Цяла седмица питахме колеги от различни медии що е то "Свобода на словото" и има ли тя почва у нас. В крайна степен се оказа, че почти всички труженици на журналистическото поприще са единодушни - за да е свободно словото, трябва да е свободна мисълта; но с български манталитет няма как да очакваме германска медийна среда, защото немалък брой журналисти са били купени, други изпълняват поръчки под маската на свободата на словото...
Предлагаме ви обобщено издание на анкетата ни. Неслучайно! Знаем, че горчилката ви ще се сгъсти, но не можем да си позволим да затваряме очи пред тревожните факти. Това е първата стъпка! След това трябва заедно да направим следващите!!!
В. Иванов за Фрог: С бг манталитет германска медийна среда ли да очакваме?
Фактът, че медии, в случая вашата, обсъждат темата за свободата на словото и различни колеги споделят за проблеми, свързани с това, сам по себе си показва, че има свобода на словото. Въпросът е индивидуален и опира до персоната на журналиста, коментира за Фрогнюз разследващият журналист на НТВ Васил Иванов.
Това е първият и основен проблем. Както например има корумпирани и некорумпирани полицаи. Въпрос на възпитание и ценности. Въпросът е дали истината ти е по-важна от битовото спокойствие или няколко гроша. Аз лично проблеми с тази свобода нямам, защото съм приел да плащам ежедневно цената й в личен план - атаки, нерви и непрекъснати проблеми със сигурността. Разбира се, този мой личен избор щеше да е на практика невъзможен, ако медията, в която работя - Нова тв - не стоеше зад гърба ми във всеки един от тези случаи. Въпреки че почти винаги материалите ми носят главоболия и на шефовете на телевизията. Казвам го, не за да се подмазвам сега на шефовете - многократно съм отказвал покани от други медии за повече пари и съм останал тук точно заради свободата, която имам. Свобода, която може да предостави само една богата западна медийна група, част от която реално е НТВ.
Точно това е вторият проблем - има достатъчно честни и немеркантилни колеги, които обаче просто няма къде да покажат това си лице. За съжаление, такава е голяма част от медийната среда. А тя не е по-различна от всяка друга среда в България - и бизнеса и футбола, ако щеш...и всичко. Все пак да не забравяме, че тук живеят българи. Това, според мен, е основният проблем. И манталитетът тук е описан добре от Алеко преди 100 години. И с този манталитет на цялото общество - германска медийна среда ли да очакваме!? И оттук към първия проблем - защо изобщо трябва да се очаква само българските журналисти да са със свободен дух и съвест, при положение, че всички други мълчат и мишкуват - като започнеш от работника, с който шефът се гаври ежедневно и стигнеш до полицая, прокурора, на които даже плащаме от данъците си, да не мишкуват! 80 процента от хората, които ми сигнализират за престъпления и нарушения, дори когато са лично потърпевши, отказват да застанат пред камерата и дори да се споменат имената им! "Да не си създваме проблеми г-н Иванов...., вие го кажете..."
Автоцензурата и меркантилността, които виждаме при някои журналисти ще изчезнат, когато автоцензурата и меркантилността изчезнат при всички останали българи. И изобщо в обществото. Защото журналистите не са внесени от чужбина, те за част от това общество и са негов продукт. Те са израсли, възпитани са от обкръжаващата ги среда - блок еди- кой си в ж.к. Люлин, Дружба или Меден рудник - Бургас... Както и всички други българи, вкл. и доста собственици на медии междувпрочем, заключава журналистът.
Христо Христов пред Фрог: Немалък брой журналисти бяха купени
Колкото и обезсърчително да изглежда положението с ниското обществено доверие към медиите и журналистите в България, моето мнение е, че въпросът със свободата на словото трябва да е постоянна величина в процеса на демократизирането на страната. Това каза Христо Христов, разследващият журналист, основател на сайтовете desebg.com и agentibg.com. Утре в народното събрание на него ще му бъде връчена наградата Европейски гражданин на 2014 г., присъдена от ЕП.
Проблемът е, че този дебат, освен с назоваването на някои проблеми, свързани с медиите, на практика не се води по сериозен начин и не преследва цели като независима и обективна журналистика. В него участват и такива, които от 2005 г. насам си накупиха вестници и електронни медии с две цели – да оказват чрез тези медии влияние върху обществото, влияние върху политическите процеси и влияние върху икономическите си интереси. Бяха купени и немалък брой журналисти.
Друг основен проблем преди от който идва най-голямата беда за свободата на словото, е че собствениците на голямата част от българските медии нямат чисто медиен бизнес, а просто използват вестници, телевизии или сайтове за обслужване на своите бизнес или политически интереси. Това доведе до компрометиране на някои издания не заради журналистите, работещи в тях, а заради собствениците им. Обикновените хора, които нямат интерес или не се вглеждат в това медийно задкулисие, нямат представа за реалното състояние и истинските цели на прикритите собственици на медии и затова се стига до това в обществото да се говори повече за поръчкови журналисти, а оттам и до девалвацията на професията.
При такава среда и срастване на интересите на политически, корпоративни и медийни кръгове не може да става и дума за независима и обективна журналистика, а за поръчкова такава. Не са малко примерите през последните години, в които определени медии бяха вкарани и използвани по най-брутален и очевиден начин в политическите войни и предизборни кампании.
Тук трябва да се отбележи, че обществените медии и повечето журналисти, работещи в тях, се държат много по-професионално и обективно от частните, макар че, през 2013 г. имаше и някои изключения.
Като говорим за медии трябва е необходимо да се спомене и факта, че не са малко онези, които се опитват да влязат в политиката, придобили популярност именно на медийни проекти. В настоящия парламент, например, има три политически партии, които са продукт на такива медийни проекти.
Мимикрията на различните съюзи на издателите в България от 2003 г. насам е огледало на конюнктурното отношение на собствениците, които не са обединени от стремежа за обективна и независима журналистика, а се групират и прегрупират, делят и цепят според икономическите си интереси или връзките си с определени политически кръгове, фигури и не на последно място и според това кой е на власт.
Да не забравяме, че след икономическата криза от 2008 г. немалка част от частните медии често заемат сервилна позиция към управляващите, не защото не виждат основание за критика на техни действия, а просто, защото техните собственици заемат безкритична позиция, за да не отблъснат финансов ресурс, който идва от институциите на изпълнителната власт. Тези средства в някои случаи вероятно са били и спасителен пояс за медии, изпаднали в трудно финансово състояние след свиването на рекламния пазар в резултат на световната икономическа криза от 2008 г.
От тази гледна точка дебатът за свободата на словото в България има съвсем други проблеми и измерения от този, който в момента е предизвикан на Запад по повод редакционната политика на френското списание сатирично списание „Шарли ебдо” и терористичното нападение срещу изданието.
С. Момчилова за Фрог: Свобода?!...На словото?!
За да е свободно словото, трябва да е свободна мисълта. Бидейки производно на мисленето и на мащабите и размаха на въобръжението, словото е точно толкова пълнокръвно, сочно, оплодително и сеещо смисъл, колкото е померно на мисълта летенето, казва за Фрогнюз журналистката и ПР експерт Соня Момчилова.
Питате ме за говоренето в българските медии. То не е свободно. Писането и то е спънато и обвързано в зависимостите на собствената самосъхранителност, в очакванията на работодателите или пристрастията по-често на изданието, отколкото лични. Не е свободно словото, защото доброволно се е отказало от правото си да бъде. Точно както са приели уговорките, за жалост по-често негласни и по подразбиране, отколкото залегнали в професионален кодекс на медиите, посветилите му се.
Вчера великият мечтател Фелини имаше рожден ден и ми хрумва неговата мисъл, че единствените граници за човешкото същество са тези на собственото му въобръжение. Ако го перифразираме в интерес на нашата тема, границата на свободата на словото се простират до там, докъдето свършва личната ни потребност от истина.
Прави ли Ви впечатление, че жанрът анализ и коментар е на път да изчезне? Журналистите се превръщат все повече в регистратори, в отразяващи, в дописници. В задаващи въпроси , чийто отговори знаят предварително. Подпечатаното с позиция липсва. Ние отдавна тичаме след тенденциите и модите и не дръзваме да проявим куража да станем субективни.Съзнавам каква почуда и разтушителна въздишка ще предизвикам с „непрофесионалното“ си твърдение. Все още под снемащото отговорността търсене на всевъзможни гледни точки се мъти и рои беззъбо и безцветно отразяване на събития, писане на дописки и обтекаеми свидетелски репортажи на които се чудиш присъствал ли е авторът или са му разказвали по спомени. Защото „така се прави“! Защото мантрата "ти не си важен, важно е какво коментират действащите лица" обезличава драстично вече цяло поколение вестникари и лица от екрана. Разбира се има и друг подход. Той за момент дава повод за оживление, но радостта от проявата на витално слово изчезва, когато се позаслушаш, вгледаш или просто не изскочат като пъпка на челото на буен юноша причините за войнстващата позиция на задълбалия в болезнен проблем автор.
Целенасоченото, избирателно лаене в посока, указана от интересите на медията и родителския й кръг, е не по-малко познат, но премълчаван подход поради тайната надежда, че утре и ти може да си сред избраните и да те допуснат до нечия трапеза, от която падат обилни трохи. Прочетох в рубриката Ви, спомен на уважаван колега, който разказва случай от личната си опитност в родна телевизия. Споделя за сервилността и лакейщината на управлявящите и собствениците на медии. Такъв е примерът, уви а по примера, наетите – равнис!
Аз прекарах доста години в медиите, не по-малко и в реалната политика. Имах възможност да наблюдавам процесите и от единия, и от другия бряг. Тъжно е. Опитвам се да си припомня собственик на медия, който да не е правил опити да се сближи с властимащите. Когато започвах работа, като пиар в едно министерство, помня как ме извикаха в кабинета на един главен редактор, за да се разберем как и какво да пише вестникът за министъра. Отговорът ми ,„ Каквото прецените“ много смути човека с опит в медиите. Почувствах се тъпа и унизително неподготвена. Впрочем истината е, че не бях...подготвена. Аматьорщината не ми позволи да се пазаря, договарям и изисквам, както и да обещавам, както малко по-късно видях, че се случва в общата на властта с медиите работа. Най-криво ми стана, пак в зората на кариерата ми на министерски директор на пресцентър. Тъкмо ни бяха обучили в Брюксел и на разни други места с традиции във връзките на институциите с хората, както и как да удовлетворяваме професионално и компетентно любопитството на медиите и на една среща с представители на медиите, журналистка, послуша, послуша отегчена нашите приповдигнати, евроатлантически тезиси, пък не се удържа и със снизходителна усмивка ни обясни, как си пие ракията с нашите началници и цялата информация, дето й трябва, си я намирала без посредници. Помислих си, че е лекомислено да се откажеш от естествен филтър, от сигурен начин да си осигуриш хигиена и да запазиш професионалното и човешкото си достойнство.
В старите демокрации неслучайно бяха измислили и ползваха по предназначение медиатора в разговора между политика и информиращия обществото. После срещнах момичета и момчета, готови на къде, къде по-големи жертви от това да пият ракия с политик, за да си „свършат работата“, както често се нарича набавянето на информация и по-нататъшната й употреба. Далеч съм от мисълта, че не бива да се разследва, да се дебне и да се търси източник, който знае истината. Мисля убедено също така, че тет-а-тет флиртът и публичното или тет-а-тет опипване на мускула или каквото там съприкосновение се получи, не свършва добре. Не е от обществен интерес, така да се каже, твърде спорно е, че е и от личен, поне що касае името и репутацията, а по- голяма щета от тази аз не знам. Принаждайки стойност към собствената си значимост, подчинявайки думите в угода, ти превръщаш свободата си в доброволен пленник на най-голямата и пагубна илюзия. Днес мисля така. Какво стана с журналистката, която безцеремонно ни разпердушини на онази среща за правилата и свободата ли? Ами, много скоро беше обявена от един доверяващ й се политик за мадам.
Така стоят нещата с правилата и свободата. С несвободата и вродената или придобита склонност към услуги чрез употребата на слово също. Тъжно ли казах, че е? Безнадеждно е!
Субективно го заявявам, както държа да го правя. Прилича ми малко на разбирането за свободната, не, за платената любов. А там знаете, не се говорят истини, даже изобщо не е нужно да се приказва, освен ако не сте си платили за сюжетно-ролеви диалог, който да доведе до удовлетворение на клиента. Дали ще обидя някого? Не бих искала. Но е възможно. Сигурна съм само, че който е свободен ще прости.
Г. Каменарски за Фрог: Простащината и слободията не са свобода на словото
За свободата на словото са си дали живота хиляди хора и това е един от факторите, определящ нейната ценност. В същото време от една страна тя e издигната в култ и дори фетишизирана, но от друга е брутално и всекидневно изнасилвана.Това каза за Фрог известният журналист Ганчо Каменарски, автор на безценната книга "Афганистански истории".
Всяка свобода задължително е обвързана с отговорност. Затова някои хора ги лишават от свобода и ги пращат в затвора, защото не са употребявали това човешко достояние по подобаващ начин.
Така е и със свободата на словото - не означава слободия и безотговорност. Не може например човек да се изправи пред сградата на Народното събрание, да размахва голи ръце и безнаказно да се заканва да избие депутатите - отива или в прокуратурата или в психиатрията, нищо, че няма оръжие. Може да се даде и по безобиден пример, когато хора се съдят за обида, за нарушено човешко достойнство.
Свободата на словото и цензурата са несъвместими. За сметка на това тази свобода върви ръка за ръка със самоцензурирането: с мярката за думите, с добрия тон и благоприличието, сиреч с възпитанието на човека. Истинското възпитание на човека се проявява тогава, когато никой не го наблюдава или не го е идентифицирал.
Като пример за проява на лошо възпитание може да бъдат посочени форумите на различните медии, където често доминира простащината, вулгарността и безотговорността. И, разбира се, всичко това задължително е извършено анонимно, с ясното съзнание, че е ненаказуемо. Това разбиране за свобода на словото не е приемлива.
Б. Василев пред Фрог: Изпълняват се поръчки под маската на свободата на словото
В България медиите имаме свобода – включително свободата да се подмазваме, да лъжем, да уреждаме собствените си кариери през ресурса, който владеем. Имаме свобода да се откажем от свободата си и да я осребрим. Тук изборът опира до всеки един и всеки един го прави според собствените си разбирания. Не е на мода цензурата, а доброволното слагане, изрази пред Фрог нюз своята гледна точка за свободата на словото водещият на "Панорама” Бойко Василев.
Натиск има, но той не е по-голям от слагачеството по собствено убеждение и в собствена изгода. Освен това натискът често не е политически; икономиката, мрежата, „корпоративната” стратегия са много по-силни стимули. Да не забравяме и друго, под маската на свободата на словото и борбата с цензурата често минават най-обикновени поръчки, допълва журналистът.
На въпрос защо няма Закон за медиите, който да гарантира свободата на словото, Василев отговори така: Свободата на словото е гарантирана от Конституцията. Колко закона ще трябват още, за да се гарантира едно право, от което нямаме смелостта да се възползваме? При това трябва да помним, че свободата на словото не е изключителна привилегия на журналистите. Свободата на словото е право на всеки един гражданин; ние сме средството, каналът, по който той или тя трябва да осъществи своето право. Нашата задача е да разказваме историите на другите; нашите собствени истории нямат предимство.
Попитан дали журналистите не се използват като средство за защита на корпоративни интереси, водещият коментира: Големият въпрос е: Иска ли обществото другите, онези, които не са се превърнали? Може ли да ги разпознае? Трябват ли му? Или му е все едно? Ето няколко въпроса, върху които не е добре да се замисляте, защото ще изгубите съня и апетита си.
Коритаров пред Фрог: Борисов знае размера на лакейщината и сервилността на журналистите
В България продуктивен дебат за свободата на словото е възможен само на равнището на държава, която заема 100-о място в класацията за свобода на словото. Това каза пред Фрог нюз журналистът Георги Коритаров.
Тази ценност е позиционирана толкова унизително в обществения рейтинг, че е трудно да се определи пропорцията между състоянието на творец и на наемен работник, в каквато двуфункционалност се намира журналистиката в България. Творческото начало до такава степен е заличено за сметка на статуса на наемен работник, че журналистът е принуден да се съобразява за огромно количество неща, изразени и неизразени мнения, отразени и премълчани факти с предполагаемата воля на интерес, който по някакъв начин стои зад гърба му. Това го наблюдавам в големите информационни средства. Такъв процес наблюдавам и в печатните издания, с огорчение сподели журналистът.
Според него българската журналистика, в условията на пазарно стопанство и частна собственост, е превърната в своеобразна група от феодални армии, които с перо и микрофон, а не с мечове и щитове, защитават интересите на групировките, за които работят. Трагикомичното, което в конкретният случай е доста цинично е обстоятелството, че българската журналистика припозна в терористичния акт в Париж срещу сатиричното издание „Шарли Ебдо”, един шанс за своеобразно българско воайорство над свободата на словото. Този акт се преживяваше с насладата, че от една страна сме съпричастни с пострадалите и с посегателството над френската свобода на словото. В същото време ние сме дълбоко щастливи с това, че не е посегнато на нас, обясни Коритаров.
По думите му от тази гледна точка има нещо доста извратено. Тази извратеност няма как да не я определя и като функция на ценностната извратеност, която е хванала за гушата цялото българско общество, от което блика битова, примитивна омраза и дълбоко невежество. Първо никой не си направи труда да извърши малко по-сложни разсъждения върху понятието, което се роди спонтанно от атентата срещу „Шарли Ебдо”. Какво означава „ Аз съм Шарли” и не ни ли вкарва нашата реакция, по повод карикатурите на пророка Мохамед, в ролята на онзи съветски глупак от стария съветски виц. Когато се разхождал край Кремъл, той срещнал американски турист. Двамата се заприказвали. Американският турист казал: Ние сме свободна държава. Ако се изправя пред Белия дом мога да крещя колкото си искам лозунги срещу политиката на Рейгън. А съветският човек казал: Ами и ние сме свободни. И аз ако застана пред Кремъл мога да крещя колкото си искам срещу политиката на Рейгън.
По този начин реагирайки, ние сме свободни, защото можем да правим карикатури на пророка Мохамед. Този пророк е толкова дълбока, съкровено- религиозна светиня за една друга цивилизация, която не можем дори да си представим. Защото сме деградирало и разпаднало се общество без ценности. И може би това трябва да ни дава основание в представите ни за свобода, когато не можем да напишем нито ред срещу олигарха-собственик на нашата медия. Или срещу един министър- председател, който се шегува с това, че може да има жена президент, само защото му е хрумнало да се пошегува така. И цялата глутница свободни анализатори тръгват да търсят жената. Това ли ни е шегата, това ли ни е свободата?!, удиви се Коритаров и допълни: Борисов много добре знае какъв е размера на лакейщината и на сервилността на българската журналистика.
Аз го разбирам. Човекът знае ,че може да премества с едно позвъняване, от едно място на друго, когото и да е . Аз съм имал повод да разказвам как навремето в 6,30 ч. сутринта, когато работех в НТВ, дойде директорката на телевизията, няма да споменавам името й, за да не бъде пряко. Но пристигна, защото Бойко Борисов на шега й се беше обадил предния ден и й беше казал: „Ела, че съм на предаване при Коритаров и ще вземе да стане някоя беля”. А това наистина беше шега. И тя дойде в 6,30 ч. и си правеше косата в гримьорната. Ето това е свободата на словото.
Л. Дилов за Фрог: Проблемът не е в свободата на словото, а в свободата след словото
Ако българските журналисти трябва да издигат френски лозунги, то съдържанието им не следва да е „Je suis Charlie“, а „Je suis 100“. На 100-тно място сме в общата класация на държавите по свобода на словото, коментира пред Фрог нюз говорителят на Български демократичен център (БДЦ) Любен Дилов - син.
И все в този дух трябва да отбележим, че тук проблемът не е точно в свободата на словото, а в свободата след словото. Малкият пазар на България предопределя почти да няма медии, които да се издържат единствено от реклама и разпространение. Това води до сложни икономико-политически връзки в медиите, които един прост закон за осветляване на собствеността няма да реши. Не че не трябва такъв регламент, но няма да е достатъчен, коментира Дилов.
Моето мнение е, че на първо място трябва да се работи за съдебната реформа. Ако българския съд е бърз, ефикасен и справедлив, това ще внесе и нужния порядък в частно-правните отношения свързани с медиите. Ако набеденият може да се защити, ако издатели и журналисти чувстват реална отговорност за думите си. Всичко останало би следвало да е саморегулация на самите журналисти. Държавата не трябва да се меси много-много. Няма случай в историята Държавата ефикасно да е защитила свободата на словото. Това е все едно пуснете лисицата да защитава курника.
Програмният шеф на БНР за Фрог: Да освободим свободата на словото от рамки и догми
В контекста на случилото се във Франция темата за свободата на медиите отново излезе на преден план. Това, което се демонстрира в Париж, беше, че светът не се страхува от терора, заяви за Фрогнюз програмният директор на БНР и журналист Иво Тодоров.
Реакциите бяха различни – и на медиите, и на хората и това е съвсем естествено – светът е различен, но в днешно време най-важна е солидарността. Разбира се, всеки има право на лично мнение, но когато това мнение застрашава живота на много хора, става опасно, добави той.
Аз съм ЗА свободата на словото. Още преди години, когато излязоха първите карикатури на пророка Мохамед в датски вестник, се разгорещиха оживени дебати – за това дали едно лично или артистично мнение може да доведе до непредвидими и ответни реакции. За съжаление понякога така се случва.
21 век ни дава възможност да видим и опознаем света около нас в много широки мащаби, вкл. с отделните му религии. Това не е 17-18 век, когато трябва да пътуваш дни наред, за да стигнеш до друга държава, друг регион, с друга религия. Сега, благодарение на медиите имаме много по-широка представа за света и за това, че трябва да живеем мирно и спокойно в него. У нас, напр. след инвазията на турските сериали, се разгоря дебат за това не става ли дума и за нахлуване на езика, на пропагандата на турската държава... Същевременно обаче те показват и един патриархален бит, който за мнозина е тих и спокоен, а чрез него ние повече или по-малко опознаваме и религията.
Или с други думи - глобалните медии работят в полза на мултикултурализма, каза още Тодоров.
Аз вярвам в свободата на словото в българските медии. Точно поради тази причина трябва да имаме куража да им дадем доверие. И да освободим свободата на словото от рамки и догми, заключи програмният шеф на БНР.
Милен Цветков пред Фрог: Непрекъснато водя битка да говоря свободно
Свободата на словото е нещо, за което трябва всеки ден човек да се бори и да се печели битката. Аз водя такава непрекъснато и вероятно поради тази причина не получавам указания какво да правя и как да го правя, заяви пред Фрог нюз тв водещият Милен Цветков.
Абсолютна свобода на словото няма никъде, във Франция също. Говори се, че по времето на Саркози е било много тежко да се работи. Наивно е да се твърди, че свободата на словото е даденост. Защо си мислите, че в цивилизования свят няма някой който да иска да влияе на хората, които пишат?! Друг е въпросът дали те позволяват натиск, подчерта Милен Цветков.
Кошлуков пред Фрог: Съдът ще реши дали е потъпкана свободата на словото
Официалните права за свобода на словото ги имаме в Конституцията. Никой няма да те вкара в затвора, ако си изкажеш мнението. Няма да те преследват заради твоите виждания. Това, което ни трябваше преди 25 г., го постигнахме, коментира пред Фрог нюз Емил Кошлуков правото на журналистите да изразяват свободно мнението си.
Личното поведение на журналистите си е тяхна работа. Дали ще говорят свободно или не, си е тяхно решение, смята Кошлуков.
На въпрос може ли Комисията за финансов надзор да се меси в работата на журналистите, той отговори така: Това е нелепо! Санкциите на КФН се обжалват в съда. Който смята, че му е нарушена свободата на словото, съдът ще реши дали е така. Това не е първата глоба наложена от Комисията на медии, нито последната.
Лияна Панделиева за Фрог: Безобразие е, че БНТ си сложиха „Аз съм Шарли”
В България няма смисъл да се води дискусия за свободата на словото, докато водещите медии са притежание на корпорации и собственици, чиито частни интереси обслужват. Това каза пред Фрог нюз журналистката Лияна Панделиева.
Словото в частта, в която отразява финансовите процеси в страната най-често е изключително некомпетентно и наместо информация поднася оценки.
Медиите у нас в над 98 на сто от случаите обслужват частни интереси.
Никога не бих казала, че „Аз съм Шарли”. За това намирам за безобразие, че БНТ си сложи това лого. Не си спомням националната медия, която се издържа и с моите пари да ме е питала за съгласие по темата. Свобода на словото няма никъде, а у нас то е ясно и от кого е купено. Малкото независими медии не сме мерило, обясни Лияна Панделиева.
Асен Агов за Фрог: В Европа и САЩ свободата на словото също е кът
Пиша и говоря, защото чувствам публичен дълг да го правя, а не за да си вадя хляба. Отказвам на редактори, когато искат от мен слово в конфликт с убежденията ми за свобода. Бил съм журналист в режим без свобода, затова я ценя още повече. Tолкова повече, че понякога се замислям не стигам ли до фанатизъм, коментира пред „Фрог нюз” журналистът Асен Агов по темата свободата на словото в България и има ли тя почва у нас.
В свободния свят, в който живеем и ние, останаха много малко традиционни издания или станции – образци поне на моята представа за почтена журналистика. В България те се броят на пръсти, както, впрочем, е в другите европейски страни и в Америка. Онлайн журналистиката изглежда е на път да се пребори за свободата на словото, но там възниква проблемът с достоверността, манипулацията и езика на омразата особено във форумите. Вечната беда на нашата професия – сензацията, трагедията, бедствието и песимизмът, които продават добре всяка публикация, ще продължава да тегне над нея. Изглежда свободата на словото все ще се лута между нея и журналистическата съвест, коментира Агов.
На въпрос има ли смисъл от дебат и законови норми относно свободата на словото в страната ни, Агов коментира: Убедил съм се, че приемането на закон за всеки политик е най-лесният изход и отговор на даден порок в обществото. Трудното идва с прилагането му. Със сигурност е добре да се знае кой финансира дадено издание или станция, защото така поне ще се носи материална отговорност от собственика за публикувани клевети или лъжи. Ще се ограничи манипулацията, която трови обществения живот. Но, питам се, съвест възпитава ли се със закон?
В България вече има сериозни издания, които не правят компромис с истината и свободата. Обществените радио и телевизия, поне две търговски телевизии, няколко частни радиостанции, десетина новинарски сайта и два вестника са добър пример за това. Горе-долу такова е съотношението и в Обединеното кралство, чиято сериозна журналистика е може би най-качествената в света, каза Асен Агов.
На въпрос: „Как ще коментирате думите на ген. Атанас Атанасов, че сарайско-библиотекарската групировка продължава да контролира държавата”, бившият политик заяви: „Щом е така, да отстранят този контрол. Властта е в ръцете им. Нали затова ги избрахме миналата есен.”
П. Бочаров пред Фрог: Свободата на словото – приказки „ала-бала” в съвременния свят
Говори се за това, което не трябва - свобода на словото, права на човека, толерантност. Всичко това не важи. Така един от доайените на българската журналистика – Петко Бочаров, коментира пред „Фрог нюз” дебата за свободата на словото, който се активира след атентатите в Париж.
Не важи в обстановка, в която на целия цивилизован свят може да му се представят кадри как някакъв си идиот забива кухненски нож във врата на заложник, как му прерязва гръкляна, и след това и главата, която показно се изтъркулва в прахта на земята, изрази своето възмущение и разочарование Бочаров.
Цялата тази картина не предполага приказки от типа „ала-бала”. Предполага светът да се вземе в ръце и да ги ликвидира, защото е надвиснала опасност от някакви изроди. Това трябва да се чува!
Дали закон, който да осветлява собствеността над медиите в България, би се случил ефективно, Петко Бочаров заяви: Ще проработи! Всичко с времето си. Но в момента пак повтарям – ако има нещо, което да тежи, не само на България, но и над света като дамоклев меч – това е тази ислямска фракция, наречена Ислямска държава, която предвижда средновековно управление. Справянето с този изроден ислям, който няма нищо общо с благородната мюсюлманска религия, е приоритет номер 1 на България, на Европа и на света дори. От там нататък следват останалите важни неща.
През дългия си журналистически опит, чувствате ли се днес свободен в словото си? – „Не”, беше категоричен Петко Бочаров. Той каза, че положението не е сравнимо единствено с годините на комунизма – там всичко е изродено, не толкова цензурата, колкото автоцензурата бяха ужасни. Тогава хептем не бяхме свободни. Сега, ако има нещо, което пречи на свободата на словото, това са финансови и имотни планове и сметки, каза Петко Бочаров.
