Изборът на Слави Бинев за шеф на онази парламентарана комисия не е проблем. Тази комисия и без друго на дело не съществува, защото не й се чува изобщо гласецът. И затова ми е все едно кой ще получава повече левчета, заемайки този парламентарна синекура.
Но това предложение не е случайно, то идва да унижи всинца ни – начело със самия Бинев, и обидените му за има какво медии, и нас, дето се изживяваме като прелестни пчелички, бръмчащи около кошера на културата, без да се знае дали именно това е точният ни кошер.
Проблемът не се нарича Слави Бинев и не е в публичните му битки с медиите или в липсващото му лично отношение към културата. Проблемът е в това, че и в този пореден, демократично избран парламент липсва съзнанието за потребност от висока култура. Тя дори не е деветата дупка на кавала. Нея просто я няма в мрачните душички на партийните кавалджии. Вече 25 години нито едно правителство или коалиция не залагат на духовното бъдеще на нацията ни, а щом дойдат на власт веднага започват да се умилкват на онези, от които зависи следващият им мандат. И въпреки това падат от коня.
Защото тези властници не са достатъчно лични, за да станат исторически личности, а са за кратко в рубриката „и други официални лица“. Обединява ги не знанието за националното съзнание, а липсата им на лидерско дълголетие. Те не са в час за йерархията на света, нямат вродени, извисени добродетели, не превръщат личния си опит в обществено познание, на светлини години са от мъдростта, от страданието, което я превръща в премъдрост от божествен тип.
Ето защо не са национални водачи, а генерални секретари на партийни централи. И не са държавници като генерал Дьо Гол, който без страх заявява: „Не винаги интересите на френския народ, съвпадат с интересите на френската държава!“ Защото без Франция няма да има френска нация. А само французи, които говорят различни франкофонски диалекти. И понякога му се налага да жертва интересите на масите заради сигурното бъдеще на държавата.
Днешните ни политически животни не залагат на бъдещите българи, а само на тези, които са сега, или на онези, които вече са тръгнали да си отиват. Не работят за бъдещите поколения, а за себе си, за ниските си инстинки и ниски душевни потребности. И изобщо не им влиза в пипето, че да постигне поне някакъв просперитет, на тази страна й е нужно разумно и осъзнато мнозинство. А не многолюдна сбирщина с право да гласува. Гмеж, която не умее да мисли самостоятелно, или въобще за друго не мисли освен за предника и задника си.
Вярно, за деловите деятели в политиката ни е много по-удобно наличието на днешната ни ниско интелигентна общност, в която вегетират не само неграмотни, но и мучащи същества, полуживотни, получовеци. Това се вижда най-добре не само из бордеите на ромските махали, чиито жители са оставени на произвола на примитивната си природа, това се може да се наблюдава сред тълпите от безмозъчни български пубертетки, изпаднали в транс пред чалга идолките си.
Защото да си културен, не означава да ходиш редовно на театър, на изложби, да четеш книги, или да рупаш пуканки по време на прожекциите в Киномания. Културата не е само образование, но и обществено поведение, отговорно отношение към света, качествено знание, преминаващо в познание. Което от своя страна, най-вече чрез житейските изпитания, се превръща в съЗнание.
За политическите ни циници е по-изгодно да бъдем раздробена, лесно манипулирана масовка, с преобладаващо безпросветно мнозинство, а не да сме добре организирана и мислеща нация, съставена от одухотворени индвиди и оригинални идивидуалности. Вместо да вървим към този модел, по-висш от колективното, комунистическо мислене, вместо да вървим нагоре по спиралата на еволюцията, ние деволюираме от ден на ден и от нация слизаме към разбит и неустойчив племенен съюз. Т.е. вървим нататък, откъдето сме тръгнали.
Днес сме племенна полуобщност, съставена от социални малцинства – жалки провинциални величия, ревниви регионални първенци, временно замогнали се милионери, попове с пагони, църква от бездуховници, офицерство без чест и достойнство, оскърбени пенсионери, хленчещи безработни, безпомощна интелигенция, сто хиляди документирани инвалиди, социални паразити, обсебени от хазарта неудачници... И между тях е малцинството на читавите чиляци, на родените с благородни души и духовна сила..
Популистите ни са наясно, че по-лесно се стига до кухата същност на населението, ако го държиш по-далеч от културата – от тази на храненето и на пиенето до онази, да се зазяпват по всяко зрелище. Какво искаме от общество, за което идол може да бъде само някой изявен спортист, чрез който публиката осъществява патриотичния си спазъм. Това също е част от злокобното ни наследство на тоталитаризма – властта тогава издигаше за пример само саможервата на загиналите с оръжие в ръка – младежи, девойки, дори и деца, както и неколцина поети партизани, които нито останаха като поети, нито пребъднаха като херои. За пропагандата на онеза власт орисията на Ботев и Бенковски бе по-удобна, но не и тихите драми на десетките просветителите, книжовници, резбари, зографи, иконописци, майстори на стенописи и иконостаси, преводачи на евангелски текстове, строители на църкви и манастири, творци, обречени на Твореца.
И от тогава до днес у населението ни няма уважение и респект към по-първия по ум и знания, към по-извисено духовния, към мъдрия и премъдрия. Но има възхита към хитреца, към далавераджията, към използвача, към мошеника, към „оправния“ чиляк, има завист към имотния. За масовия българин всеки, който превива гръб над невидимата нива на познанието, е глупец. На него никога няма да му стане понятно словото Му: „Всички, колкото са идвали преди мен, са дошли да вземат, а Аз идвам да дам...“
Но да не се връщаме преди две хиляди година, а да си припомним съдбата на генерал Дьо Гол. След оставката и смъртта му временната му непопулярност остава в миналото и той се превръща във величава историческа личност, национален лидер, който в историята на Франция е съизмерим само с Наполеон І. Партията на дьо Гол, след няколко преобразования и преименувания, продължава да е изключително влиятелна във Франция. От нея са бившите президенти Жак Ширак и Никола Саркози, който отново се готви да стане държавен глава. Международно летище носи името „Шарл дьо Гол“, а до Елисейските полета в Париж на генерала е издигнат паметник. Питам се – кой от днешните ни политици някога ще заслужи името му да заблести върху Терминал 2? Или след смъртта си да се изправи с целия си политически ръст в градинката до Двореца, в центъра на столицата...
А вие се занимавате с това, кой ерудит да стане комисар по културата, сякаш парламентът е пълен с ерудити и сякаш си спомняте имената на всички предишни комисари, или сте наясно с законодателната им дейност през годините като такива?
На мен поне вече не ми се лае, безполезно е, а на когото му се джавка в тази мизерна държава, да си джавка. Керванът си лае, глутницата си върви...
Румен Леонидов
