За да е свободно словото, трябва да е свободна мисълта. Бидейки производно на мисленето и на мащабите и размаха на въобръжението, словото е точно толкова пълнокръвно, сочно, оплодително и сеещо смисъл, колкото е померно на мисълта летенето, казва за Фрогнюз журналистката и ПР експерт Соня Момчилова.
Питате ме за говоренето в българските медии. То не е свободно. Писането и то е спънато и обвързано в зависимостите на собствената самосъхранителност, в очакванията на работодателите или пристрастията по-често на изданието, отколкото лични. Не е свободно словото, защото доброволно се е отказало от правото си да бъде. Точно както са приели уговорките, за жалост по-често негласни и по подразбиране, отколкото залегнали в професионален кодекс на медиите, посветилите му се.
Вчера великият мечтател Фелини имаше рожден ден и ми хрумва неговата мисъл, че единствените граници за човешкото същество са тези на собственото му въобръжение. Ако го перифразираме в интерес на нашата тема, границата на свободата на словото се простират до там, докъдето свършва личната ни потребност от истина.
Прави ли Ви впечатление, че жанрът анализ и коментар е на път да изчезне? Журналистите се превръщат все повече в регистратори, в отразяващи, в дописници. В задаващи въпроси , чийто отговори знаят предварително. Подпечатаното с позиция липсва. Ние отдавна тичаме след тенденциите и модите и не дръзваме да проявим куража да станем субективни.Съзнавам каква почуда и разтушителна въздишка ще предизвикам с „непрофесионалното“ си твърдение. Все още под снемащото отговорността търсене на всевъзможни гледни точки се мъти и рои беззъбо и безцветно отразяване на събития, писане на дописки и обтекаеми свидетелски репортажи на които се чудиш присъствал ли е авторът или са му разказвали по спомени. Защото „така се прави“! Защото мантрата "ти не си важен, важно е какво коментират действащите лица" обезличава драстично вече цяло поколение вестникари и лица от екрана. Разбира се има и друг подход. Той за момент дава повод за оживление, но радостта от проявата на витално слово изчезва, когато се позаслушаш, вгледаш или просто не изскочат като пъпка на челото на буен юноша причините за войнстващата позиция на задълбалия в болезнен проблем автор.
Целенасоченото, избирателно лаене в посока, указана от интересите на медията и родителския й кръг, е не по-малко познат, но премълчаван подход поради тайната надежда, че утре и ти може да си сред избраните и да те допуснат до нечия трапеза, от която падат обилни трохи. Прочетох в рубриката Ви, спомен на уважаван колега, който разказва случай от личната си опитност в родна телевизия. Споделя за сервилността и лакейщината на управлявящите и собствениците на медии. Такъв е примерът, уви а по примера, наетите – равнис!
Аз прекарах доста години в медиите, не по-малко и в реалната политика. Имах възможност да наблюдавам процесите и от единия, и от другия бряг. Тъжно е. Опитвам се да си припомня собственик на медия, който да не е правил опити да се сближи с властимащите. Когато започвах работа, като пиар в едно министерство, помня как ме извикаха в кабинета на един главен редактор, за да се разберем как и какво да пише вестникът за министъра. Отговорът ми ,„ Каквото прецените“ много смути човека с опит в медиите. Почувствах се тъпа и унизително неподготвена. Впрочем истината е, че не бях...подготвена. Аматьорщината не ми позволи да се пазаря, договарям и изисквам, както и да обещавам, както малко по-късно видях, че се случва в общата на властта с медиите работа. Най-криво ми стана, пак в зората на кариерата ми на министерски директор на пресцентър. Тъкмо ни бяха обучили в Брюксел и на разни други места с традиции във връзките на институциите с хората, както и как да удовлетворяваме професионално и компетентно любопитството на медиите и на една среща с представители на медиите, журналистка, послуша, послуша отегчена нашите приповдигнати, евроатлантически тезиси, пък не се удържа и със снизходителна усмивка ни обясни, как си пие ракията с нашите началници и цялата информация, дето й трябва, си я намирала без посредници. Помислих си, че е лекомислено да се откажеш от естествен филтър, от сигурен начин да си осигуриш хигиена и да запазиш професионалното и човешкото си достойнство.
В старите демокрации неслучайно бяха измислили и ползваха по предназначение медиатора в разговора между политика и информиращия обществото. После срещнах момичета и момчета, готови на къде, къде по-големи жертви от това да пият ракия с политик, за да си „свършат работата“, както често се нарича набавянето на информация и по-нататъшната й употреба. Далеч съм от мисълта, че не бива да се разследва, да се дебне и да се търси източник, който знае истината. Мисля убедено също така, че тет-а-тет флиртът и публичното или тет-а-тет опипване на мускула или каквото там съприкосновение се получи, не свършва добре. Не е от обществен интерес, така да се каже, твърде спорно е, че е и от личен, поне що касае името и репутацията, а по- голяма щета от тази аз не знам. Принаждайки стойност към собствената си значимост, подчинявайки думите в угода, ти превръщаш свободата си в доброволен пленник на най-голямата и пагубна илюзия. Днес мисля така. Какво стана с журналистката, която безцеремонно ни разпердушини на онази среща за правилата и свободата ли? Ами, много скоро беше обявена от един доверяващ й се политик за мадам.
Така стоят нещата с правилата и свободата. С несвободата и вродената или придобита склонност към услуги чрез употребата на слово също. Тъжно ли казах, че е? Безнадеждно е!
Субективно го заявявам, както държа да го правя. Прилича ми малко на разбирането за свободната, не, за платената любов. А там знаете, не се говорят истини, даже изобщо не е нужно да се приказва, освен ако не сте си платили за сюжетно-ролеви диалог, който да доведе до удовлетворение на клиента. Дали ще обидя някого? Не бих искала. Но е възможно. Сигурна съм само, че който е свободен ще прости.
Вчера великият мечтател Фелини имаше рожден ден и ми хрумва неговата мисъл, че единствените граници за човешкото същество са тези на собственото му въобръжение. Ако го перифразираме в интерес на нашата тема, границата на свободата на словото се простират до там, докъдето свършва личната ни потребност от истина.
Прави ли Ви впечатление, че жанрът анализ и коментар е на път да изчезне? Журналистите се превръщат все повече в регистратори, в отразяващи, в дописници. В задаващи въпроси , чийто отговори знаят предварително. Подпечатаното с позиция липсва. Ние отдавна тичаме след тенденциите и модите и не дръзваме да проявим куража да станем субективни.Съзнавам каква почуда и разтушителна въздишка ще предизвикам с „непрофесионалното“ си твърдение. Все още под снемащото отговорността търсене на всевъзможни гледни точки се мъти и рои беззъбо и безцветно отразяване на събития, писане на дописки и обтекаеми свидетелски репортажи на които се чудиш присъствал ли е авторът или са му разказвали по спомени. Защото „така се прави“! Защото мантрата "ти не си важен, важно е какво коментират действащите лица" обезличава драстично вече цяло поколение вестникари и лица от екрана. Разбира се има и друг подход. Той за момент дава повод за оживление, но радостта от проявата на витално слово изчезва, когато се позаслушаш, вгледаш или просто не изскочат като пъпка на челото на буен юноша причините за войнстващата позиция на задълбалия в болезнен проблем автор.
Целенасоченото, избирателно лаене в посока, указана от интересите на медията и родителския й кръг, е не по-малко познат, но премълчаван подход поради тайната надежда, че утре и ти може да си сред избраните и да те допуснат до нечия трапеза, от която падат обилни трохи. Прочетох в рубриката Ви, спомен на уважаван колега, който разказва случай от личната си опитност в родна телевизия. Споделя за сервилността и лакейщината на управлявящите и собствениците на медии. Такъв е примерът, уви а по примера, наетите – равнис!
Аз прекарах доста години в медиите, не по-малко и в реалната политика. Имах възможност да наблюдавам процесите и от единия, и от другия бряг. Тъжно е. Опитвам се да си припомня собственик на медия, който да не е правил опити да се сближи с властимащите. Когато започвах работа, като пиар в едно министерство, помня как ме извикаха в кабинета на един главен редактор, за да се разберем как и какво да пише вестникът за министъра. Отговорът ми ,„ Каквото прецените“ много смути човека с опит в медиите. Почувствах се тъпа и унизително неподготвена. Впрочем истината е, че не бях...подготвена. Аматьорщината не ми позволи да се пазаря, договарям и изисквам, както и да обещавам, както малко по-късно видях, че се случва в общата на властта с медиите работа. Най-криво ми стана, пак в зората на кариерата ми на министерски директор на пресцентър. Тъкмо ни бяха обучили в Брюксел и на разни други места с традиции във връзките на институциите с хората, както и как да удовлетворяваме професионално и компетентно любопитството на медиите и на една среща с представители на медиите, журналистка, послуша, послуша отегчена нашите приповдигнати, евроатлантически тезиси, пък не се удържа и със снизходителна усмивка ни обясни, как си пие ракията с нашите началници и цялата информация, дето й трябва, си я намирала без посредници. Помислих си, че е лекомислено да се откажеш от естествен филтър, от сигурен начин да си осигуриш хигиена и да запазиш професионалното и човешкото си достойнство.
В старите демокрации неслучайно бяха измислили и ползваха по предназначение медиатора в разговора между политика и информиращия обществото. После срещнах момичета и момчета, готови на къде, къде по-големи жертви от това да пият ракия с политик, за да си „свършат работата“, както често се нарича набавянето на информация и по-нататъшната й употреба. Далеч съм от мисълта, че не бива да се разследва, да се дебне и да се търси източник, който знае истината. Мисля убедено също така, че тет-а-тет флиртът и публичното или тет-а-тет опипване на мускула или каквото там съприкосновение се получи, не свършва добре. Не е от обществен интерес, така да се каже, твърде спорно е, че е и от личен, поне що касае името и репутацията, а по- голяма щета от тази аз не знам. Принаждайки стойност към собствената си значимост, подчинявайки думите в угода, ти превръщаш свободата си в доброволен пленник на най-голямата и пагубна илюзия. Днес мисля така. Какво стана с журналистката, която безцеремонно ни разпердушини на онази среща за правилата и свободата ли? Ами, много скоро беше обявена от един доверяващ й се политик за мадам.
Така стоят нещата с правилата и свободата. С несвободата и вродената или придобита склонност към услуги чрез употребата на слово също. Тъжно ли казах, че е? Безнадеждно е!
Субективно го заявявам, както държа да го правя. Прилича ми малко на разбирането за свободната, не, за платената любов. А там знаете, не се говорят истини, даже изобщо не е нужно да се приказва, освен ако не сте си платили за сюжетно-ролеви диалог, който да доведе до удовлетворение на клиента. Дали ще обидя някого? Не бих искала. Но е възможно. Сигурна съм само, че който е свободен ще прости.
