Ето спомените на Бахтияр Караали от Ловеч, 30 години след началото на насилствената асимилация на българските турци. На възпоменателен митинг в село Могиляне по повод годишнината от трагичните събития по време на т.нар. "Възродителен процес" Дойче Веле разговаря с пострадали от принудителното преименуване, като им задава два еднакви въпроса.
Как разбрахте, че ще Ви сменят името?
Беше началото на 1985 година - чак тогава бяха стигнали (с преименуването) до нашия край. Аз работех във фабрика за чугунени отливки и тъкмо се бях върнал от нощна смяна. В 10 сутринта дойдоха двама милиционери с автомати. Единия не го знаех какъв е, но другия го познавах - беше кварталният. "Извинявай, комшу - каза ми той - ама трябва да те заведем в местоработата и там да си избереш ново име". "Че кой съм аз, че ще си избирам име - казах аз - името са ми го дали майка ми и баща ми. Аз се казвам Бахтияр, което означава щастие и благоденствие. Никой не може да ми сменя името".
Така им казах, но те все пак насила ме заведоха до фабриката, където заварих моите колежки да плачат - вече са знаели, че искат да ми сменят името. Много тежко го бяха приели. А началничката - тя също плачеше - направо каза, че няма да ходи в кабинета на директора да гледа как ми сменят името (бяха я накарали да присъства). Каза, че изобщо не иска да слуша.
Заведоха ме в кабинета на директора, той беше един изпълнителен, покóрен човек. Извади някакъв документ и започна да чете от него с един официален глас: "... във връзка с гореизложеното аз приемам името...". Вдигна поглед от листа и се обърна към мен: "Тука сега ще напишем как ще се казваш, избери си име". В този момент разбрах, че това, което четеше от листа, е все едно писано от мен. Отказах да участвам и ме върнаха с автомат вкъщи. Майка ми плачеше и говореше, че сега ще ме пратят в Белене. После пак дойдоха - този път за да ме отведат в общината, където беше организиран - вече масово, за всички - цялостен процес по преименуването. Тогава вече не ме питаха, направо ми дадоха някакво име. И нов паспорт.
Когато през 1989 г. Живков падна, как си представяхте, че трябва да бъде възстановена справедливостта?
Никаква справедливост не съм очаквал от хора, извършили такава несправедливост. Това беше дългосрочно планиран и варварски акт - от авторите му ли да чакам да възстановяват справедливостта? Тогава не очаквах справедливост, а свобода. И получих точно това, на което се бях надявал: свобода на митингите и изразяването, свобода на вероизповеданието, свобода при избора на име, свобода при опазването на традициите. Всичко това го получих. И затова съм удовлетворен.
