В България нищо важно не е по- важно, но политическите чудовища могат да родят обществен негативизъм. Клакьорите на властта ръкопляскат и удобните задници излизат на предни позиции.
Бълбукащото от препирни и гевезлъци българско общество все повече се разделя на няколко съсловия. Първото и най- фрапантно, е на онези, които са известни с това, че просто са известни. Защо розовите дантели, чукането срещу кинти, разголените задници, свирките, силиконовите цици, ехидното сричане, диалектното говорене, постмутренското изживяване, еснафските стойки и чалгаджийските кълчотения, интервютата по трендафори, гаменските изстъпления в училищата, скъпарските чепици на някой съвременен Мунчо или накичената с кристали „Сваровски” рокличка на някоя плиткоумна лолитка, са безкрайно интересни, занимателни и вълнуващи? Тази фрапантна и стряскаща простотия с цялата си врява и безумство е изключително удобна на следващото съсловие, което най- малко трябва да се подценява. То е колкото прозрачно, толкова и невидимо. Прозрачно е защото по житейски ценности не се различава от първото съсловие, но е невидимо, защото в него е съсредоточен почти целия властващ механизъм на принуда. В България важното не е най- важно. ДАНС не е по- важна от хладилника на българина. Хладилникът не е по- важен от Петко Сертов. Петко Сертов не е по- важен от мнението на Ахмед Доган. А има ли някой по- важен от Доган? Пребитият лекар от Ботевград ли е по- важен от пребития главен редактор? Морковите от пазара в „Дружба” са по- важни от тиквичките на пазара „Ситняково”. Димитър Бербатов е по- важен от Явор Гърдев, но Явор Гърдев не е по- важен от Пламен Константинов. Минчо Спасов е по- важен от Яне Янев, но Татяна Дончева не е толкова важна, колкото Ирина Бокова. Някой може да каже, че това е някаква дирижирана инерция на безумието. Ако беше така – може би щеше да има посока и причина. Последната я има, но къде води посоката? Размиването на стойностите и бодряшкият оптимизъм са перфектно място за виреене на тези, които са известни, само защото са известни. Държавата все повече ми прилича на някакъв събирателен образ на Венета Райкова, а част от обществото на травестита Пеньо и на другото русо момче, което говореше също толкова несвързани неща. От този абсурден диалог, на който може да завиди и Бекет , разбрахме, кой кого е онождал, посоката на онождане и реципиента на онождането, разбрахме кой е искал, но не е могъл да го направи. Ако този епизод, излъчен от Нова телевизия бъде запазен, съм убеден, че след 50 години ще е най- блестящата народопсихологическа извадка за настоящето. Диалог, който осветлява и запечатва настоящето на България. И това би било най- отвратителното, което можем да завещаем. В един от разговорите между членове на кръга „Мисъл”, някой подхвърлил, че нашенеца не ще да помирише онзи звук, който е произвел, а му се ще да подуши чуждата пръдня, щото тя е някак по- така...по- лесно се усеща. Дали това съждение е направил д-р Кръстев, не знам със сигурност. Но знам, че е безпощадно вярно. Следващото съсловие, при това доста любопитно е на онези, които съобщават благите вести или шокиращи факти. България е една от държавите с най- много медии на глава от населението. Сред тях има произволни драскачи и словоблудци, които си позволиха да се изгаврят с човешки живот. Другарката или госпожата любезна, която го направи, е в дъното на медийната клоака, част от миризливия кенеф с отвратителните и гнусни думи, гарнирани със сталинистка злоба. Но във всичко това има и нещо добро. Така или иначе тя и себеподобните и, няма как да не изтекат в отходните тръби. Иначе такива като госпожа- другарката умират от кеф да търкат с кринолинените гънки прашния паркет и да обират овациите за перверзната си „гражданска смелост”. И в тази връзка Станишев бе прав вчера – „На ви досиетата, оправяйте се!”. Сега би трябвало да последва една уникална суматоха и препиране на съвести. Където някъде в този цирк един бизнесмен черпи Станишев с гъши дроб. Вкусно наистина! В досиетата нещо ще липсва, нещо ще е пипнато, щипнато, добавено или изтрито. Сякаш думите на гениалния Фокнър сами напират – „Те са там и пак нещо липсва, те са като химическа формула, изровена заедно с писмата от забравена ракла внимателно, понеже хартията е стара и избеляла, и се разпада, и почеркът е излинял, почти нечетлив, и въпреки това зареден със смисъл, познат като форма и чувство, име и присъствие на неуловими чувстващи сили, съединяващ ги в указаното съотношение, а не се случва нищо, препрочиташ внимателно отново, напрегнат и съсредоточен, уверяваш се, че не си пропуснал нищо, не си сбъркал в изчисленията, пак ги съчленяваш и пак не се случва нищо: само думи, символи, самите форми смътни, непроницаеми и ведри върху помпозния фон на ужасната и кървава несрета в делата човешки.” Формата и съдържанието по отношение на досиетата у нас се ползват само в рамките на внушеното. В магистрално интервю пред един всекидневник Георги Първанов казва, че негативизмът може да роди политически чудовища. Смайващо е прав, ако следваме неговата посока на съждения. Но ако се изкушим да следваме неговата криволичеща мисъл по отношение на ДАНС, защо да не го попитаме: Г-н президент, не смятате ли, че политическите чудовища могат да родят повсеместен обществен негативизъм? Акушерът на тройната коалиция би следвало да има отговор и на този въпрос. По- нископоставените акушерчета помагат на напъналите се медийни родилки да раждат разни глисти, които се влачат насам – натам. Няма как да бъде другояче, защото точно така се смесва плявата със зърното, вместо да се отсява. Тогава идва ред на жартиерите, гримасите, насиленото усмихване под прожекторите или просто на безкрайното дърдорене от всички удобни задници, които от висотата на своето задничество вярват, че са на най- предни позиции. Тези на скъпо платените клакьори на властта. Които не протестират под дъжда, които имат скъсения хоризонт на мислене и още по – бездарен соцреалистичен стил на писане. И те не са съсловие, а войнство със своето бруталното двуличие, което здраво се е вкопчило в живота на другите, на останалите с нравственост, защото точно без тях собственото им съществуване се превръща в мрак, мъка и безлично живуркане.
Александър Иванов
