Задава се Рождество, за някои нашенци това е поредният почивен ден, за други – празник на Духа, за трети повод да се отдадем на трапезни страсти. Тези, които имат съвест, ще си сторят своя скромен отчет пред мъртвите си родители и прародители, ще обърнат още една страничка от живота си. И ще започват да изписват следващата.
Годината ни беше наказателна – нещастията изведнъж се материализираха, наводненията продължават, съсипията на покъщина – също. До там си изоставихме държавата, че не се знае кой стопанисва малките и не толкова малките язовири, кой трябва редовно да чисти леглата на реките, който трябва да ни даде акъл, че поне да си застраховаме къщите – за всеки случай...
Оказа се, за пореден път, че щом нямаме нито акъл, нито пък искаме да го търсим – ще страдкаме. Обикновеният българин продлъжава да е много наивен чиляк – по детски чака някой да се погрижи за него. Ако е дете – разбирам. Но ако отдавна не е, значи е инфантилен, интелектуално недоразвит, нещо като малко малоумен. Ако не може да знае коя дига ще се скъса и кога реката ще залее двора му, нека поне веднага си направи застраховка на имотчето – срещу природни бедствия. Защото догодина може да се случи същото. И на тези, на които досега им се е разминало. Казано е: дай, за да получиш, почукай, за да ти се отвори, поискай, за да ти се даде. Но ако си тъп, то е за цял живот. И до гроб даваш заето.
Същият наивитет прилагаме и към политиците. И нашите избранници са досущ като нас: не са в час за йерархията на света, нямат вродени, извисени добродетели, не правят никаква разлика между знание и познание, нито що е мъдрост и премъдрост. И те като нас, си мислят, че сме сами в тази вселена. И се държат като алчни пирати срещу безпомощни корабокрушенци. Но някога изпадналите в беда са викали по морза „SOS!“, което в превод означава: „Спасете нашите души!“. Докато днес масово крещим: „Спасете нашите тела!“
Живеем най-вече заради телата си и почти никога не сещаме за душите си. Причината? Че повечето от нас не вярват в нищо. Дори, че в този свят не се сме сами. Че извън планетата ни има и друг вид разум, и други видове животи, и други по-съвършени или по-несъвършени от нас същества. Но масата от атеисти и егоисти у нас е предобладаваща. За това най-неоправданато и потискано малцинство в държавата ни не е циганското, а онова, включващо граждани с християнски морал, с човешко достойнство и с национална свяст.
Погледът на повечето българи спира до Горе, до властта в страната ни. Но до по-Нагоре не отива ни полета ни мисълта ни, ни окото на разума ни. Живеем като червяци – забити в калта на бита, а се водим човеци – животни с творчески възможности, със съзнание, подсъзнание и надсъзнание. Повечето българи не могат да си обяснят причините за личните им и обществени неудачи, защото ни искат да се погледнат отстрани или да се видят отгоре. И не провиждат дори по-прости и видими неща: не може да гласуваш за тарикати и да не бъдеш измамен от тях. Щом си дал гласа си за егоисти, защо разчиташ на тях, че точно те ще се замислят за общото благо? И сетне се чудим, че развитието на обществото ни е забавено. И ние, като политическата ни каста, нямаме в главите си поне един ход напред, а гледаме да оцелеем от днес за днес. Това се нарича цигания.
Нашите институции не влагат чувства и средства в утрешната реколта от българи. Какви трябва да бъдат, по какво да не приличат на нас, в какви обществени условия ще растат и виреят, как да ги задържим тук, за да въртят колелото на родната история, а не да отдават ум и интелект на други държави и народи. Но и ние, избирателите, не искаме подобни неща от народните ни представители – искаме само едно – да ни оправят живота. Как? Как да върнат на алкохолика изпитите пари, как да върнат на комуниста, обран от своите бандити, пенсионния му фонд, на металурга – приватизираната под масата леарна, на стареца – младостта, на неграмотния – образованието?
Всяко действие има последствие. Но като народ не щем да осъзнаем това. Искаме своето, личното, прецаканато. За общото – не ни е еня. Било то общо бъдеще, било общи чеда, било обща чест. После сме нямали национален отбор като хората. Ами къде ги хората? Къде е нацията, осъзната като мнозинство и това мнозинство да води малцинсвото със себе си, а не да го остави да загнива в собствената си природа.
Такава ни е и интелигенцията. Чувам, че след уличното кукуригане, крякане и вайкането срещу Слави Бинев, и след оттеглянета му, някои да се радват и да викат: „Победа!“ Каква победа? Нима данък добавена стойност – ДДС – падна за българската художествена и научна литература, за български пиеси, за изпълнения на български фолклор или за национална класика? Нима бе въведен данък Култура от 2% към цената на всеки литър гориво и към цената на всеки киловатчас произведена зелена и червена енергия? Нима, след 25 години, политиците ни отново си върнаха уважението към съсловието на творците ни, към мнението и възгледите на интелектуалната част от обществото ни?
Не. Те пак ще ухажват най-вече безработните, пенсионерите, те пак ще обещават на болните, че ще оздравеят със здравната реформа, но няма да си мръднат пръстта за моралното здраве на бъдните поколения, за тяхното духовно възпитание, за пътя им към знанието и познането, към мъдростта и премъдростта.
У нас партийните елити турят акцент най-вече върху социалната грижа, но тя е само част от по-голямата грижа, наречена националната политика. Националната политика включва в себе си социалната, а не обратно. Но какво да обсъждаме нас си, след като още не сме узрели да обсъдим и да приемем най-сетне своята Национална доктрина, която все още не може и не може да достигне до съзнанието на онези, в поредното ни Народното събрание.
Накрая ще цитирам Неда Антова, която по повод книгата й „Съвършената“, посветена на Преподобна Стойна, пише: „Животът не е за еднократна употреба. Но явно още не познаваме тайните на еволюцията и цикличността в развитието ни. Трябва да свикваме с мисълта, че животът не е просто инцидент с продължителност 70-80 години. Време е да приемем разумната възможност, която ни е предоставена: да умираме по-съвършени, отколкото сме се родили. При това хиляди пъти.“
Но млъкни уста, иде Рождество. Нека Бог ни дари със здраве, със здрав ум и здрави помисли. А ние, подобно на приятеля ми Васил Пекунов, да пожелаем на всички българи по света: „Бъдете споходени и утешени, възвишени и осмислени!“
Румен Леонидов (Факел.бг)
