Всички сме чували за Десетте Божи заповеди, но не всички ги спазваме, защото не всички сме набожни. За мнозина у нас християнството не е хрисима идея, а е попски работи, църковно лицемерие, бизнес със заблудите на наивните. Днес за мнозинството у нас и по света няма Бог, то почита Безумния стремеж към парите, Безсъдържателното безгрижие, Безнадеждното ехо на лукса, Бързия път до лесната печалба, Безмозъчното щъкането из моловете, Бездуховния живот пред стомашния.
Но ако си имал щастието да те родят читави родители и са те възпитали в правота и праведност, ти, за разлика от повечето човеци, нямаш нужда от Нищо друго. Защото те са изпълнили изконния завет на всяка църква, научили са те на това, което отдавна не се изучава в училище, те са ти дали всичко, което не може и няма откъде да ти го даде обществото: просто от много отрано са духнали у теб свещичката на омразата и завистта. И затова знаеш, че животът има възвишена стойност, затуй имаш доблестно поведение, точно заради това си внимателен към другите. И без някой да те подсети, пазиш онези, които имат нужда да бъдат опазени. И постъпваш с ближния, както очакваш да постъпят с теб. Ето защо ти не гледаш само своите нужди, а те е грижа и за общите потребности. Ти си от малцината, които, ако им падне да сторят добро, веднага го сторват. И подтикват всеки към дело добро. И държиш на чистото си име, защото то ще живее и след теб. Ето защо ти нямаш нужда да се наричаш вярващ, религиозен, набожен. Ти от малък си такъв. И колкото и да „пораснеш”, няма да се възгордееш и до края ще те водят правдата и честността. Ти не можеш никога да се подиграеш с достойнството на никое живо същество, тъй като имаш мисъл, съвест и срам. И това те задължава да бъдеш божествен. Особено божествен.
Да надживееш живота
Цяла година живеем ден за ден, но в края й, щем не щем, без да сме счетоводители, започваме да правим своята равносметка: какво се случи, какво – не, в какво успяхме, какво проспахме, пропиляхме ли тези 12 месеца, или резултатът е равен, нула на нула... Честно казано, съмнявам се, че повечето днешни българи са способни на подобен честен размисъл. На честен диалог със себе си. Мнозинството у нас предпочита да ближе греяната си ракия и да не се самонатоварва с новогодишни изводи и заключения. Трапезната стихия е по-силна от потребността да останем насаме със собствената ни съвест, ако я имаме.
Вярно, вече 25 години липсата на справедливост и праведност в правовата ни държавица издевателства над битовата част от живота ни. Но в собствената ни духовна територия, ако я имаме, ние сме си господари и слуги, пазачи и крадци, поети и тълпи. Само тук имаме пълна свобода да изберем собствената си роля. Защото е казано: изпитанията съществуват, за да бъдат изкупени като грехове. Днес обаче мнозина българи се молят да им бъдат опростени не греховете, а кредитите, сякаш банкерите са богове и са склонни да опрощават грешките ни в семейната аритметика...
Мнозинството у нас и по света страда от множествена склероза на духа, агресивният ни потребителски ум бяга от своя разум, превръща цивилизацията ни в цинично чудовище, което създава на някои самозванци самочувствието, че ще надживеят живота.
Иначе всяка материална криза прави душата ни по-одухотворена. Но колцина от нас точно днес са способни да бъдат духовни? Кризата дойде, за да промени начина ни на живот.
Кризата е натрупано самодоволство, липса на надникване в утрешността, тя е избухлива смес от безхаберие, безпорядък, безнаказаност... Не чакайте някой да ви помогне и да спаси днешната ви кръстоска от няколко ваши живота. Тази финансова криза ни помага да се огледаме – ето, тя изхруска много от материалното около нас, но духовното не го пипа и с пръст... Затова не казвайте, че надеждата умира последна. Надеждата никога не умира. А само за онези, които не вярват в себе си и позволяват на друг да мисли вместо тях...
Бит без култура
Като всяко бавноразвиващо се общество, и у нас световните практики пристигат бавно и се въвеждат още по-бавно. Битовата култура на повечето нашенци е отчайващо ниска. Колко пъти трябва реката да ти залее двора и мазето, колко пъти свлачището трябва да ти бутне къщурката или бурята да ти отвее покрива, за да ти текне на акъла, че по цял свят се случват тези неща, но там и децата знаят смисъла на думата „застраховка”. И защо, драги ми сънароднико, всеки път, когато пострадаш, почваш да кършиш кунки и да се вайкаш, и да кълнеш държавата, че се бави да ти плати. Всъщност за какво да ти платим – защото всички сме държавата – за това, че си небрежен, че си нецивилизован, или защото още живееш с навиците си от комунизма? Тогава друг мислеше вместо теб. Днес никой не е длъжен да плаща за твоята глупост или стиснатост, за ината да не си застраховаш имота срещу петдесетина лева. Както във всяка къща има аналгин, ей така, за всеки случай, срещу внезапно главоболие, така у всеки дом би трябвало да има поне една застрахователна полица. Махмурлукът може да ти мине и от само себе си, но евентуалните щети няма как да се самовъзстановят.
Природните капризи са непредсказуеми, за разлика от всеобщото ни очакване, че някой друг пак ще се бръкне, че властта, ще не ще, ще се наложи да прояви съчувствие чрез предвидените за подобни неща фондове. Но нека се разберем: когато, не дай боже, ни връхлети масово бедствие, когато се налага пострадалите бързо да получат одеяла, палатки, храна и вода, тогава държавата е длъжна веднага да се притече на помощ. И да започне да възстановява улици, мостове, обществени сгради. Но не и да ти ремонтира къщата, да ти покрие покрива или да ти даде пари за нов креват, телевизор и печка. Има малка разлика, нали? И тя се нарича частна собственост.
Бог помага на победените
Уж наоколо е ново, новогодишно, уж безделнично, а ми го няма бялото. Липсва ми другото бяло, то отсъства. Както казва извънредният художник Стефан Десподов: „Отсъствието на бялото е също цвят”. Виждам едно черно конче да тича из българско, жребче малко, арапско, радва се, че не е бяло, радва се, че носи девет цвята черно…
Добър знак ли е? Не разбирам езика на предчувствието, но го чувам да ми говори, говори, говори…
Нещо не мога да се израдвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното ме гали… Нещо иде, но не знам какво… Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За първи път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че се задава новото хилядолетие и новият век… После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото било така от край време… Същата пролет се видя, че сините победители вече са победени. И че новото Възраждане отново се отлага…
Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди. Не, не става дума за политиците. А за нази си, за българята, дето тук ще мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това твърдо парче плът, на име България.
И тази Нова година сигурно ще гледам с презрение домашните ни телевизии, където ще сивее празничната скукотевина, и пак ще си кажа, отвикнал си Румба, да живееш естествено, отвикнал си, брат, да се радваш на факта, че можеш да ходиш, да тичаш, да гледаш, да говориш, да мълчиш непринудително.
Нима, тъпако, ще си кажа, ако бях се родил нефел, или бях се пръкнал още по-тъп, тогава какви ли щях да ги мисля. Я си целуни децата, без повод, дай им (без да ти искат) пари, да ги изхарчат за техни си щуротии, подай на кучето лапа, и на себе си подай, дай едно ново духче на душата си…
От сто години не съм изпял нито една песен, не само до докрая не съм я изпял, ами дори до предначалието й не съм стигал. Вместо да се бях забил в Троянския балкан или в Тетевенския му събрат, където цял живот само се каня да хвръкна, вместо да газя сняг до кръста, да вия като вълк из полето, аз пак се самозарих в лавината от многоканална скука.
Отвикнали сме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични. Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим. Сякаш нацията ни е преуморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота ни…
А не е така – Бог помага на победените! След големите страдания идват и добри дни с прости радости и прости сетива – цветно камъче в детската длан, цъфнало цвете на прозореца, домашна животинка, безпомощна, Богородица с крилата, бдяща от кандилото на стената, димящ краешник хляб, спомен за скъпи покойници, прозрение, смирение, благодат... Безначално и безкрайно безлобие, високо благородие, преподобие. Светлина и святост, озарение и чистота, читаност и човечност...
Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – в България останахме само победените. След толкова години клатене стана безпощадно ясно – „изпита чашата, смехът – изсмян“. Бедните духом – още по-бедни, безнадеждно бедни, безнадеждно болни. Безбожно безбожните, ненаситни атеисти, също. Инак сиротите – още по-сиротни, сиромасите още събрани като трохи в себе си. А богатите духом и надарените с Дух? – те просто са просто смъртни.
Одухотворените у нас са полусразени. Полупобедени. (Армията на победените крачи, някога написа младата поетеса!) Но победените нямат армия. Те имат само право на последен шанс. (А не, както го разбират тъпанарите в тълпата, като тото-шанс.)
Кому обаче е нужна светената вода на единението, кръстният знак над общата богова пита, щом паричката е една? Кому ще се отглади гладът пред прекадената постна трапеза, пред самотната чаша червено, пред скромната просфора с христовата монограма, когато личното не е бивало част от общото ни… Боледуваме поотделно, зъзнем в завистлизъм и дори не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг.
Народ от остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. И за кой ли път – групово да ни накажат.
Време е да се самонакажем с любов към простите неща, към природните природи, към замислената книга, към остатъка от тоя безкраен живот…
Бог помага на победените, но само на тези, които вярват в него.
Румен Леонидов
