Етническият мир у нас е социален мир. Ако е за зло, ще се намерят читаци, които за пари ще драснат клечката на джамия или църква. Но, когато корупция спира еврофондове, и от това страдат дребните производители, няма значение кой е турчин, кой българин.
В един от най-интересните и горещи спорове по темата за етническия мир, за равновесието и въобще за понятието етнос, продължил години наред, е този между колосите на словото Григорий Померанц и Александър Солженицин. В един от отговорите си към Солжиницин опонентът Померанц дава едно определение, което може да накара и най-ленивият ум да се сепне. Померанц казва: „Дяволът се появява в пяната на устните на Ангела... Всичко се превръща в прах и хората, и системите, но духът на ненавистта в борбата за святото дело е вечен и затова злото по земята няма край”.
И Померанц, и Солженицин защитават и оборват различни тези за съжителството на народите (в частност руския) и евреите, за проблемите на етническия мир в тази връзка, корените на омразата към евреите, както и въздигането на някои исторически епизоди от тяхната история без особени основания. Така или иначе, става дума за съжителството от векове на хората от различни етноси. И винаги в даден момент „Дяволът се появява в пяната на устните на Ангела”, сякаш хората не се уморяват да си играят със злото...
Неочаквано за мнозина и вероятно очаквано за посветените, от известно време у нас се заговори за злокобен сценарий, който да ни отведе с машината на времето в онази 1985 г., когато в България имаше етническо напрежение, последвано и от терористични актове. Все още мненията за „онова време” противопоставят грешната и неоправдана политика на БКП по отношение на българските турци и смяната на техните имена, от една страна и взривовете на гара Буново, Пловдив, Варна и др., които отнеха живота на невинни хора, като реакция на част от мюсюлманската общност. Повод за изваждането на темата за етническия мир и по-точно за някакви заплахи към него бе трагичната кончина на шефа на кабинета на Доган – Ахмед Емин. В своето тефтерче той написал предсмъртно писмо, части от което по традиционно неофициален начин стигнаха до медиите. Грешката обаче не е в медиите. Някой някъде така е преценил и така е казал да се подава „информация”. Защо – можем само да гадаем, което и обществото прави през последните дни. То не може да бъде упрекнато, че обсъжда версии, че се вълнува, че в пространството се изстрелват крайни оценки, предвиждания и дори пъклени планове. Вече има и корекция: не ставало дума за 1985-а, а за 1989-а година. Това затрудни още повече анализаторите, но както и да е. Така или иначе темата за етническо напрежение и заплахи бе изпусната в публичното пространство. Няма да се учудя, ако от нафталина се извади и онзи план на ЦРУ от 90-те години, наречен „Зелен диамант”, който предвиждал създаването на мюсюлманска ос на Балканите. Оста така или иначе се получи, създаде се дори нова мюсюлманска държава в Европа - Босна, без да съм сигурен, че това е плод именно на този секретен план. Според някои наши служби по онова време, в замисъла влизало и отделянето на Кърджали като самостоятелен политико - икономически район (вилает), населен предимно с етнически турци. Ето това обаче не се случи. Което обаче не попречи през следващите години, каквото и да станеше в Кърджали, да му се прибавя етнически нюанс.
В своята книга „Сняг” турският писател и Нобелов лауреат Орхан Памук описва граничния турски град Карс, център на повествованието, така: „След безкрайните сражения, кланета, масови убийства и въстания, след като Карс бил превземан от арменската, руската и дори от английската армии, през октомври 1920 г. в него навлиза турската армия, предвождана от Кязъм Карабекир, чийто паметник се извисява сега на прощад „Истасион”.
Градът процъфтявал дълги години, защото в него всички етноси живеели сговорно, всяка общност строяла църкви, театри, пазари, а търговията със съседните Грузия, Русия и други държави носела добри печалби. Жителите на града живеели честито, а в неделните дни по типично европейски маниер се събирали в градския парк да слушат валсовете на Щраус... И така, докато в града не се „настанява” неканеният „етнически мир”, видян и приложен от ислямистите. Объркването засяга първо младите хора, следва и вълна от самоубийства на момичета, а предприемчивите бързо напускат района. „Сега Карс бе просто един тъжен град.” – констатира пред поредните местни избори, оцветени с убийството на стария кмет, Орхан Памук.
Кърджали също е граничен град. Но няма нищо общо със съдбата на някога процъфтяващия и сетне „затънал” в етнически мир Карс. Това се дължи най-вече на неговите жители: българи, турци, арменци, помаци и какви ли още не. Дължи се в последно време и на кмета Хасан Азис, който, сигурен съм, бе избран за втори мандат и с гласовете на немалко християни. Заради качествата му, а не заради религиозните му убеждения. Градът има своите проблеми, но и очевидни постижения. Последните обаче не са заслуга на държавата и на управляващите, а на местния бизнес и инициатива.
През лятото посетих Джебел в един горещ неделен ден. Площадът се огласяше от ориенталски ритми, съпътстващи сватбено тържество. Не бях изненадан, че от колата на булката и младоженеца ведро се вееше турското знаме. Вече бях видял, че над 90 на сто от надписите в града са на турски. В сладкарницата трябваше да обяснявам с ръце, че искам да купя сладкиши. По улиците се чуваше само турска реч. И това не ме подразни, защото хората предпочитат да говорят на майчиния си език. Но ми стана тъжно, че българската държава е напуснала този град, както и много селища наоколо. Дружелюбните хора, с които разговарях в района, макар и на недобър български, питаха какво става в София, защо никой не поглежда към проблемите на животновъдството, на тютюна, на съсипването на р. Арда, чието корито бе обезобразено от хищни багери на строителни фирми. Отговори не намерихме, но се разбирахме чудесно и ни беше приятно да си хортуваме.
Искам да кажа, че тези хора не са никаква опасност за етническия мир в България. На тях и през ум не им минава нещо подобно. Нито на българите от съседните на техните села.
И ако тези мои твърдения ви се струват доста наивни и емоционални, ще ви приведа още аргументи.
Активистите от ДПС, които през последните години управляваха заедно с други политически сили, вече са заможни хора. Доста млади български турци се изучиха в чужбина и се върнаха да правят бизнес тук. Те отдавна осъществиха мечтата на своите бащи и деди да са равни с българите. За какво им е на хора с добър бизнес и доходи на баир лозе?
Етническият мир у нас е социален мир. Когато нещата вървят на добре, има работа и пари – всички са доволни. Когато обаче корупция спира еврофондове и от това страдат дребните производители, няма значение кой е турчин, кой българин, кой влах и кой циганин.
Иначе ако е за зло, сигурно ще се намерят читаци, които срещу пари ще драснат клечката на някоя джамия или църква. Но дори това да се случи, не очаквайте от един предателски кибрит да пламне огънят на етническата омраза. Не стана по време на възродителния процес, днес – още по-малко. Всъщност, ако се огледаме, ще установим, че най-активни в раздухването на тази нова -стара полемика са именно онези, които някога участваха в стратегическия план, наречен „възродетелен процес”, и които и до ден днешен не намериха сили да се покаят. Това са ангелите с пяна на устата. Плановете им у нас да се появи град Карс, като този от книгата на Орхан Памук, обаче, са обречени на неуспех.
Колкото до спора на Солженицин и Померанц, те и двамата признават, че понякога етническата карта се разиграва, за да се вдигне малко шум и да се привлече вниманието. В този смисъл полемиката около опасностите, надвиснали над етническия мир в България, са дори полезни.
Огнян Стефанов
