През последната седмица се създаде впечатление, че бъдещето на правителството зависи едва ли не от решението на Патриотичния фронт да оттегли подкрепата си заради назначението на Орхан Исмаилов за заместник-министър на отбраната. Последваха обяснения и от двете страни, претендиращи подкрепа за зам.-министъра и искащи от премиера оттеглянето му. Заплахата е ясна. В случай, че премиерът не се съгласи да отмени заповедта си за назначението му– оттегляне на подкрепата от Патриотичния фронт.
А това ще повлече и последиците – предизвикване на правителствена криза, падане на правителството и нови избори. Дали това ще се случи, предстои да видим, макар че интересите и прогнозите не сочат такъв краен изход.
Фокусът по спорното назначение естествено бе насочен към турско-арабското име на Исмаилов, мюсюлманското му вероизповедание и подкрепата за назначението му от страна на НПСД. Всички тези версии общо взето са най-незначителна страна на въпроса. Ако те изобщо имат значение. Впоследствие отговорността за кандидатурата му бе прехвърлена върху министъра на отбраната, който лично го бил посочил като изключително подготвен за поста.
Така ли стоят нещата в действителност?
В страна-членка на ЕС е недопустимо да се поставя въпросът за името на даден кандидат като условие за високия пост в държавното управление. Това не би било прието от когото и да било. Изключение може би правят сили, които все още не приемат европейските ценности или не знаят, че вече сме член на ЕС.
Проблемът възниква по-скоро с пригодността на Исмаилов за този пост. Умишлено и превантивно бяха направени изказвания в подкрепа на високата подготовка на Орхан, както и професионализма му. Особено старателен в това напомняне естествено бе министърът на отбраната Николай Ненчев, който се явява гарант на назначението. Посочени бяха докторската му степен и факта, че е доцент.
За съжаление, даже и без особено вглеждане в публикуваните биографични данни, става ясно, че
господин лейтенантът от резерва
не притежава дори и базови познания за управление на системата за отбрана. Няма и откъде да ги има. Офицерите от армията знаят добре какви знания дава Националния военен университет (НВУ). Със знанията от него се командва в звената взвод-рота. За по-нагоре се изисква опит, академии, курсове. Такива Исмаилов няма. В този смисъл НВУ не му помага особено. Последващите длъжности в кариерата – заместник-председател на ДКЗИ и КРДОПБГДСРСБНА (казано накратко Комисията по досиетата) също не са допринесли особено за набиране на управленски опит и компетенции за поста заместник-министър на отбраната. И за да сме обективни ще кажем, че има едно малко изключение – защитата на класифицираната информация. Там вероятно е специалист, но се касае за малко парченце от огромната система за отбрана.
Идва моментът за попитаме.
Какво знае Орхан Исмаилов за отбранителните приоритети
на България, организацията и функционирането на НАТО и ЕС като организации, в които България членува, какво разбира и кога е работил в областта на отбранителното планиране, аквизицията, операциите зад граница, прогнозирането на военните заплахи, логистичното осигуряване, действията на армията при бедствия и аварии и т.н. Списъкът на особено отговорните задължения на заместник-министъра е твърде дълъг за да можем да ги изпишем тук дословно. Законът за отбраната и въоръжените сили ги посочва ясно и подробно. В коя от посочените области той е подготвен, работил или стажувал, та министърът го определя като голям професионалист? И ако българските граждани биха си затворили очите за компетенциите на министъра, то за неговите заместници компромис няма. Защото на министъра на отбраната се възлага общото ръководство на сектора за отбрана. Ако министърът е в състояние да осигури адекватен бюджет за нормално функциониране на въоръжените сили на страната и изпълнение на целия спектър възложени задачи, спокойно можем да го поздравим с успеха и да не го търсим за нищо друго. С това той е изпълнил основната си и най-важна задача. За заместник-министрите нещата стоят съвършено различно. Хората, които са работили или продължават да работят в управленските звена на МО знаят, че това са основни фигури, играчи с първостепенна роля, инициатори на важни приоритети в отбраната, разпределители на задачите в администрацията, основни контрольори на извършената огромна по обем работа от хиляди хора. Всъщност малко неудобно е да се разясняват функциите и задачите на заместник-министрите, често наричани от хората с чувство за хумор основни работни „коне”, които дърпат каруцата на прогреса в сектора.
Не стигаме ли, обаче, до поредния случай, в който хора като Орхан Исмаилов
тепърва ще откриват топлата вода
в сектора, ще приемат информацията от десетки брифинги от основни длъжностни лица, и всичко ще започва отначало? Това ще отнеме сериозен времеви ресурс със съмнителен успех. Като цяло отново нови и непознати за сектора хора ще се учат от нула, тепърва ще завършват първи клас и т.н.
На тези, които биха се опитали да не се съгласят с написаното дотук, ще препоръчам да погледнат как е в съюзните страни от НАТО. Там такива компромиси и решения не се вземат. Случайни и неподготвени хора не се назначават. Такива просто нямат шанс да управляват в техните министерства на отбраната.
Ако приемем, че това са най-подготвените управленски кадри на Реформаторския блок (РФ), тогава разочарованието е пълно. А ако РФ пази в резерв други по-способни (по подобие на случая с Кристалина Георгиева, която смени провалилата се Румяна Желева), то тогава е срамно. И понеже втората опция вероятно не съществува, остава първата. А тя издава пълна управленска и кадрова немощ на реформаторите, на които бе възложено да управляват сектора за отбрана. Предизборните им обещания за качествено управление рухват, а хората с пагони отново са огорчени.
Валентин Цанков
Авторът е бригаден генерал от резерва, заместник-председател на Асоциация на сухопътните войски, с опит в наши дипломатически представителства в Атина, Брюксел (НАТО), Лондон и Вашингтон. Бил е директор на дирекция „Отбранителна политика и планиране”-МО и съветник на министъра на отбраната.
