Роденият на 19 януари 1923 г. в село Бдинци, Добричко, писател Ивайло Петров, може да бъде оценен като класик на съвременната българска литература.
Носител е на Голямата награда на Софийски университет „Св. Климент Охридски” за литература, негови са мъдрите думи: „Понякога страданията на човека са тъй тежки и непоносими, а той няма сила и смелост да приеме доброволно смъртта, защото инстинктът му за живот е по-силен от смисъла му”. Предлагаме откъс от сборника с новели „Объркани записки”, публикуван през 1971 година.
„Аз съм като всички – казвала внучката, когато баба й я коряла за пушенето.
И тя се оправдава с всички, с обществото, т.е. с времето. А времето е епохата, в която живеем. Епохата пък – това сме ние, които я създаваме. Тя не пада от небето.
Епохите се раждат една от друга и са свързани с приемственост. Има обаче епохи, които се отличават рязко от миналите и бъдещите. За тази рязка разлика са спомагали много фактори – икономически условия, политически и религиозни течения, всеобщи заблуди и не на последно място – способността на човека да се поддава на стадна психика.
Имало е епоха на Средновековие, на инквизиция, на индулгенции, на вещици и много други абсурдни неща. Имало е епоха на култ към телесната чистота, а след нея – епоха на ужасяваща нечистоплътност. Трудно е да си представим как Кралят-слънце е огрявал с животворните си лъчи толкова голяма държава, когато тялото му е било набъкано с насекоми, черно от мръсотия и вонящо като труп.
Великият крал не се е миел. Не са се миели и поданиците му, в това число и прекрасните придворни дами. Водата била забранена. Някои си миели лицата със слюнка. За да притъпят донейде лошите миризми на телата си, нежните дами слагали под мишниците си гъби, напоени с разни благоухания.
Не са се миели следователно и ония велики личности, от чиито книги, изкуство, научни открития светът и до днес се възхищава. Дали са се бунтували срещу „добрия тон” на нечистоплътността в тогавашното общество? Или за Молиер, Корней, Декарт, Паскал и другите е било съвсем естествено да отглеждат в перуките си въшки, да чешат до кръв немитите си телеса и да пишат великолепните си драми, романи и философски съчинения? Или и те са били като „всички”, и те са се поддавали на стадната психика.
Вероятно е било така. Иначе не можем да си обясним как всевъзможни моди, „изми” и стилове се налагат не само над мнозинството, но и над личности със свой вкус и разбиране. Днес един мъж например предпочита панталон с маншети и двуредно сако с остри ревери, но носи, каквото носят всички. Само след година или две този костюм ще бъде на мода и ще го носят всички, които са го смятали за старомоден. Този диктат се налага и в изкуството, и в нравите, и в много области на живота.
Новото не винаги е умно, добро и полезно. Новото често се оказва старо ново. Още египтяните са открили, че земята има кълбовидна форма, но откритието принадлежи на Възраждането.
Защо тогава хората не могат или не желаят да се борят срещу отрицателните явления в епохата си? Може би, защото мнозинството по природа е консервативно? Може би, защото среща пречки от официален характер? В такива случаи, както се казва, на сцената излиза личността. Тя подготвя условия за промяна, която в благоприятния случай се нарича прогрес”.
Със съкращения от: „Объркани записки”, Ивайло Петров;
„Български писател”, София, 1989 година
