Предполагаемите самоубийства на две известни в публичното пространство фигури в един ден миналата седмица отново накараха някои българи да се замислят върху психологическия климат в страната.
Георги Папакочев
Доколко гибелта миналия петък на патолог-анатома проф. Стойчо Раданов, автор на експертизи, свързани със значими тежки престъпления, и на Ахмед Емин, началника на кабинета на лидера на ДПС, е дело на личен избор и собствената им ръка, най-вероятно няма да се разбере окончателно, макар интересът към двете предполагаеми самоубийства да е висок. След черната серия на отнели сами живота си полицаи в Плевен през тази година и рутинната национална статистика за около 1500 самоубийци годишно, кончината на двете публични фигури потвърди стряскащо лошия психологически климат в страната и непрестанно деградиращото доверие на хората в тяхната държава.
Фиксацията в конкретните мрачни събития, в които, както обикновено, въпросите са много повече от дадените официални отговори, не позволи на мнозина да осъзнаят по-страшното. А то е самоубийственият синдром, който разтърсва едно цяло общество, страдащо хронично от корупция и престъпност, управлявано политически и икономически пагубно зле, превърнало се в жертва на стремглав демографски срив, оголвано от несекваща емиграция и затъващо все по-дълбоко с неграмотност и безкултурие в блатото на собствения си продължаващ вече 20 години посткомунистически стрес. Показните, но безрезултатни действия на силовите органи, съд и прокуратура, превърнали се в обект на постоянни критики от страна на ЕС, доубиват и последните надежди в демокрацията, такава, каквато е тя е на Стария континент.
Бутафорната и нагла недосегаемост на мутри и престъпни политици на висши държавни чиновници, съсипва изцяло морала на младите хора, които утре също безразсъдно ще започнат да тикат родината и себе си в пропастта. Настървеността, с която българите се самоизтребват с автомобилите си по пътищата, повсеместният масов алкохолизъм, насилието и арогантността, са безпогрешният симптом за нагласите към истинското национално самоубийство, което българинът е на път да осъществи. И ако за някои казаното дотук може да звучи като пресилено черногледство, за други то би следвало да бъде предупреждение, сигнал за тревога. Но ... всичко зависи от гледната точка и от фазата на суицидалния, самоубийствен национален синдром. (ДВ)
