София, Пловдив, Бургас, Варна... 7,30 сутринта на 15 септември. Железните автопотоци „пристъпват" с 1-2 км в час. Клаксони пищят в мрачните улици. От небето - студен душ. Дечица на задните седалки, стискат букети.
Очичките им тревожно следят часовниковите стрелки. Центърът на София е блокиран заради чуждестранни гости: ругатни, полицаи и забранителни знаци. По тротоарите пешеходци в индийска нишка оплакват съдбата си мокри като кокошки: от дъжда и от минаващите през уличните локви коли. Озъбени физиономии. Свирепи реплики. Камиони от строителството засилват впечатлението за евакуация. Спрели на забранено автомобили довършват скапания пейзаж. От авторадиата се носят розови пожелания към българската младеж. Откъде изкопахте този оптимизъм, питат се родителите и стискат зъби, за да не чуят децата им напиращите коментари. В кръчми, пицарии и кафенета край училищата цари оживление. Горните класове си купуват пиячка и през цигарения дим си разменят раздувки за лятото. Тях науката още не ги е завладяла. Не е ясно дали въобще ще ги завладее в конкуренция с бирите, водката и тревата. Наконтени ученички пълнят окото на минувачите и отнасят пошли свирукания и реплики от близкия строеж. При тях науката няма никакъв шанс...
Един уморен 15 септември, нехаресван и неприветлив.
А може да бъде по-друг. Представете си, че вместо в
столицата и големите градове, строителитните предприемачи се развихрят в
полуизоставените български села. Що да не издигнат точно там комплекси от
затворен и отворен тип, да съживят полета и балкани с китни къщички за млади
семейства. Ще се събудят и задрямалите селски школа с дворове колкото футболни
игрища. Ще се отворят магазини, малки предприятия и цехове. Транспортните фирми
пък ще извозват работниците към големите комбинати и обратно. Вечер съседите ще
си лафят на тиферич и ще надигат кехлибарените бутилки с бира. Край тях ще
тичат децата им, далеч от опасни улици и дилъри на смъртоносно щастие. Козлета
и петлета ще припкат из дворовете, подстригани по английски... Ще закипи живот
в полумъртвите части на Родината. Пък стане ли така, току виж почнали да си
идват и заминалите в странство. Проектът може да се кръсти „еко селища на
открито" или каквото и да е друго име. Дори само да започне подобна дискусия,
това правителство ще отлепи от мизерните 10% подкрепа. Защото на всички им
втръсна този безумен преход, с безумните разрешения за всичко и тоталното
самоунищожение. Нека политици, архитекти и финансисти, вместо да се надлъгват и
обиждат ката ден пред очите ни, се захванат с нещо истинско и се опитат да чуят
гласовете ни. Поне веднъж. Така де, защо да не опитаме. Толкова тъпотии изтърпяхме
през последните години, че една утопична идея може да се окаже дори полезна. На
пръв поглед може да звучи наивно, глупаво и смешно, но от бетонните бункери по
морето и зимните курорти със сигурност е по-добра.
Такива мисли се рееха в главата ми докато си пробивах път през челюстите на столичния трафик.
Вие пък може да имате още по-добри идеи.
Защото ако час по-скоро не направим нещо в тази посока, сме обречени на полудяване и бавна смърт. Всички.
Емил Коев
