Свободното слово не е от вчера. У нас са го ползвали журналисти, поети, писатели - с различен успех. Гео Милев е един от тях. Писал е каквото му е на душата. Веднъж от полицията го извикали за справка - не се е върнал и до днес...
Публикуваме статията му „Полицейска критика", защото се навършва годишнина от конфискуването на сп. „Пламък" през есента на 1924 г. Както и от избухването на Септемврийското въстание на 23 септември 1923 г. То избухва набързо, хаотично, защото предатели са издали организацията още на 10 септември... И следват трагични събития. Но това е друга тема.
ПОЛИЦЕЙСКА КРИТИКА
(по случай конфискуването на "Пламък")
Читателите знаят факта: няколко дена след излизането на 6 кн. от градоначалството се дава заповед по всички софийски участъци да се конфискува от всички будки и книжарници 6 кн. на "Пламък". Същевременно един полицейски пост е поставен в администрацията на списанието. След няколко часа стражари с кола откарват в IV пол. участък всички налични в администрацията книги от списанието и от библиотека "Пламък". Никакво писмо. Никакви обяснения. По чия заповед? По каква причина? Това не се казва нито в градоначалството, нито в Общ. безопасност. Списанието е конфискувано и в провинцията. Може би като резултат от нашия протест до прокурора сред две-три недели ни се повърнаха от участъка книгите от библиотеката и от списанието - 1 до 5, - като остана конфискувана само 6 кн.
Това е фактът. Той не ни учудва. Той е само симптоматичен за времето, в което живеем - време на изключителни закони и изключителна реакция. Забранено е -
да се говори
да се мисли
да се пише
да се чете
а най-сетне и
да се живее.
............
И хладнокръвно се посяга върху човешкия вот. Нямат право да живеят ония, които говорят не това, което говори напр. г. генерал Русев; или ония, които мислят не така, както мисли напр. г. министър-председателят; или ония, които пишат не така, както пише напр. г. проф. Н. Милев; и ония най-сетне, които четат и нещо друго освен в. "Свободна реч", "Демократически сговор", "Слово", "Мир" и сп. "Златорог"... Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи, като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на "мира и тишината" правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието - и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само "борбата на идеите" - и създаде закон за преследване на "идеите", който забранява всяко мислене - фамозния "Закон за защита на... (какъв цинизъм!) на държавата"! Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли - зарад него мислят неговите управители. "Началство лучше знает!" - тоя фелдфебелски принцип от средата на XVIII век извиква днес смях. Ний не вярваме, че "началството", нито пък градоначалството знае всичко най-добре и че може да изрича критическа присъда над литературни произведения. Ний не признаваме нито дори възможността да съществува полицейска критика. И не само ний, не само "Пламък", но целият български народ не признава правото на началството "всичко да знае". Народът мисли! Въпреки пламенното желание на тоя или оня да не мисли. И това е великият момент, на който сме съвременници: пробуждането на народа, неговата еволюция от "стадо" до народ. Глупци! Още не са измислени средства, с които да може да се унищожи народ, още по-малко народ, който мисли. Още по-малко днес, когато всички народи в света узряват да бъдат сами господари на съдбата си, без да я поверяват в ръцете на други - "избрани" или натрапили се чрез насилие - господари. Това е дълбокият смисъл на колосалната криза, която преживява днешният свят. Слепец, който не вижда това; дваж по слепец всеки авантюрист, въобразяващ си, че може да наложи своята воля на един народ, който започва да мисли. Мисълта не търпи господари, още по-малко тирани. Знаменити тирани на миналото - князе, херцози, духове, царе - въпреки всичката своя свирепост, във времена, когато народът е бил още "стадо", не са успявали да задушат безшумната, но огромна вълна на недоволството около себе си - и краят им е бил печален. Още по-малко е възможно това днес, когато отделната личност умира, обсадена в крепост без провизии...
Конфискува се 6 книжка на "Пламък". Може да се конфискува и настоящата книга. Може "Пламък" да бъде спрян. Може да не съществува списание "Пламък". Но няма в света пожарна команда, която да може да угаси пламъка на мисълта.
Ний не протестираме против конфискуването на "Пламък". Ний мълчим. ("Мълчанието е убежище на мисълта.") Днешната литературна реакция казва на читателите абонати своя необходим императив:
"Мислете и четете тайно!"
Така зрее литературната... "конспирация". Но ний няма да се съгласим с присъдата на полицейската критика, която ни кара да пишем това, което нито мислим, нито чувстваме; да пишем, че народът е щастлив, когато лежи повален в кърви, да пеем за аромата на розите и за песните на птичките, когато до нас долита само вонята на гниещи полузаровени трупове, писъци на гладни деца и майки в черно...
Защото:
Ний знаем, че само възторзите и болките на народа са истинска кърма на отделния човек и неговия дух; и затова - презираме идеалите на шепа охолници, които се чудят как да запълнят празнотата си, как да пропилеят излишното си време от 24 часа всекидневно.
И Ний ще повторим това, което заявихме като credo още в 1 книжка на "Пламък":
Ще останем там, дето е народът! За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински родолюбци, а не "родолюбци" като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ.
Гео Милев
