Делото за подкуп срещу бившия военен министър Николай Цонев, съдията Петър Сантиров и финансиста Тенчо Попов приключи с окончателното им оправдаване от Върховния касационен съд (ВКС). В решението си съдът подробно и аргументирано обяснява, че делото е „емблематичен пример” за провокация към подкуп, инсценирана и проведена от следователя Петьо Петров, който в момента е шеф на Столичното следствие.
Делото ще се запомни и със скандалния арест на Николай Цонев на 1 април 2010 г., при който тогавашният заместник градски прокурор Роман Василев го обяви за „абсолютен престъпник” и го постави на колене.
Още по време на разследването, а впоследствие и в съдебна фаза, стана ясно, че по делото има много сериозни данни, че не подсъдимите, а основният свидетел Петьо Петров е бил активната страна в осъществяването на престъплението. Според обвинението е обратното - Николай Цонев и Тенчо Попов с посредничеството на Петър Сантиров натискали следователя Петров да „смачка” разследване срещу „длъжностни лица” за договора на военното министерство за закупуване на военна комуникационна система „Странджа 2”. За това следователят получил 20 000 евро подкуп.
Нито една от съдебните инстанции не се съгласи с тезата на прокуратурата и всички посочиха активното поведение на Петьо Петров като явна провокация към подкуп.
„Внимателният прочит на мотивите на въззивната инстанция (независимо от заявените критики към отделни разрешения на първоинстанционния съд, вкл. за невъзможността за ползване на всички резултати от провокацията като доказателства в процеса, което е в съгласие с горепосочения стандарт на ЕСъдПЧ) разкрива картината на емблематичен пример за полицейска провокация, инсценирана и проведена с участието на св. П. П. (б.а. Петьо Петров) под ръководството на лица от службите за сигурност, полицията и държавното обвинение. Твърденията в протеста, че при изграждане на изводите за проявена от св. П. П. провокация въззивният съд превратно е оценявал или игнорирал съдържанието на доказателствените средства, за крайно неиздържани и несъответни на действителното положение и доказателствения анализ, направен от САС”, се казва в решението на състава на ВКС с председател Татяна Кънчева, докладчик Биляна Чочева и Юрий Кръстев.
Върховният съд много подробно излага аргументите си, за да приеме, че е налице провокация към подкуп. На първо място посочва, че основно изискване при направено възражение за провокация, и то в тежест на прокуратурата, е да се докаже, че такава не е имало. „Липсата или недостатъчността на информация за причините и целите на операцията, както и на формално разрешение за провеждането ѝ, намаляват потенциала за такова убедително доказване”, пише в окончателното решение, цитирано от "Правен свят".
На следващо място ВКС посочва, че апелативният съд е имал задължението да анализира всички фактически и правни елементи, които обуславят разграничаване на провокацията от законните форми на разследване и в мотивите си да изрази по ясен и недвусмислен начин позицията си по въпроса - имало ли е полицейска провокация и било ли е допуснато по този начин нарушение на правото на справедлив процес. ВКС напомня, че съдът е длъжен да приложи ефективен механизъм за поправяне на нарушението, като най-подходящ е да изключи от доказателствата всички, придобити в резултат на провокацията.
„Основополагащ е принципът, че вътрешното право и съдебна практика не следва да толерират употребата на такива доказателства за осъждане на подсъдимия за престъпление, което той не би извършил без недопустимата намеса на агенти под прикритие, свързани с държавните служби, които в такива случаи имат ролята на провокатори. Само намаляване на наказанието на подсъдимото лице, възприемано като подход в някои европейски държави, не е достатъчно ефективно средство за преодоляване на негативния ефект от употребата на подобни доказателства”, се казва още в решението на ВКС, като съдът се позовава и на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург в делото „Фурхт срещу Германия”.
Според ВКС протестът на прокуратурата е „хаотичен” и съдът със затруднение е идентифицирал основните насоки, изложени в него.
В протеста се казва, че провокация няма, защото срещите с Петьо Петров са били по инициатива на Сантиров и Попов и Цонев е знаел за тях, а парите са дадени на Петров, а не са с неясен произход, както е приела долната инстанция. Според ВКС обаче апелативният съд много детайлно е анализирал събраната по делото информация и направената преценка за провокация не е била изградена единствено върху факта за проявената активност от страна на следователя.
„Внимателно са обсъдени всички аспекти относно причините за започване на операцията, начина ѝ на провеждане, респ. характера и степента на участие на св. П. и службите, под чийто контрол и инструкции е действал, разкривайки действителната картина на разследване, което се отклонява от принципите за законност и справедливост. Обстоятелството, че подсъдимият С.(б.а. Сантиров) се е поддал и се е съгласил да посредничи, а впоследствие подсъдимият П. (б.а. Попов) е обсъждал детайли от предложената му от св. П. корупционна сделка, не променя по никакъв начин безспорно установеното положение за осъществената от св. П. провокация, без която случаят не би имал това развитие”, пише ВКС, който намира доводите в протеста на прокуратурата за напълно неоснователни.
Според съда, анализът на проведените и записани разговори между подсъдимите и свидетеля следовател Петров показват, че още при първоначалните контакти идеята за даване на подкуп съвсем не е възникнала самостоятелно при всеки един от подсъдимите, а очевидно е била "имплантирана от св. П. П. чрез неговото последователно и целенасочено упорито поведение в изпълнение на предварително разработен план и стратегия за протичане на срещите с участие на служители от МВР и ДАНС".
