Най-прочутият си монолог Татяна Лолова изнася в зала 2 на НДК в края на 1982 г. Тя записва новогодишната програма, с която БТ посреща 1983 година. Режисьор е Хачо Бояджиев. Отишъл да я кани за участие: “Ще дойдеш ли да играеш в моята програма?”. Тя обаче не искала веднага да му отговори, решила да мисли ден-два. На втория ден Хачо пак ѝ отишъл на крака, на третия също. “Накрая подписах. А и как няма да искам да участвам? Та това е Хачо!”, спомня си легендата.
Ето монологът:
“В Сан Ремо как съм пяла. Чакай, не мога да се сетя дали аз съм пяла. А, гледах ги, като пеят.
Като пълнея, трябва да ми се шият всеки месец нови дрешки и мъжът ми изнемогва. Но аз измислих едно нещо малко да удължа живота на дрешките си. Човек, като пълнее, и дрехата се уема нагоре, а вие долу си наслагвате нови бантове, ей такива полоси, аз пък какъв военен термин употребих.
Вижте ми ръкава, а също и този ръкав. Аз даже не съм ги и шила тези ръкави, защото това са ми фустичките от миналата година, които носих на Сан Ремо. Тука ръката може да си пълнее нагоре, надолу и настрани. И понеже са на ластиче, едно освобождаване се усеща в раменете.
Като ям и съм лична, лича. Не е като някоя дребна, да не я видиш как е облечена.”
