Гениалният режисьор почина на 31 октомври 1993
година завещавайки на световното кино незабравими шедьоври като „Сладък живот”,
„Амаркорд”, „Репетиция на оркестър” и „Джинджър и Фред”.
Американският режисьор Били Уайлдър казва: „На
екрана винаги ще познаете филмите на Фелини. Стилът му е индивидуален. Има
неща, на които не могат да ви научат. Раждате се с тях. Той бе първокласен
клоун, с уникално, страхотно усещане. Онова, което правеше, извираше от
личността му, от него самия.” 
Маестро Фелини споделя, че домът на
неговото детство е киното „Фулгор” в родното му градче Римини. Първите филми,
които нахлуват без звук в неговия живот – немите, с музикален съпровод, биват
изместени от вече озвучените, когато Федерико
Фелини е на 10 години. Филмите на Чарли Чаплин, братя Маркс, Гари Купър, Фред
Астер и Джинджър Роджърс го пленяват.
Той признава, че обича най- много комедиите. Едва ли има режисьор в киното с
неговата странно очароваща нагласа. Много пъти той снима без сценарий, който се ражда
постепенно на снимачната площадка. Той бе мъж, който прекара целия си живот с
една жена – любимата му Джулиета Мазина. Тя
живя само 5 месеца след като той почина, а нейните последни думи са: „Ще
прекарам Великден с Федерико”. Първото му приключение в света на седмото
изкуство е съвместната работа с Алберто Латуада през 1950 години, когато
заснемат „Светлините на вариетето”. Самостоятелната му изява е две години по-
късно, когато режисира „Белият шейх” по идея на Микеланджело Антониони. През
1953 година снима „Мамини синчета”, където той играе ролята на невидим
разказвач. През следващата – 1954 идва славата с шедьовъра „La Strada” – „Пътят”, с
който печели „Сребърен лъв” във Венеция. 1957 е невероятно успешна за маестро
Фелини „Нощите на Кабирия” печели Оскар за най- добър чуждоезичен филм. Следват
изключителни успехи със „Сладък живот”, музиката за който е 
написана от Нино
Рота, а в главните роли са Марчело Мастрояни и Анита Екберг. Големият филмов
композитор пише музиката и за следващите му ленти – „Бокачо70” и „Осем и
половина”. Фелини освен всичко друго остана верен и на любимия си вечен град –
Рим, мразеше да пътува и до края на дните си все по- трудно намираше пари да
снима филми. Той бе един гений, който гледаше на човешките съдби по много
различен начин. Но навсякъде във филмите му има една ирония, скрита или
показана, елегантно внушена, която го превърна в един от най- значимите творци
на размирния ХХ век. Frognews.bg публикува кратък откъс от биографичната книга на Шарлот Чандлър за
маестрото „Аз, Фелини”, с любезното съдействие на издателство „Колибри”.
„Наред с възможността да работя като режисьор, най- важното, за да получа удовлетворение от живота, за мен е свободата. Дори и като малко момче енергията ми винаги бе насочена за борба срещу онова, което ограничаваше свободата ми – дома, училището, религията, всякакъв политически контрол, особено фашисткия, който беше тотален контрол, и общественото мнение, с което трябваше да се съобразявам. Едва когато фашистите цензурираха комиксите, разбрах колко са опасни. Свободата обаче може да се превърне в проблем, защото да си режисьор означава да носиш отговорност, а отговорността и свободата са в конфликт. Парите на малцина и животът на мнозина са в моите ръце. Филмите имат огромна власт да влияят – това също е отговорност. Ограниченията са не по- малко важни. Абсолютната свобода означава твърде много свобода, което на практика би могло да се окаже твърде малко свобода. Ако някой ми каже: можеш да направиш какъвто си поискаш филм и да похарчиш 80 милиона долара, той няма да ми направи подарък, а ще ме обремени. Цялото ми време ще отиде да се чудя как, за Бога, да похарча толкова много пари, без да създам толкова дълъг филм, че да трябват възглавници за седалките в кинотеатрите и легла под наем на касата.”
