В България продуктивен дебат за свободата на словото е възможен само на равнището на държава, която заема 100-о място в класацията за свобода на словото. Това каза пред Фрог нюз журналистът Георги Коритаров.
Тази ценност е позиционирана толкова унизително в обществения рейтинг, че е трудно да се определи пропорцията между състоянието на творец и на наемен работник, в каквато двуфункционалност се намира журналистиката в България. Творческото начало до такава степен е заличено за сметка на статуса на наемен работник, че журналистът е принуден да се съобразява за огромно количество неща, изразени и неизразени мнения, отразени и премълчани факти с предполагаемата воля на интерес, който по някакъв начин стои зад гърба му. Това го наблюдавам в големите информационни средства. Такъв процес наблюдавам и в печатните издания, с огорчение сподели журналистът.
Според него българската журналистика, в условията на пазарно стопанство и частна собственост, е превърната в своеобразна група от феодални армии, които с перо и микрофон, а не с мечове и щитове, защитават интересите на групировките, за които работят. Трагикомичното, което в конкретният случай е доста цинично е обстоятелството, че българската журналистика припозна в терористичния акт в Париж срещу сатиричното издание „Шарли Ебдо”, един шанс за своеобразно българско воайорство над свободата на словото. Този акт се преживяваше с насладата, че от една страна сме съпричастни с пострадалите и с посегателството над френската свобода на словото. В същото време ние сме дълбоко щастливи с това, че не е посегнато на нас, обясни Коритаров.
По думите му от тази гледна точка има нещо доста извратено. Тази извратеност няма как да не я определя и като функция на ценностната извратеност, която е хванала за гушата цялото българско общество, от което блика битова, примитивна омраза и дълбоко невежество. Първо никой не си направи труда да извърши малко по-сложни разсъждения върху понятието, което се роди спонтанно от атентата срещу „Шарли Ебдо”. Какво означава „ Аз съм Шарли” и не ни ли вкарва нашата реакция, по повод карикатурите на пророка Мохамед, в ролята на онзи съветски глупак от стария съветски виц. Когато се разхождал край Кремъл, той срещнал американски турист. Двамата се заприказвали. Американският турист казал: Ние сме свободна държава. Ако се изправя пред Белия дом мога да крещя колкото си искам лозунги срещу политиката на Рейгън. А съветският човек казал: Ами и ние сме свободни. И аз ако застана пред Кремъл мога да крещя колкото си искам срещу политиката на Рейгън.
По този начин реагирайки, ние сме свободни, защото можем да правим карикатури на пророка Мохамед. Този пророк е толкова дълбока, съкровено- религиозна светиня за една друга цивилизация, която не можем дори да си представим. Защото сме деградирало и разпаднало се общество без ценности. И може би това трябва да ни дава основание в представите ни за свобода, когато не можем да напишем нито ред срещу олигарха-собственик на нашата медия. Или срещу един министър- председател, който се шегува с това, че може да има жена президент, само защото му е хрумнало да се пошегува така. И цялата глутница свободни анализатори тръгват да търсят жената. Това ли ни е шегата, това ли ни е свободата?!, удиви се Коритаров и допълни: Борисов много добре знае какъв е размера на лакейщината и на сервилността на българската журналистика.
Аз го разбирам. Човекът знае ,че може да премества с едно позвъняване, от едно място на друго, когото и да е . Аз съм имал повод да разказвам как навремето в 6,30 ч. сутринта, когато работех в НТВ, дойде директорката на телевизията, няма да споменавам името й, за да не бъде пряко. Но пристигна, защото Бойко Борисов на шега й се беше обадил предния ден и й беше казал: „Ела, че съм на предаване при Коритаров и ще вземе да стане някоя беля”. А това наистина беше шега. И тя дойде в 6,30 ч. и си правеше косата в гримьорната. Ето това е свободата на словото.
