на мнозина от тези мъченици за свободата на България, защото някои от тях вече не са живи. И аз дълбоко съжалявам, че никой от нашите сини депутати не направи този жест – нито преди, нито след Андрей Ковачев. Затова и се обърнах именно към него с тази идея и събитието в Брюксел бе осъществено като поредната част от неговата инициатива „Изстраданата европейска мечта на България“. И трябва да кажа, че се работи много леко и приятно с екипа му от млади и интелигентни сътрудници, които са и отлични организатори. Чудесни момчета и момичета!
- А темата на дискусията беше „Комунизмът и несломеният човешки дух“ ?
- Да. Ние много малко знаем за легендарни личности като д-р Иван Балев, д-р Никола Грозев, Добри Станчовски, майор Иван Страхинов и много други. Това са хора, които с поведението си са давали кураж и на другите лагеристи, връщали са им усещането за нормалност, отказвайки да играят унизителната роля на жертви и същевременно неизкушени от това да минат на страната на палачите, съхранявайки хуманизма си като д-р Грозев и д-р Балев и дори предизвикателната си непримиримост към системата като майор Страхинов и Добри Станчовски. Това са хора, за които разказват техни другари по съдба, лагеристи като Стефан Бочев, Атанас Москов, Бойчо Огнянов, Владимир Свинтила, Йордан Вълчев, Трифон Силяновски, но за тях почти не се знае у нас. А те заслужават да имат свои паметници в София и да бъдат изучавани в училище.
- Разбрах, че по твоя идея в Брюксел е бил поканен и бившият народен представител от СДС Дянко Марков?
- Да, предложих на г-н Ковачев да покани Дянко Марков, за да разкаже на младите европейци за неподозираната сила на човешкия дух в години на изпитания. Г-н Марков е невероятен човек. Макар и навършил 92 години, той е запазил не само младежкия си дух, пъргавината си, удивителната си памет и невероятния си талант на оратор, но и офицерската си осанка. Той е летец от заключителната фаза на войната срещу нацистка Германия и е награден с Орден за храброст през 1945 година. През 1948 година, след инсцениран сталинистки процес, е хвърлен в затвора по скалъпени обвинения и е преминал през ада на комунистическите затвори и лагери. Словото на Дянко Марков развълнува до сълзи присъстващите и цели два пъти изправи на крака цялата аудитория в Европейския парламент с разказа си за силата на доброто и човешкото достойнство, за превъзходството на хуманността над насилието. Неговата реч е свалена от аудиозаписа, който направи кореспондентът на БТА и е публикувана на блога на Андрей Ковачев https://www.andrey-kovatchev.eu/bg/news/view/2/3820, на блога на Лъчезар Тошев и във в. „Лечител“. Тоест, тя може и да се чуе, и да се прочете. Затова няма да я преразказвам.
- Има ли интерес от младите българи към комунистическото минало?
- Въпреки оплакванията в България, че младите българи не се интересували от миналото, твърдя, че това не е вярно. Напротив, и на двете събития – в Амстердам, и в Брюксел дойдоха много млади хора и дори тъкмо те бяха преобладаващата част. А понеже общувам и си кореспондирам със стотици българи под 30-годишна възраст, да не говорим за Фейсбук, където са хиляди, виждам, че повечето от тях живо се вълнуват от разказите за миналото и се терзаят от липсата на справедливост. През октомври миналата година, например, представих на студентите от Софийския Университет Александър Димитров, който като студент през 1968 година заедно с Валентин Радев и Едуард Генов разпръсва позиви против нахлуването на българските войски в Чехословакия и който плаща за дързостта си с многогодишен затвор. И младите хора в 272 аудитория слушаха с интерес както моя разказ за него и за други български студенти, които са отстоявали свободата и човешкото достойнство дори в мрачните тоталитарни години, така и неговия разказ за онова време, а студентите не само ни аплодираха, но и затрупаха г-н Димитров с въпроси.
- Как протече събитието в Амстердам на 9 октомври?
- В Амстердам започнахме с концерт на живееещата в Холандия българска пианистка Ани Аврамова (Шопен, Брамс и Любомир Пипков). След това бе прожектиран документалният филм на Ирина Недева и Андрей Гетов „Гьоч - да прекрачиш границата“, на който аз съм сценарист. С камерата на Любен Бързаков филмът разказва за легалната съпротива срещу насилието, цинично наречено Възродителен процес, разказва и за болката на прокудените от режима наши турци.
Вечерта завърши, както и в Европейския парламент, с концерт на Подуене блус бенд. Хората напуснаха удобните си кресла, за да танцуват. Публиката – и българи, и холандци пееше заедно с Васко Кръпката „Комунизмът си отива“. Впрочем, някои от холандците вече познаваха Васко от предишния концерт – на 10 ноември 2009 година, когато Дани Хелен и Димитър Русков бяха превели някои от песните му на холандски. Включително „Комунизмът си отива“.
- А как мина холандската премиера на документалния филм „Гьоч- да прекрачиш границата“?
- Филмът развълнува силно и българите, и холандците. Много бях щастлива, че десетки студенти и млади българи идваха един по един да ми стиснат ръката и да ми благодарят не само за организацията, не само за възможността да чуят Подуене блус бенд, но и за филма. Мнозина казаха, че са били трогнати от болката на прокудените от родината им турци и от тяхната любов към България. Филмът може да се види на Ю тюб, достатъчно е да се напише думата „Гьоч“ на български и излиза най-отгоре. Има и субтитри на английски.
- Разбраха ли го холандците?
- Да, дори един холандец – и това беше най-големият комплимент, каза че е слушал много за „възродителния процес‘ в България, но все не успявал да разбере какво и защо е станало. И едва сега, след филма, историята му се е прояснила. Разбира се, в Амстердам филмът бе прожектиран след кратко въведение от моя страна, в което разказах и за нелегитимно получилата власт в България през 1944 година комунистическа партия, благодарение на щиковете на чужда окупационна армия и за избития национален елит на България през 1944-1945, за наложената с терор съветизация, която превърна свободния българин в роб, какъвто не е бил никога през цялата си хилядолетна история. Защото го лиши дори от собствеността му върху земята и го направи човек без елементарни права, ограби го и смаза достойнството му. В това въведение споменах, че т.нар. Възродителен процес далеч не беше най-голямото престъпление на режима, но беше последното преди падането на Стената и със сигурност едно от най-абсурдните: да променяш имената на живи и умрели и то така варварски, че родители и деца, братя и сестри се оказаха с различни фамилни имена. И до ден - днешен нашите турци имат купища административни и всякакви проблеми с тези неколкократно променяни имена.
- Най-важното е, че филмът дава възможност да се чуят автентичните истории на хората, преживели т.нар. Възродителен процес и т.нар. Голяма екзурзия.
- Именно „така наречени“, защото това са смайващо цинични наименования за две отвратителни престъпления. Филмът дава възможност на зрителите му да почувстват болката и страданието, което един престъпен режим е причинил на турците у нас, но и да чуят и да се уверят лично в голямата, истинска обич на тези хора към тяхната родина България и към изоставените не по тяхна воля български съседи и приятели. И да чуят и видят кои са истинските ръководители и организатори на легалната съпротива срещу режима в България, а не агентът на Държавна сигурност Ахмед Доган да си приписва несъществуващи заслуги. А след тези истински разкази, ако щат после 20 сидеровци да си съдерат гърлата, тези млади зрители ще са в голяма степен имунизирани срещу пропагандата на лъже-националисти, които бранят не българските, а руските имперски интереси.
- Виновниците за тези престъпления, така и не бяха наказани...
- Има си хас да бяха наказани! Иначе как ръководството на ДПС, все отбор безсрамни ченгета, щеше да си върти обръчите от фирми, необезпокоявано ни от БСП, ни от псевдо-националистическите български партии, които до една са абдикирали от районите със смесено население в България, където безработицата е смразяваща и са оставили хората там на благоволението на ДПС, сякаш сме във феодализма.
- Това, че комунистическите престъпления не бяха наказани, в крайна сметка доведе до забавяне на прехода към демокрация…
- Разбира се! Защото едно общество, в което липсва справедливост, неминуемо деградира. Особено тежка е безнаказаността на престъпленията, извършени от 1944 до 1989 година. Напомням, че тези престъпления, особено убийствата без съд и присъда, както и юридическите убийства с т.нар. Народен съд, един престъпен противоконституционен трибунал по сталински образец, са били престъпления и по тогавашното законодателство. Престъпления и по тогавашното, вкл. по комунистическото законодателство, са и убийствата и побоищата до смърт в лагерите и затворите.
- Но никой не беше осъден за това...
- У нас – не, но в другите източноевропейски държави има доста осъдени. В Полша и в Чехия, например, непосредствено след 1990 г., бяха приети закони, според които давността за престъпленията, извършени по време на комунистическия режим не се признава за текла до 1989, през което време извършителите не биха могли да бъдат наказани по добре известни и непреодолими причини. Известно е, че тогавашната съдебна власт бе зависима именно от извършителите на престъпленията и следователно жертвите на тези престъпления или техни близки не можеха да потърсят справедливост. С приемането на тези закони в Чехия и Полша, стана възможно някои комунистически престъпници да бъдат наказани. В България подобно тълкуване за давността и приемане на съответен закон за въпросните престъпления не бе направено и ненаказаните престъпници бяха оставени да трансформират политическата си власт в икономическа и обратно в политическа. И така да задържат известни ключови властови постове вече 25 години след падането на нелегитимната комунистическа власт, наложена в България с щиковете на чужда окупационна армия.
- Защо не се повдигат тези въпроси ?
- Повдигат ги мнозина, но са глас в пустиня в българската медийна действителност. Защото огромна част от журналистите гръмогласно нищят всякакви махленски скандали и в цялата гюрлунтия обикновеният човек не може да се ориентира и да чуе малкото разумни гласове. Впрочем, тъй като в момента съм в България, оня ден, на 5 ноември присъствах на много интересна лекция на колегата Христо Христов на тема „Българският преход и Държавна сигурност“. Тя бе осъществена с подкрепата на Фондация „Конрад Аденауер“ и НГФ „Българка“ и в последвалата лекцията дискусия, си позволих да задам на присъстващия в залата г-н Йордан Соколов въпроса защо такъв закон – за нетекла до 1989 година давност на извършените престъпления не бе приет от СДС през 1997-2001 година, когато СДС имаше пълно мнозинство в Народното събрание и де факто имаше цялата законодателна и изпълнителна власт в ръцете си. Г-н Соколов, който е юрист, опита да се измъкне с неадекватни отговори, включително като опита и да преиначи въпроса ми. Моят въпрос не беше да отпадне давността за тези престъпления, нещо което е невъзможно и незаконно, а беше защо СДС не прие закон, че по известни и непреодолими пречки, жертвите на комунистическите престъпления не са могли да потърсят съдебна отговорност от извършителите на тези престъпления до 1989 и да бъде направено тълкуване, че до 1989 давност просто не е текла и започва да тече от 1990 година. Понеже „неучтиво” го притиснах с уточняващи реплики, той започна да се извинява с все по-странни аргументи - вкл., че българските закони не били позволявали подобно тълкуване и накрая даже заяви, че Конституционният съд бил против. Това са абсолютно несъстоятелни „аргументи“. Спорът щеше да се задълбочи, но съпругата му, която бе модератор на дикусията, му се притече на помощ и помоли да продължим тези „частни спорове“ след дискусията. Аз не смятам тези въпроси за „частни спорове“. И затова използвам трибуната на Фрогнюз, за да задам публично същия въпрос и към тогавашния министър–председател Иван Костов и към тогавашния министър на правосъдието. Защо у нас не бе приет закон, че по известни причини давност за извършените политически престъпления не е текла от 1944 до 1989 година и тя започва да тече от 1990 година. Сега вече е твърде късно, защото от 1989 досега минаха 25 години, а давността за убийство, например, е 20 години.
- И делото за лагерите бе затворено поради изтекла давност?
- Да, макар че де факто давност не е текла до 1989 година. Вместо да бъдат наказани убийците от лагерите в Белене и Ловеч, бе убита една от свидетелките Надя Дункин и то по особено жесток начин. И не само убита, но и по долен комунистически тертип оклеветена след смъртта й с какви ли не „пикантни“ истории, услужливо поднесени на оглупялото общество от нечистоплътни журналисти.
- В такъв случай как трябва да гледаме на 25-годишнината от падането на комунизма? Повод за радост или за тъга е 10 ноември?
- И повод за радост от възстановените свобода и права на човека в България, и на тъга от несвършената работа, която мъчително дълго удължи агонията на обществото, и най-вече повод за размисъл. Какво не бе свършено, защо не бе свършено и какво следва да прави оттук-нататък, за да се превърнем в една прилична европейска държава с истинска, а не с фасадна демокрация.
Повече по случай годишнината от 10 ноември, четете в рубриката ни 25 години (не) преход
