Настъпи новата година. Чухме за пореден път скучното слово на президента Плевнелиев. Премиерът Бойко Борисов написа (написаха от негово име) във Фейсбук също тъй семпли изречения и пожелания. Лютви Местан опъна нервите на нацията с притопляне на възродителния процес, та всички българи да се почувстват виновни по празниците за нещо, което никога не е било тяхно дело и мисъл. Отвратително. Безпомощно. Подло.
Над 60 народни избраници пък замъкнаха половинките си, а някои вместо тях любовниците си, в слънчев и скъпарски Дубай. Хем шопинг, хем гъзария. Парад на парвенюта. Суета в празни глави. Уау...
14-годишна циганка родила навръх Нова година. Не искала да учи, не иска и да работи. Мъжът й същият умник като нея. И пресмятат какви социални помощи ще получат от държавата. Държавата, която им е длъжна, защото са прости и мързеливи.
Едните в Дубай в марковите магазини, другите - с мизерни помощи - всичките на гърба на грохналата държава.
Интелигенцията мълчи гузно. Интелигенцията я представляват неколцина дневални по сутрешни тв блокове - сипят мъдрости на едро, сякаш са патриарси на културата. Ама не са - то личи отдалеч.
От националните телевизии ни облъчват със соц естрада - дуетно и индивидуално, но все тъй безпомощно, както и преди. Носталгично не означава качество.
Добре, че си имаме стари, добри примери. Те са вечни. Сегашните умници - преходни. Това е спасението.
Нова година
Иван Вазов
Вчера настъпи нова година.
Сухо и ледно срещнах я аз:
както и тая, дето замина,
нищо не носи ново за нас.
Нищо тя ново за нас не носи
на свойто черно, младо крило,
ни ответ ясен на зли въпроси,
ни лек врачовен на старо зло.
Кривди жестоки пак вред царуват,
голото зъзне, гладното мре,
вражди, омрази света вълнуват –
простата дата не ще ги спре.
Вражди, омрази!... Чувам им екът!
Той предвещава беди и смрът;
мильони саби зловещо звекат
с кръв да залеят сега светът!
А човек щастье сe ожидава
с здравици, с песни, с възторг голям.
А речта „Мир вам!“ пуст звук остава
от деветнайсет века насам.
(1888-1889 г.)
Нова година
Асен Разцветников
Поспри, о дух на Новата година,
към който с трепет вдигаме глави,
простри крило над нашата родина
и тежкия ни ден благослови?
Да бъде хлад и влага в планините,
и плод и мир във топлите поля,
да пеят пъстри птици във горите,
моми и момци — в китните села.
Да трепка радост в песните отвсъде,
да трепка ясната ни вяра пак —
че ний сме тук, ний бяхме, ний ще бъдем,
макар през много мъки, кръв и мрак,
че времето тече и се възвръща,
и крепнем ний през векове и дни,
безсмъртни като тая пръст могъща
и тия снежни, скални планини!
Срещу Нова година
Йордан Йовков
От няколко дни прекарваме в това напуснато от жителите си село, което тъй неочаквано се случи на пътя ни. Чист и равен сняг покрива улиците, дворовете, плетищата и стрехите. Овошките, натежали от скреж, огъват клонете си и звънливо прошумяват, като грамадни полилеи, отрупани с кристали от стъкло. Ярката белина на снега заслепява и реже очите. Тук-таме се тъмнеят само окадените комини, разноцветните петна на къщите и лъкатушните пътеки. Но върху бялата земя още по-мрачно и по-тъмно изглежда ниското куршумено небе.
Хубав е тоя зимен пейзаж. Хубав е не само защото се гледа от топлата стая и за да се види, достатъчно е да се изчисти с пръст един малък кръг върху замъгленото стъкло. Хубав е още и затова, защото утре е Нова година. Срещу големите празници и самата природа изглежда тържествено приветлива, като че и върху нея се отражава това радостно вълнение, което обзема хората и което, може би, си остава само в едното очакване.
Наглед животът си тече, както всякога, както по-рано. Фелдфебелят е строил ротата и назначава всекидневния наряд. Гласът му звучи пак тъй строго и сурово, но в него се чува нова и по-сърдечна нота. Минават войници към кухнята, празните баки дрънкат в ръцете им, те се тласкат едни други в преспите, викат и се смеят като деца. Конярите се връщат от утринния водопой, конете опъват поводите и играят. Някаква жизнерадостна треска е обзела всички. Завалява сняг. Гъста бяла мрежа се спуща от тъмното небе, обгръща селото, едрите парцали падат безшумно, монотонно, но някак весело и игриво. Тъй вали само срещу Нова година. Може да има грижи, може действителността дй е съвсем друга, но спомените си идат от само себе сп. И струва ти се, че ей сега някъде зад белите покриви ще проечат ударите на камбани или на някои ъгъл на улицата ще се покажат деца, пременени и хубави, бузите зачервени от студ, в измръзналите ръце - суровакници от напъпил дрян.
* * *
Всички офицери от дружината - седем-осем души - тая вечер посрещахме Нова година у поручик Романов. Събрахме се у него, защото в неговата къща имаше голяма и хубава стая, нещо като параден салон, и защото Романов беше гостоприемен и добър момък, у когото всякога можеше да се прекара добре. Пък и тая вечеринка той я уреди - отрано още почна големи приготовления, канеше, нареждаше програма и меню, а най-вече - приказваше за някакъв сюрприз, който щял да ни устрои, но какъв - тайна. Любопитството ни беше разпалено не на шега.
И сега, когато бяхме вече около трапезата, думата беше за сюрприза. Блюдата бяха разкошни, но сюрпризът не беше в тях. Не се яви и някоя златна пара в млина, както очакваха някои. Много нетърпеливи въпроси се зададоха на хазаина: ще има ли сюрприз най-после и кога? Но изглеждаше, че Романов не искаше да се отклонява от програмата си и не бързаше. Както обикновено става, разговорът започна да минава от тема на тема и тайнственият сюрприз като че се забрави. Но когато дигнахме чашите за първата наздравица, ние учудено се спряхме и отпуснахме ръце: в съседната стая гръмна хор. Силни и приятни мъжки гласове изпълниха къщата и бухнаха навън в нощта.
- Ето сюрприза! - каза Романов.
Хорът пееше добре и наистина ни изненада. В ротата на Романов имаше войници от един крайморски град и хорът беше съставен от тях. Те пееха същите песни, които някога бяха пели в разходките си по морския бряг, в тия летни вечери, когато морето блещи под сребърното сияние на месеца и нощта е тиха и фантастично хубава, като в приказка. Войниците бяха близки другари, пееха преди всичко за себе си и ясно се чувствуваше колко много скъпи спомени имаше в тия задушевни н силни гласове.
Сюрпризът на Ромаков не излезе такъв, какъвто мнозина го очакваха, но все пак не разочарова никого. Всички се оживиха, веселието скоро стана непринудено и общо. Минаха един-два часа и всяка предварителна програма се забрави, изчезна и това подчнение на чуждото ръководство, което обикновено се явява при всяка неслучайна среща. Сега избухна тая буйна жизнерадост, това юнашко веселие непритворно, широко и сърдечно, на което са способни сзмо ония, които познават цялата гама на човешките чувства - от най-невннната радост на живота до най-тежките му изпитания. Никой не забравяше положението си по служба, чинопочитанието се спазваше с някакъв инстинктивен такт. Но по-ясно откогато и да било чувствуваше се под всичко това една задушевна привързаност, някак небрежно проявена, но много силна, привързаност, която се добива от дългия съвместен живот, изпълнен с опасности и премеждия, с величие и неволи.
Вечеринката ставаше интересна именно сега. На много места по света в тая същата вечер можеше да се види баснословен блясък, богатство и разкош. Но тук имаше друга красота, сурова, живописна н странна. Стаята се изпълваше с меката топлина от турското кюмбе. Бялата покривка на масата се закриваше от блюда, стъкла и чаши. Една походна лампа висеше на тавана и хвърляше ярка светлина. По стените висяха закачени револвери, сабли, пояси и чанти. Парадни костюми липсваха, но износените и измачкани униформи стояха красиво н напето, защото бяха взели привичните и постоянни гънки на здрави и силни движения. Лицата на всички бяха обветрени и загорели.
Разказваха се всевъзможни анекдоти н спомени, направиха се много шеги. Най-после всички бяха тъй много възбудени и оживени, че общо внимание не можеше да се поддържа и разговорът едновременно и шумно се водеше между отделни групи. Дружинният командир приказваше с командира на седма рота. Говореха тихо, но увлечено и с много жестове. На друга страна няколко души около капитан Ничева бяха попаднали на малко опасна тема: ставаше дума за пленената батарея, а славата на тоя подвиг още не можеше да се раздели с друга една дружина от полка. Тук всички говореха едновременно и високо. Малко по-тихо се говореше на срещуположния край на масата, където стоеше поручик Янев - Датският принц, както го наричаха. Той беше млад човек с хубава черна брада и бледно лице, върху което всякога стоеше лека меланхолия. Обичаше смелите парадокси и тънките анализи и в разговорите всякога подигаше вечни и от никого неразрешени проблеми.
- Съгласен съм - казваше той на тия, които, облакътени върху масата, с големи усилия се въздържаха да не заговорят, - съгласен съм, че има физическа основа. Но все пак истинската любов е нещо възвишено, родствено на духа, чисто духовни връзки, които навеки свързват душите...
Двама души стояха настрана от тия разговори. Единият беше Романов - той често ставаше, излизаше и влизаше, защото все имаше нещо да нареди. Другият беше дружинният адютант, най-младият между всички, подпоручик от няколко месеца. Най-напред той се вслуша в препирнята за батареята, но това беше разказвано неведнъж досега. Той даде ухо и към страната на Янев, но още при първите думи усмихна се твърде скептично и се отстрани и оттам. Адютантът беше висок и строен момък, напет, стегнат с контешки бричове и с високи желти чизми. Беше му весело и трябваше нещо да прави. И с ръце отзад той почна да обикаля из стаята, и в стъпките на някакъв ексцентричен танц, запя си полугласно:
От Салаш до Гиляни
ний, тунджанците славни,
със сърбите коварни
танцувахме танго!
Едно след друго, като отмерваше такта, той силно потрепваше с желтите си чизми, усмихваше се, доволен и щастлив, защото беше много млад и може би защото в тая минута се радваше преди всичко на звънливите струи, които новите шпори оставяха след него.
Някой угаси лампата и ние останахме в тъмнината.
- Господа - отвърна на всички протести Романов - Нова година е, часът е дванайсет.
Той запали отново лампата и ние се поздравихме един други.
Майорът взе чашата си, всички станахме на крака. Дружинният командир говореше, хубаво, с това самобитно и художествено красноречие, което мнозина офицери добиват през дългата си кариера.
- Господа - почна той. - В първата минута на новата година издигам чашата си. Наедно ние делихме радости и скърби, наедно делихме опасности и несгоди...
Той спря, защото в съседната стая войниците заговориха високо, подигна се шум, искаха да спрат някого, който тропаше, за да отърси снега от чизмите си, и се готвеше да влезе. Вратата се отвори и се показа войник, ординарец от щаба на полка, познат на всички ни. Лицето му беше мокро и зачервено, по раменете му се топеше сняг, той беше уморен и дишаше тежко.
- Господин майор - почна той с мъка, - вика ви командирът на полка.
И ние, и дружинният командир, през протегнатите си ръце, в които държахме чашите си, гледахме учудено войника.
- Още сега ли? - попита майорът.
- Тъй вярно, господин майор. Още сега. Войникът си отиде. Вече с други тон, майорът продължи:
- И тъй, господа, честита Нова година! Радост и щастие на всички! Амин. А сега - дългът пред всичко.
Когато дружинният излезе, ние почнахме предположенията си. За какво можеха да го викат по това време в щаба на полка? Може би там също посрещаха новата година и искаха и той да е между тях? Или някои бързи сведения трябва да се дадат, или производство има? Настроението отслабна и се понижи, ако и не твърде много. Наистина, страшната препирня за батареята не се поднови вече, но Янев продължи психологическите си анализи. А в цялата тая случка дружинният адютант намери още един повод да се развесели повече. Той отново почна из стаята предишния си ексцентричен танц и речитатива:
В Албанските усои
крал Петър и Никита
със цялата си свита
танцуваха танго!
Войниците не бяха разбрали нищо от тая промяна и хорът запя отново. Разговорът продължи по-спокойно и тихо. Само от време на време някой между репликата си подхвърляше въпроса: "Чудна работа! За какво ще да е? Какво може да се случи?" Никой не се мъчеше вече да отгатва н само отвън хорът с една трагична настойчивост като че отговаряше:
Наливай, о друже, наздравната чаша!
Кой знай що със нас ще се случи занапред?
Хорът внезапно млъкна и ние разбрахме, че дружинният се е върнал. Той влезе и още от вратата ни каза:
- Господа, разотивайте се и се гответе за поход. Майорът погледна часовника си и прибави:
- Часът е дванайсет и половина. Точно в три тръгваме. Сборен пункт - западния край на селото.
На уреченото време ние напущахме селото, което оставаше зад нас с утихнали къщи и потъмнели прозорци. Далеч през снежното поле кривулеше и се губеше в мъгливия хоризонт черната и тежка линия на колоната. Не валеше вече, остър студ щипеше лицето, снегът хрущеше под стьпките, като че на ситно се стриваше стъкло. Ниско над нас висеше мъгливото небе, хладно и черно като смола.
Дружинният командир беше се спрял върху коня си и пропущаше пред себе си дружината. Но той не дочака и нашата рота, която беше последна, а се повърна и тръгна наред с командира на седма рота. След него ездеше адютантът, твърде сериозен сега.
- Е - говореше дружинният, - навръх Нова година и поход.
- Служба, господин майор.
- Даа. А Романов уж някакъв сюрприз ни устрои. Сюрприз! Ей на, това се казва сюрприз! И те весело се засмяха.
