През 1964 г. разменят българския разузнавач Пеньо Пенев за деветима турски разузнавачи. А турският патрул на границата взема "За почест" за легендата,а граничните служители му са се поклонили. Оня ден легендарният разузнавач отлетя към небето, както Фрог вече ви информира.
Предлагаме ви изказването на бившият зам. министър на отбраната и дипломат Симеон Николов на конференцията „50 години от освобождването на военния разузнавач Пеньо Пенев от турските затвори, замяната му за 9 турски агенти и награждаването му от министъра на отбраната“ от преди около девет месеца.
Ето пълния текст на казаното от Симеон Николов:
"Помолиха ме да кажа няколко думи за дипломатическакта дейност на Пеньо Пенев, но от този уникален случай в нашата близка история могат да се извлекат много поуки и затова ще се опитам да насоча вниманието ви в следните 4 направления:
Използването на прикритие като МВнР е класика в жанра както се казва, но като всяко прикритие поставя високи изисквания към личността и професионалната подготовка на човека. Няма съмнение, че полковник Пеньо Пенев се е справял както в качеството си на вицеконсул в Истанбул, така и като консулски служител в Берлин. При това без специалната подготовка по линия на прикритието, каквато имат днешните оперативни работници в службите. В защитната си реч пред съда полковник Пеньо Пенев излага оценки по международно–правни въпроси, компетентно третира двустранни отношения между страните....... Убедителността му сигурно е една от причините председателят на съда при произнасяне на първата присъда – смърт– да счупи и захвърли писалката за да покаже, че е подписал смъртната присъда с нежелание и повече няма да подписва такива присъди. Тоест, за да можеш освен да вършиш работата, за която си изпратен, но и да разясняваш на турските съдии такива основни въпроси без да си се дипломирал в световно известна дипломатическа школа, трябва да си високо ерудирана личност, притежаващ много знания и умения да се аргументираш.
Интересното тук е, че така както казват, че „разузнаването е изкуство за мъдреци, посветени в него” / английския разузнавач Феликс Каугил/, така и дипломацията пък е изкуство в международните отношения и сигурно не е трудно да ги съчетаваш, защото имат не само много допирни точки, а и идентични цели– защита интересите на страната. От наблюдението ми върху състава на много посолства, който е бил добър дипломат е бил и добър разузнавач и обратно.
Докладчици на международна конференция за разузнавателните служби в Източна Европа, между които редица първи шефове на новите демокрации, само преди 2–3 години признаваха, че и в България е било трудно да се работи от прикритието на дипломат, така както за България това е било изключително трудно в Турция. Те признават също така, че едва след демократичните промени са взели решение за широкомащабна дейност, която в новите условия се е извършвала значително по–лесно. /Волберт Шмидт, първи директор на БНД, председател на кръга Разузнаване на разузнавачите ветерани в Германия, стр. 53 във „Всемогъщата тайна служба– реликва от миналото или не?”/
Незамисимо от промените, някои основни принципи очевидно остават същите.
От устата на демократ като Борис Лазар, идващ от Мюнхен в родината си Чехословакия, първи директор на разузнаването в демокартична Чехословакия звучи правдиво разсъждението му, въпреки иронията: ”Първият въпрос, съответно първият проблем за нас беше–какво собствено означава демократизиране на службата? Как трябва да вербоваш демократично агенти и да правиш шпионаж с тях?”
Именно за това е било логично, че Пеньо Пенев, освен с моралния си пример е дал много и за професионалното израстване на младите оперативни работници.
Днес Пеньо Пенев е легенда в разузнаването за младите офицери, а легендите инвестират в тях може би повече, отколкото държавата.
Не можем да заобиколим абсурдността на положението на хора като Пеньо Пенев днес. Те са доносници и едва ли не престъпници в Родината си! А на международните конференции по разузнаването се вижда едно взаимно уважение и стремеж за изясняване процесите от миналото. Уважение, присъщо на професионалисти! Изглежда турците още през 1964 г. са били далеч преди нас в схващането на тази проблематика, след като турският караул е изпълнил заповед «за почест» пред минаващия затворник, а граничните служители са се поклонили на българсикя разузнавач, разменен за 9 турски агенти.
Въпреки «промиването на мозъци» в България, все по–незаобиколим става и фактът, че така необходимият ни Закон за досиетата бе фалшифициран именно от партийните наследници на министър–председателя Вълко Червенков, който заявява по случая Пеньо Пенев: «Не можем заради бълхата да изгорим юргана. Трябва да държим сметка за нашите българо–турски отношения.» , десетилетия по–късно с цел да прикрият идеолозите на системата, партийните функционери, виновните за лагерите и т.н. и под въздействието на страха да не забранят партията им, прибавяйки в него военните, които нямат нищо общо с репресивни органи и доноси, но и НРС и НТР, макар и в структурата на ДС, работейки само в чужбина не могат да бъдат причислени към категорията репресивни органи.
В появилия се сборник с документи на Военното разузнаване, авторите са заменили вече «разузнавателни служби» от наименованието на закона, каквито всъщност няма, с понятието «Военно разузнаване». Това е така, защото то отразява дейност, защото уставите го определят като вид бойно осигуряване, неразделна и съставна част от ежедневието на войските.
БНА не е била инструмент за политическо насилие и за защита на властта, а за защита на теритоприалната цялост на България и нейния суверенитет. В това е бил смисълът на задачите изпълнявани от полковник Пеньо Пенев. «Главната отговорност и властта са били винаги при партията, а не при службите», казва Борис Лазар, първият тогава «демократичен» шеф на външнополитическото разузнаване на Чехословакия на спомената вече международна конференция. А бившият шеф на контраразузнаването на Германия Ханс Йорг Гайгер заявява, че политическите върхушки са хвърлили вината върху органите за сигурност за да се прикрият практически зад тях. Те го признават, нашите «демократи» – не. Законът за досиетата плаче за преразглеждане, възстановяване на справедливостта и закриване на Комисията.
Адекватна ли е нашата оценка за приноса на хора като Пеньо Пенев, за въздействието на неговия пример?. След първите публикации за получената награда от министъра на отбраната се появиха мнения във форумите, че той заслужава орден «Стара планина». Да се надяваме, че след 2 годиин, когато навърши 90, независимо кой ще бъде президент на България , той би преоценил приносът, качествата и примера на Пеньо Пенев. За съжаление Законът за отбраната и въоръжените сили не позволява удостояване с генералско звание особено заслужил офицер от запаса. В същото време по закона за МВР спортистки станаха генерали. Несправедливо е. Въобще възникването на въпроса е срамен за българските управляващи: В НС бе споменато името на един от 9–та турки агенти, заменени за Пеньо Пенев. Само че за своя агент турската власт се погрижи– той премина през два дипломатически поста и стана съветник на трима поредин турски президенти. А Пеньо Пенев?
Проектозаконите за разузнавателните служби, които чакат да бъдат приети от Народното събрание, освен задачите, ще гарантират най-накрая, че държавата ще защитава своите офицери, които няма да дочакат поредни абсурдни закони за досиета. Надявам се повече никога български държавник да не изрече думите, заради които Пеньо Пенев лежа цели 9 години в турските затвори "Заради бълхата няма да горим целия юрган." Увереността ми произтича и от факта, че при направеното предложение до министъра на отбраната Ангел Найденов за награда на полк. Пенев, министърът откликна веднага и с готовност. Това бе и единственият представител на политичека сила, който публично, пред журналисти на пресконференция на „Позитано” още преди няколко години се извини за Закона за досиетата.
В интерес на истината, в специфичната професия на разузнавача, наградната система би трябвало да е ориентирана и към съпругата. Тя има изключителен принос във всички периоди на съжителството си с полк. Пенев и неговата работа и със съдействието си на ръководството на Разузнавателно управление и българските власти при освобождаването на съпруга й. И заслужава също признателността на държавата"
