Държавата трябва да се откаже от сегашното многоцелово приоритетизиране. Думата приоритет не може да се умножава, тя не може да бъде плуралистична, трябва да е единична, казва за Фрогнюз депутатът от РБ.
интервю на Ана Кочева
- Днес, 25 години след старта на демокрацията у нас и 18 години след началото на реформите през 1997 г., отново най-актуалната дума е „реформи”. Не девалвира ли тази дума, г-н Караджов, не се ли изпразни от съдържание до степен хората да спрат да вярват във възможността нещо реално да се реформира в нашата държава?
- Виждам два процеса, които се случиха след 1997 година, когато започнаха действителните реформи в България. Първият е прекършването гръбнака на държавната собственост, скъсването с нея като средство за източване на бюджета, като източник на печалби за бившата номенклатура и за активистите на БКП. Те заставаха и на входа и на изхода на държавните предприятия, като от една страна им продаваха скъпо суровините, а от друга им изкупуваха евтино продуктите. От това изпадна в колапс банковата система, доколкото тези държавни предприятия взимаха пари от търговските банките, които от своя страна се финансираха от Централната банка, а тя от своя страна от бюджета. Резултатът - невъзможност да се рефинансират губещите държавни предприятия. Държавата обяви своеобразен фалит. Хиперинфлацията ощети хората, спестяванията им се обезцениха няколстотин до няколко хиляди пъти. Така че февруари 1997 г. бележи онзи решителен момент в историята на България, когато цялото общество подкрепи реформите, макар и да не знаеше точно какво означават – раздържавяване, демонополизация, либерализация, защита на конкуренцията, и др. Последва обаче разочарование, защото в резултат на раздържавяването някои предприемчиви хора придобиха сериозна собственост, но и сериозни кредити. За останалите видима бе основно новата им “лъскава одежда”. Породи се меко казано разочарование. От тук започва и вторият процес – започнаха няколко цикъла на търсене на нов спасител. Първо – в лицето на царя, след това в тройната коалиция, после в ГЕРБ и накрая катастрофира в негодната за управление коалиция на ДПС, БСП и Атака. За съжаление, прехода е белязан от някои стъпки назад, които се изразяват в зараждането на добре известния днес модел КОЙ. Той е свързан със злоупотреба с влияние преди всичко в съдебната система, там където финално се разрешават всички спорове. Същите сили узурпираха и всички едри обществени поръчки и създадоха механизми за тяхното предрешаване чрез корумпиране на държавната администрация. Сега сме на прага на третия епизод в демократичната ни история и тя е свързана с нови реформи.
- Степенувайте ги…
- Първата и най-важна е в съдебната реформа, защото, както обясних, в съда спират всичките спорове. Тук се формира усещането за справедливост у хората. Днес те нямат убеждението, че живеят в справедливо общество. На второ място идва реформата в държавната администрация, където корупцията изяжда голяма част от бюджетните средства. Обществените поръчки и парите от тях се приземяват в джобовете на обръчите от фирми на същия този модел КОЙ. Третото важно за държавата, според мен е, че държавата трябва да се откаже от това многоцелово приоритетизиране. Думата приоритет не може да се умножава, тя не може да бъде плуралистична, трябва да е единична.
- Назовете един важен приоритет, най-важният!
- За мен образованието е единственият приоритет в държавата; то е сферата, която най-много пострада през последните 25 години. От едно от най-челните места по образовани млади хора в света, днес ние се върнахме много назад. Системата ни на образование показва редица дефекти. В днешно време тя произвежда универсални висшисти, които не са съобразени с нуждите на пазара. Това е порочно и неполезно за страната. 50% от завършващите висше образование са в сферите право, икономика и публична администрация. Това не ползва икономиката. Същото се случи и с науката – тя не партнира с реалното производство и пазара. Третото е, че нашите деца, реално погледнато, завършват гимназиалното си образование твърде късно. Т.е. онези от тях, които не желаят да продължат с висше образование, твърде късно влизат на трудовия пазар. А няма защо да ги държим толкова дълго в училище, ако не го искат; трябва да им дадем един по-ранен изход към пазара на труда. Това е нещо като модернизиране на някогашните СПТУ-та. Мисля, че в новия законопроект се търси възможността чрез специализирани колежи в различни отрасли да се възроди този модел и младите хора да могат поне две години по-рано да търсят своята реализация. Всичко друго би било загуба на време за тях, пропуснати възможности, а и много бизнеси търсят специалисти без висше образование – фабрики, работилници. При това в много случаи не става дума за евтина работна ръка, а тъкмо обратното. За да стане човек зъботехник в добре платена техническа лаборатория, не е нужно да бъде висшист, той трябва да разбира от този занаят и ежегодно да се саморазвива в новостите. За да се обработват лещи се изисква определена техника и прецизна работа, но не и висше образование. Мога да изброя още поне 50 подобни професии. И съм разговарял с работодателски организации, които казват, че у нас не намират такъв тип специалисти.
- Това не се ли дължи на изкривената представа за стойността на висшето образование у нас?
- Дължи се на разбирането, че ако си висшист, задължително ще получаваш повече…
- Което в цял свят е точно така…
- Да, но ако държавата предварително е изчислила какви са нуждите на индустриите и в определен процент ги подкрепя финансово, рейтингите на университетите ще се определят другояче, съобразно пазара. Ако се търсят само 3% юристи догодина от завършващите, нека да плащаме 3, не 30%. Това е въпрос на обикновена ефективност и нито един мениджър в света не би допуснал този “преразход”. Ние го практикуваме в образователната сфера вероятно защото сме много богати, за да плащаме всичко това.
- Нека обсъдим още един въпрос, чието начало ни отвежда в далечната вече 1997 година, но резонира и в днешния ден – съдбата на валутния борд. Чуват се, все по-често напоследък, гласове, че той вече е изиграл ролята си и е изчерпан, та можем да се разделим с него?
- Аз съм от радетелите на тезата, че валутният борд не е изчерпал своето време и своята роля. Нека погледнем за справка към Гърция, която има желание да се раздели с Еврото и да се върне към драхмата. Това е своеобразно скъсване с валутен борд. Ако се случи нещо такова там, ще настъпи хиперинфлация. Ние този филм сме го гледали и преживявали. Ципрас спокойно може да стане гръцкия Виденов, ако продължи да пързаля гръцкия народ по този популистки лед. Не му го пожелавам, той е млад политик и вероятно ще успее да се ориентира навреме.
- Има ли български Ципрас, апропо?
- Кандидати има, но за жалост всички са твърде слаби имитатори. По-скоро трябва да подчертая изненадата си от това, което прочетох в пресата, че България би се отказала от европейския банков надзор. Проучих и разбрах, че не само няма такива идеи, но и подобни постъпки не са правени, което е успокоително и използвам да го кажа за вашите читатели.
