Този текст е написан по повод полемиката развихрила се в социалната мрежа около наскоро открития паметник на писателя Георги Марков. Г-жа Цвета Трифонова има право на мнение и защото тя е редактор на романа на Георги Марков „Покривът“ /2007/, който подготви за печат от черновата му. Нейно дело са предговорът, приложенията и бележките към творбата, а през 2012 г. тя посвети и специална книга на писателя –„Георги Марков. Да можеш да умреш“.
Ще започна с откъс от писмо на Стефан Маринов до полк. Ангел Гогов; Генуа, 10. 05. 1981г.: „Ей, Гогов, с какъв акъл убихте този божи човек бе, с кой акъл? Голям паметник издигнахте на Георги Марков, много голям. До Алеко и до Вапцаров редом го поставихте. Показахте пред цял свят, че тоя български народ не е стадо от мижутурки. И вдъхнахте – вяра и упование вдъхнахте в гърдите на обезверените, на уплашените – не страх, Гогов, а смелост вдъхнахте... Каква диалектична ирония – не на земята го проснахте, а го издигнахте на хребета на нашия страшен век, внесохте го най-тържествено в пантеона на българския дух и го положихте там за вечни времена. …Паметник на Марков ще има в София. От бронз и мрамор, но големия, вечния паметник, този, който ще остане в душата на народа, го издигнахте вие...”
Пейо Колев: Паметникът на Георги Марков е изключително грозен, псевдо соцреализъм, очевидна неспособност за реалистично предаване на материите – нелогични гънки по дрехите, които приличат на гумени, неприятно лице, което изобщо не успява да улови чертите и духа и на писателя, неубедителна поза с ръка в джоба, излишна „книжка под мишка“. Мащабът също е тотално сбъркан, не е ясно защо тая фигура е толкова голяма, човешкият ръст повече би подхождал на скромната натура на Георги Марков. Никакъв символизъм не внушава, а фундаментът е направо плачевен. Очевидни са сходствата с подобната му фигура на Светослав Лучников, където поне физиономията има повече физическа прилика, но иначе страда от абсолютно същите недостатъци. Изглежда изобщо не сме мръднали в това отношение, така че, в тоя смисъл няма нужда от музей на соца - той е около нас, и за съжаление, вътре в нас, след като такива недоразумения се издигат постоянно.
Milen Radev: Именно такива и така поднесени аргументи като тези на Пейо имах предвид. Точно дебати от този род смятам за неуместни, ненужни и дори вредни в определен смисъл. Господин Атанасов, проектът на Спартак Дерменджиев е имал една само слабост и тя е решаваща: нямало е кой да даде стоте хиляди долара за изпълението му. Тези 100 000 долара именно даде г-н Лазаров от джоба си за паметника, който той възложи именно на Данко Данков.
Станах ли ясен?
Дори и да не съм – нямам намерение да продължавам темата. Обясних още в самото начало горе защо смятам за съвършено неуместно да се обсъждат сега художествени качества на този паметник от позиция на лични вкусове и пр.
Става дума за нещо много по-голямо!
Жалкото е, че нашите калпави привички започнаха веднага да си казват думата – с намирането на маана на паметника, с търсенето на кусури на този или онзи присъстващ или не присъстващ на откриването, с човъркане списъците на едни или други отличени и на други неотличени и пр.
Срамота!
Evgeni Tzanov: Това не е паметник, а Гротеска! Срам за паметта на този гениален автор.
Цитирам тук само няколко от безбройните противоположни мнения, свързани със шумното събитие, което се състоя на 11. 11. 2014 г. в София. А мненията нямат чет, в социалната мрежа жужи от брожения. Диапазонът им като отношение, емоция и визуалност е неограничен. Варира от помпозна апологетика на „Тримата президенти”, откриватели на паметника и поклони пред дарителя, през превъзнасяне на събитието като „епохален пробив”, през сантиментални дамски умиления, че дечицата им щели да го хващат за ръката, че пиедесталът и двуметровия ръст показвал презрението му към уличната гмеж и т. п.
Линията на щастливо признателните кулминира в съвсем демократични ругатни спрямо „гениите, които трябвало да се състезават на комунистически конкурси“, а в случая провинциалният каменоделец си бил съвсем на място. Конфронтацията се предизвиква от отрицателните мнения спрямо художествените качества на паметника /политически мотивираните във в. „Дума“ оставям настрана/. Интересни са ми естетически обоснованите възражения на опонентите в лицето на познати културни деятели като проф. Ивайло Дичев и Пейо Колев, на журналисти, технократи, учители, интелигенти, обитатели на социалната мрежа. Ако се преровят безбройните постове, ще се открият различните визии, нехаресващи паметника – виждат го приличен на клошар, минаващ случайно през площада, по-скоро като „гробищен”, или че е евтин пластмасов каубой от Лас Вегас, гротеска, посредствено соцпроизведение и пр.
Представителен за несъгласните е постингът на Пейо Колев, собственик и уредник на популярния сайт „Изгубената България”. С набито професионално око за фигури, за достоверност, автентика и техники на изображенията, той детайлно описва несъстоятелността на тази скулптура. Сблъсъкът на мненията се ожесточава освен от в. „Дума” и от размахания пръст на апологетите, те безцеремонно клеймят отрицателите на паметника и се опитват да им затворят устата. Но нито те, нито опонентите им отричат необходимостта от паметник на големия писател, дисидент, емигрант и мислител Георги Марков, платил с живота си своята страст към свободата и любовта си към България. И тази конкретна ситуация, както всичко останало, доказва тоталното остървение на нравите /дори сред съмишленици!/ и разделението в българското общество.
Името и делото на Георги Марков все още е индекс на разединение, а не на обединение на нацията. Засега то катализира измеренията на освободения дух, както и на поробения разум в съвременното българско общество.Може би ще мине още половин век, докато името му безусловно ще се нареди в святата редица на Апостолите, равно почитани от цялата нация.
Дръзкият бунтар и изобличител на тиранията никога не би отнел думата своя опонент, напротив, би дал и наистина даде живота си, за да имат сънародниците му право на мнение. Самият той се стремеше да бъде техният глас и тяхната съвест, предизвикваше ги да говорят, да не са безгласни и безсловесни твари. Дори намери начин да взриви убийственото мълчание откъм зазиданата, сякаш умъртвена родина – създаде диалогичната, интимно озвучена поетика като конструктивен елемент на своите есета от цикъла „До моя съвременник”. Това е начинът му на споделяне, на зов и братска взаимност с подтиснатите сънародници. Твоите мисли и мечти са мои, моят глас е твоят – е водеща идея и структура на есетата. Но това е смисълът и на репортажите, четени със задушевно-синовния му глас по радио „Свободна Европа”. Поради това не приемам, че горещите чувства на защитниците му, забраняващи на другомислещите да изразят несъгласията си, е съответна и приемлива за толерантния дух на Георги Марков. Напротив, личността и саможертвата му в името на свободната мисъл предполага и предизвиква гласовете на Пейо Колев и на Евгени Цанов, би се зарадвал на стремежа им към съвършенство. Те са неговите хора.
Надеждите и желанието за паметник на убития от ДС изгнаник не са от днес или от вчера. Както се вижда и се знае отдавна, увереността и провидчеството на физика – изгнаник Стефан Маринов датира още от 1981 г., когато излиза първото издание на „Задочните репортажи”. Но с какви силни слова на печал и прослава, с каква дълбока мисъл той издига смисъла на истинския паметник – онзи, духовния, пантеонния, който ще се въздигне в сърцето на народа. Защото тези думи са изречени не от случаен човек, а от истински събрат по дух, по борба и по съдба на Георги Марков. А „тримата президенти” и богаташът от Америка по какво са му събратя, освен по етнос, или пък усърдният занаятчия му е по мярка? Влюбен в красотата, в родината си и в свободата, Писателят бе белязан от кънтящата сентенция на друг велик българин, който каза в началото на века: „Поробеният се бори за свобода, свободният – за съвършенство” / Гоце Делчев/. Георги Марков се пребори за свободата си и се бореше за съвършенството на човека и на обществената система изобщо. Свидетелство за това е великолепното му творчество. Затова заслужаваше съвършения паметник, а получи тази „гротеска”. Тя не го възвеличава, нито приближава до тълпата, само го принизява до нивото на неговите създатели, до антикултурния симптом „Веждю”, до бай Ганьовския келеперджийски манталитет. Без никакъв срам трима президенти се присламчиха край паметника, вероятно от гузност, че не са направили нищо през своите мандати на върха на властта за делото и за творчеството на Марков. Трябва да си припомните интервютата им с Христо Христов в забележителната му книга „Убийте скитник”. Нима тези държавни глави се опитаха да инициират нещо по въпроса за финансиране на паметника, да обявят поне общонародна кампания за събиране на средства за паметника, ако не да бръкнат в собствения си джоб? Нима държавата България не разполагаше и не можеше да отдели тези 100 000 долара за паметник на своя голям син и виден европейски хуманист, щом може да дава милиарди за банките, изсмукани от крадците?
България можеше и беше длъжна сама да го почете, сама да изкупи вината и срама си пред света и пред паметта му, а не да се радва тарикатски, че някой друг се изръсил и някой отвън ще ни умие очите.
Обаче не, безотказно проработи вековният еснафски синдром – „не изпускай келепира”, „на подарен кон зъбите не се гледат“, „дават ли ти еж, гонят ли те беж” и други такива пейзански и сиромашки мъдрости.
Поради което идва един благотворител от чужбина и плаща на оркестъра, но настоява да се свири неговата музика. А „Оркестърът” се състои от Столичния общински съвет, от т.н. Инициативен комитет и някой амбициозен роднина, не и от изисканата лейди Анабел Маркова, сигурна съм. Тя обикновено е в неведение в мъгливата си Британия, и сега беше гост, в повечето случаи е изправена пред свършен факт, била съм свидетел. Иначе едва ли би разпознала своя красив, самоуверен, смел и жизнерадостен мъж в това нахмурено, унило, грозновато подобие. И аз отдавам чест на достолепния г-н Георги Лазаров за благотворителната му щедрост, но не смятам, че поради богатството си има право да налагаултимативно свое протеже за изпълнител на важни национални паметници, които са част от историческата памет и националната култура. Частният паметник си е за частния му парцел. Щял да го предложи на Англия, но едва ли англичаните безкритично и безекспертно биха се полакомили да си загрозят столицата със случайни безкрили хрумвания. Това поведение според мен е заредено с пренебрежение, дори с унижение, както на елита, така и на българската общественост. Прав е да ни презира, тези свидливи и жалки бедняци, недостойни за щедрия дух, за величието и гибелта на Георги Марков.
Но къде е достойнството на държавните глави, на столичния кмет и на писателите от комитета? Те за къде са се разбързали, вместо да обявят открит конкурс, дори с международно участие? Аха, важното е да не се изтърват пачките долари, да се спестят на бюджета, кой ще ти гледа площадната естетика.
България е имала и има талантливи и модерни скулптори, които печелят конкурси в цяла Европа, но тук ги сритват в ъгъла. Тук са на мода „Веждито” и провинциалните му подобия. За да вдъхнеш живот, страст и израз на камъка, за да надмогнеш буквализма на натурата и да осъзнаеш символиката на образа, да уловиш в изчистен щрих най-важните му послания, би следвало да си изчел творчеството на писателя, да си проникнал в смисъла на мисията му. Сигурна съм, че този скромен селски човечец не е чел нищо от художествените произведения на Марков и че изобщо не е му е в ума нито мисия, нито характер, какво остава за символика и послания. Творческото му хоризонтче се измерва с височина и сантиметри, с подробностите на облеклото, със занаятчийско усърдие, дори с умората на собствената му старост. Къде в творението му може да се открие неистовият копнеж по свободата, гордостта и смелостта на бунтаря, апостолското служене на отечеството? В „книжката под мишката ли”, както пита един от феновете му в мрежата?
Написах всичко това от мъка и пристрастие към личността и творчеството на Георги Марков. Той е идеалният ми герой. Не се радвам на този паметник, макар да бил исторически пробив в забравата. Смятам, че не подобава на човешката и творческата му висота, нито на философията му. Мисля за него с мисълта на Стефан Маринов и смятам, че засега по-истински и неизразимо по-безсмъртен е неръкотворният пантеон на книгите с незабравими заглавия. Ако можеше да види това творение, Джери би му се присмял, би се засрамил дори. Като знам какво е написал по въпроса за отплатата: „Един герой не е повече герой, след като му се плати било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия“.
Цвета Трифонова (заимствано от Факел.бг)
