Искането да се провери бюджета на българските разузнавателни служби отново поставя въпроса за лоялността на страната към нейните партньори от НАТО и ЕС.
Георги Папакочев
Подслушването с така наречените специални разузнавателни средства /СРС/ е любимо занимание на всички досегашни български правителства. Докато преди 1989 година то беше всеизвестна и почти явна практика на тайните служби, която се приемаше по-скоро като правило, отколкото като изключение, днес тайно направените записи на звук и образ вече имат особена екзотика, която вълнува с еднаква сила както органите на вътрешната и външна сигурност, така и измамените съпрузи. Този тип „вълнения” струва скъпо на данъкоплатците. Според данни на вътрешната парламентарна комисия, която цитира МВР, през последните две години за следене и подслушване са изразходвани впечатляващите 47 милиона евро, което за най-бедната европейска държава с „неуловима” все още престъпност е повече от солидна сума. Когато миналото лято Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България за липсата на независим контрол върху използуването на СРС стана ясно, че през 1999-2001 година в 8-милионната тогава България са издадени 10 хиляди разрешения за подслушване, докато във Великобритания, която има 26 милиона телефонни поста, тези разрешения са само 400. Съвсем друг е въпросът за едва 3-те процента „използваеми” от съда данни на „дългоушковците” и логичният шокиращ подвъпрос, какво се е случило с останалите 97 процента ненужна за службите информация.
Сега зараждащият се пореден скандал около скритите микрофони носи външнополитически привкус. Подозренията на председателят на комисията по вътрешната сигурност Минчо Спасов, че "българското външно разузнаване не работи в унисон с променените геостратегически приоритети на България” и че „службите все още са насочени срещу САЩ и Западна Европа, които вече са съюзници на страната” идват като поредният студен душ за сегашното управление, което през годината неведнъж беше упреквано в западните медии, че е превърнало държавата в „Троянският кон на Русия в ЕС и НАТО”. Дали действително става въпрос за рецидивиращи прояви на първичните инстинкти
на несменяемите стари червени кадри в специалните служби или за ловки удари по кокалчетата вътре в управляващата БСП, едва ли е от съществено значение. Същите тези „кадри” подслушваха западните посолства в София и при управлението на СДС. По-опасното е, че след пълния крах в борбата срещу организираната престъпност и корупцията, след тежко санкционираните от ЕС далавери с европарите и спадналия до санитарно ниско равнище авторитет на страната, е възможно да настъпи тежък срив и в доверието към нея като европейски и евроатлантически партньор в сферата на сигурността. Което би било по-скоро жалко, отколкото необяснимо. И опасно, разбира се. (ДВ)
