Големият български революционер от Македония Гоце Делчев е роден в Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция, на 4 февруари 1872 година в семейството на Никола и Султана Делчеви.
Неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви също са революционери от ВМОРО. Завършва българско униатско начално училище, а след това българска екзархийска прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. През 1891 година постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен само месец преди дипломирането му. В резултат той решава да се бори за свободата на Македония, като за изграждането на революционна организация смята да използва вече изградената образователна мрежа на Българската екзархия. През есента на 1894година е назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 година.
Пейо Яворов за Гоце Делчев
Въстание през май? Село Баница
Тоя път, на работа в Турско, Гоце се ограничаваше да беседва по цели нощи единствено с най-будните членове на съзаклятието. Той искаше да бъде хубаво разбран от ония, които стоеха между населението като преки негови ръководители. Шумът, подигнат вече из цяла Европа около македонския въпрос, не трябаше да заглъхне. Напротив, тоя шум беще успех на делото – и трябаше да се усили. А това можеше да се постигне само ако революционната организация преминеше в борба, нападателна спрямо турските власти.
И Гоце излагаше своя план за по-нататъшно действие.
– Ний имаме зад себе си – говореше той. – примера с арменците, а пред себе си – изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ний ще заприличаме на просякът, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнъсотия.
– И практически съображения – учеше той – ни налагат борбата с най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на плен и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.
– Ний тряба да почнем – смяташе той – с нападения от страна на четите върху аскерски отделения и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията – и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната си цел.
– Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основа, да се направи положението нетърпимо понататък... И по тоя начин, изобщо казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към една по-човешка наредба.
– Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.
Тъй проповядваше Гоце, защото само любовта към народа го ръководеше на всяка стъпка в бурния негов живат. Той искаше свобода за македонското население, а не за македонската земя. Гоце не можеше да изложи на сеч десетки хиляди души, когато отказваше смъртна присъда дори и за доказани турски шпиони. А той викаше шпионите при себе си, отваряше думи за братство и длъжности, за величието на общото дело – и те се разкайваха най-искрено и плачеха, както е плакал Йуда при кръста Исусов. И много савеловци бяха станали отлични работници на организацията1.
Тъй учеше Гоце, защото беше роден сякаш тъкмо за борбата, на която принадлежеше и тялом, и духом. Като характер за тая борба той личеше от най-ранна възраст. Че в това отношение, каквото можеше да се каже за тридесетгодишния мъж, можеше да се каже и за двадесетгодишния юноша, и за петнадесетгодишния хлапак. Гоце имаше несъкрушима вяра в своите сили и търсеше същата вяра у другарите си, за да свали върху по-малко плещи революционното дело и да остави върху народа нищожната тежест на едно нищожно съдействие. И по тоя начин той искаше да жертвува себе си за народа, а не да жертвува народа за някакви свои опити.
Тъй смяташе Гоце, защото не беше човек на празната декламация, а на мъжката работа, в която се забрави дотам, че умря целомъдрен – бихме казали, ако искаме да си послужим с неуместната шега на един приятел. Той пъдеше кореспондентите на разни вестници, когато се явяваха при него, като им казваше: "Ще бъдете много наивни, ако вярвате на думите ни, гледайте делата ни."2 И Гоце искаше да създаде дела, които биха говорили сами за себе си, които биха налагали разрешението на македонския въпрос. А не такива, които биха умиротворили Македония за четвърт или половин век и за които би могло да се получи даже орден от султана.
В своята любов към хората Гоце беше истински човек; в своята самонадеяност – истински борец; в своето ясновидство – истински пророк...
Гоце често отваряше дума върху един твърде голям недостатък в македонското революционно дело: липсата на македонска чисто революционна литература. Македония всякога има предостатъчно ратоборци на уличното слово и "дипломати", ако щете. Обаче никога макар двамина не привързаха перо върху камата, да напишат четири книжки, що биха послужили в утеха за народ и в поука за агитатори. Издаваните в разни времена и по разни места из Македония хектографически листове3 бяха сочили към удовлетворението на тая нужда от революционно четиво. Но какво можеше да се постигне с работа, която най-често биваше "контрабанда" по всички направления?
Сега, в Турско, при такъв един разговор на Гоце беше хрумнала мисълта да се почне издаването на един голям хектографиран лист за широка проповед сред работници и население. И на 10 февруари вече излезе първия брой на една средна големина вестник "Свобода или смърт!" Цели три месеца наред всеки понеделник вестника беше в ръцете на куриери по криви пътища. Той говореше в духа на Гоцевите възгледи от името на революционната организация.
Още през януари в Неврокопско Гоце получи едно известие, което го изненада като зимна гръмотевица. 15 – 16 представители на окръжните комитети, свикани по Нова година от централния комитет в Х., бяха решили въстание през май. И това решение, считано неотменимо, беше съобщено вече на двата върховни комитета в България с надлежни предупреждения4. Гоце покрай другото и подвижен член от централния комитет не обръщаше внимание на оскърблението, което му беше нанесено, като се вземаше съдбоносното решение без негово знание. Той се губеше в догадки върху причините, които бяха тласнали другарите към вратоломна стъпка и диреше макар сянка от някакво благоприятно стечение на обстоятелствата, за да оправдае всичко.
На едно съвещание в с. К между Гоце, Д. Гущанов, Я. Сандански и пишущия биде уговорено да се положат най-големи старания за отменяване Х-ското решение. Гоце се надяваше, че неколцина видни работници, които се намираха по това време в България, ще съдействуват в същото иаправление. Но той искаше да изтъкне предварително чрез един атентат по железопътните линии всичката целесъобразност на своя план за действие. И после вече да отиде в Х. на лични обяснения с централния комитет.
Преди всичко това Гоце имаше да направи един преглед на четите в Серския революционен окръг и да ги упъти за бъдещата работа. С тая цел в първите февруарски дни казаните чети бяха вече събрани на Алиботуш, И той прекара в работа с тях около една седмица5.
От Алиботуш Гоце отиде с демирхисарската и с особната своя чета покрай р. Струма да изучи мостовете, върху които би могло да се посегне. Но по разни причини той реши да остави атентатите върху тях за по-късно – и подир двадесетина деня се установи на почивка в скалите над село Кърчово6. Там Гоце определи среща на пишущия, който се намираше наблизо в едно село, за да му прочете писмата, които се бяха получили из България от организационните представители. В тия писма се съобщаваше, че представителите и др. видни работници одобрили решението за въстание. Тъкмо през това време легалната организация в България се разкапваше вече. Джумайско и Петришко бяха компрометирали върховнокомитетската тактика за революционно действие. И българското общество обръщаше гръб на върховнокомитетските хора, като ги оставяше без материални средства да продължат работа. А българското правителство под натискът на дипломацията беше решило вече унищожението на македоно-одринските дружества. Обстоятелствата се стичаха най-благоприятно за революционната организация – "върховнокомитетското зло" гинеше. Обаче тая организация, тъй както решаваше въстание, всъщност погледнато, тръгваше из пътя на самите върховни комитети, против които беше воювала най-ожесточено. Едно наистина чудно съвпадение.
Когато Гоце четеше писмата – а той ги беше препрочитал може би няколко пъти вече – две сълзи се отрониха от очите му, за да паднат върху шифрованите редове. Гоце чувствуваше, че остава сам или почти сам с плановете си, с мечтите си, с идеалите си – и с няколко десетки чети, и с цялото македонско население! – но той не беше роден за диктатор..."7
Подир няколко дни Гоце беше вече в Драмско с три чети – неговата, демирхисарската и местната драмска. На 25 марта той пишеше до "редактора" на Свобода или смърт:
"Брате П., разрушихме при Анжиста железнопътния мост и близкия при него тунел; скъсахме на едно място релсите и на две места телеграфните жици. Всичко се извърши тъй сполучливо, че и най-добрият военен инженер би ни завидял. От страна на турците и досега няма никакви движения8. Като пишеш във вестника по извършеното, недей го отдава на чета, ами на оная сила изобщо, която се намира из цялата страна под името тайна революционна организация.." Бедният Гоце! До болезненост скромен, той се боеше да не се помене неговото име преди името на организацията. По-нататък писмото свършваше: "Утре, други ден ще замина сам за Х., дето ще се срещна с тебе известните и с най-любимия ми другар Груев, който неотдавна бил там от Подрум. В Х. ще се бавя най-много десетина дни и ще гледам да се установим на общо гледище по оня въпрос".
Два-три дни преди Великден един дрипав селянин с кошница червени яйца на ръката, с парче хляб и няколко глави праз в пояса наближаваше рано-рано северните Х-ски врата. Неколцина агенти на тютюневата режия и двама заптии спряха пътника, да го претърсят за контрабанда тютюн. Обаче селянина знаеше добре турските обичаи: той подложи кошницата на претърсвачите си, които заграбиха по няколко яйца, и го пуснаха непретърсен. А тоя селянин имаше на раменете си глава за хиляда лири. Той беше Хвъркатия дявол с два револвера в пазвата...
В Х. както трябаше да се очаква, Гоце беше успял в мисията си: новогодишното решение се изменяше в духът на неговия план. Така щото организацията щеше да предприеме само едно усилено до най-висока степен движение посредством четите, а не въстание посредством цялото население. А да се подготвят по-добре четите, повсеместните действия се отлагаха за през август. Нима Гоце искаше да умре през април?
Гоце мислеше да почне работа пак от серското окръжие, дето го чакаше и четата му. На излазяне от Х. той беше разпоредил да се явят по Гьоргевден в Алиботуш предстанители на околийските комитети и на четите из окръжието. Един окръжен конгрес трябаше да обсъди най-подробно планът за участието на серското окръжие в проектираните действия. Избрани представители на околийските комитети и на четите бързаха към определения сборен пункт. И Гоце бързаше нататък. Но той не достигна.
Нека споменем пътьом, че тъкмо по това иреме станаха солунските атентати. Ще освободим читателите си от всякаква догадка: известието за тях беше настигнало Гоця в серските села. Освен туй не ще бъде излишно да отбележим, че тия атентати не бяха дело на революционната организация. Те бяха подготвени от група самоотвержни момци, партизани на чисто анархистично действие. Революционната организация търпеше съществуванието на "независимите", защото не само не й бъркаха, а, напротив, услужваха й. Страхът от преждевременни разкрития и осуетяване на работата беше заставил групата да побърза с атентатите си.
На 19 април вечерта Гоце пристига в с. Баница, немного далеч от Сер. Там отиват и две чети – серската под воеводството на Георги Бродилията и драмската под воеводството на Димитра Гущанов [9], всичко двадесетина души. Гоце се настанява в една къща с Г. Бродилията, Д. Гущанов, случилият се там Д. Хаджидимов и още две-три момчета. Останалите четници се настаняват в друга една съседна къща. И целият 20 април минува за нашите хора твърде весело. Гоце не знаеше, че на утрешния ден той не ще бъде вече жив. И че на втория ден трупът му ще бъде носен чак до Сер, отдето ще го повърнат веднага за погребение в Баница.
Дали да предположим, както мнозина, че турските власти бяха влезли в дирите на Гоце било още от Х-а, било от Х-ските села? Или да вярваме като някои, че той беше предаден от горнобродинския учител Андрей, който по-късно предаде още сума хора из околните села? Или най-после да се усъмним, както всички баничани, в един техен съселянин, който има потурчена сестра и който си живува отлично с турчина зет?
На 21 април рано сутринта Гоце и другарите му биват разбудени от една бабичка, която влетява при тях изгубила и ума, и дума:
– Станете, момци! Аскер загради селото и търси по къщите...
Един Гоцев съученик от Военното училище, бившият на българска офицерска служба турчин Тефиков, началствуваше хилядата души низами, които обръщаха Баница наопаки.
В половина час Гоце и всички момчета са готови вече за предстоящата кървава схватка.
През това време турците събират мало и голямо от обискираните къщи и твърде скоро почти цялото селско население бива турено под стража. А обиските наближават и към двете къщи, в които са четите.
Тогава наскоро беше издадено от Цариград секретно разпореждане да се унищожава всяко село, в което се намери революционна чета. Така бяха изгорени селата Балдево (Неврокопско), Карбинци (Щипско), Смърдеш (Костурско) и още някои. Гоце поисква да излезе вън от Баница, преди да бъде запалена, дано по тоя начин я спаси. И затова, наместо да причака нощния мрак укрепен в каменна къща и тогава да се втурне върху турските редове10, той заповядва на момчетата да бъдат готови за излазяне след него. С гордо вирната глава и с пламък в очите Гоце повежда малката си дружина срещу неприятеля. Обаче подир минута обсадителите изсипват с викове върху тях градушка от няколкостотин куршума.
– Лягайте! – командува Гоце, като прави същото край една малка пресъхнала речица.
– Раниха ме – обажда се глас измежду момчетата. – Майко, умирам – чуе се по-нататък. – Убиха Димитра – вика трети...
– Кучета! – псува Гоце и гръмва срещу турците. Но преди да затвори, един куршум го шибва в гърдите – и бликва струя гореща кръв...
Мъртвият Гоце
На 20 април Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха с избиването на близки нему хора, и думаше:
– С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тази чета и сигурно е убит.
Гоце не беше сънувал смъртта на втория свой по-малък брат: Милан падна много по-късно, летос, в Неманци, Кукушко.
Гоце забравяше своите неотдавнашни предчувствия. Сънят пророчествуваше неговия гроб.
Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.
– Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата...
Защото осиротяваше цял народ.
