Богомил Райнов 19.06.1919 - 08.06.2007 г
ГЕОГРАФИЯ НА ГРАДА
Най-после ние сме вече готови да се впуснем в павираните пространства на делника. Те ни очакват, мрачни и негостоприемни, обгърнати от привичната си атмосфера и тътнещи от вечния си живот. Или, направо казано, те съвсем не ни очакват и пет пари не дават за нас. Ние се вмъкваме в тях като пришелци, заплитаме се в своите неловкости и започваме лова на щастие с гузната съвест на бракониери. Защото делничната територия е толкова по-сурова и негостоприемна, колкото по-малко новакът е запознат с нея.
Но нека не се смущаваме. Нека се престорим, че съвсем не идем тук да търсим щастието си, да се борим с подобните си или да заемем мястото на някого, който мисли, че има посмъртен абонамент за него. Не бойте се, делнични герои, бакали и търговци на дамско бельо! Ние идем само да понадникнем от любопитство, ние сме безобидни учени и лапнишарани, които правят традиционното си околосветско пътешествие, и ако нямаме тропически шлемове и сини очила, то е, защото отдавна са излезли от мода.
Или нека си представим, че сме авантюристи, които навлизат в непозната страна. Та това е съвсем лесно. Страната наистина е непозната и ние действително сме сурови ловци на приключения, щом така решително се впущаме в нея. Нима джунглите на кооперативните домове крият по-малко опасности от индийските дебри? Освен че могат да ти изсипят вода или кофа смет на главата, но рискуваш да получиш и здрав удар от счупена саксия. Нима шумните циментови улеи са по-безопасни от клондайските буйни потоци? Та тук всеки миг могат да ти откраднат оскъдните пари, да те сгазят с някакъв стар "Фиат" или да ти съставят акт за неправилно пресичане на улицата. Ами кръчмите на тарикатите? Не са ли те по-страшни от монмартърските разбойнически гнезда или от чикагските гангстерски вертепи? Както си стоиш, при тебе може да се приближи някой оръфан тип с каскет или елегантен суинг с шапка "Идън" и да те запита студено:
- Защо ме гледаш?
- Но аз съвсем не ви гледам!
- А, занчи и лъжеш, а?
И докато се опомниш, от носа ти тече кръв, ухото ти е раздрано и джебовете ти са лишени от жалкото си съдържание.
Ами магазините, търговските кантори и другите учреждения? Как ще се справиш с опасностите и неприятностите, които те дебнат? Че ти си все едно в Америка или Мадагаскар. Не знаеш колко струва това или онова, как се пише заявление и с какъв тон трябва да помолиш човека при гишето да ти услужи. Наистина няма нищо по-лесно от това, да си представим, че сме авантюристи в непозната страна.
Но ние нямаме нужда от подобни представи. Ние съвсем не търсим приключения и нашата задача е по-практична. Излишно е, прочее, да проявяваме неуместна смелост, за да се намерим след половин час с разбит нос, прегазено тяло или изхарчени пари, в замяна на които сме получили ръководство за консервиране на зеленчуци.
Не, читателю, ние ще си представим, че сме диваци (също така лека представа) и че идваме от далечните предисторически ери. Ние познаваме само огъня на племето, който мрачно осветява исполинската тъмна гора, копието с кокален връх и косматия баща, който ни е носил жилаво мечешко месо. Всичко това, което виждаме сега, е за нас съвсем ново. Ние разтваряме широко своите детски очи, гледаме и в девствено чистия ни разум една по една се запечатват суровите картини на градската география. Ние стъпваме предпазливо, с любопитството и страха на звера. Кой може да ни стори нещо? При първия знак на опасност ние ще избягаме, за да подадем след миг рошавите си глави от съседния ъгъл.
Да, тъй ще постъпим, за да се предпазим от опасностите и да избегнем наивната мисъл, че познаваме неща, от които всъщност си нямаме и понятие.
Тези каменни грамади с четвъртити отвърстия са модерните пещери на градските хора. Но нека не мислим, че там само се кладе огън, пече се дивеч и се спи. О, не, там се вършат и много други работи, които ние никога не сме вършили в родните бърлоги. Например правят се журове, посрещат се гости и се дават вечери на двадесет и четири души. Там също така се ходи на чай и се плетат за бедните пуловери, които никога не биват доплетени, спи се с чужди жени или мъже, дават се стаи под наем.
Дупките, на чиито врати стоят големи табели с разни знаци, служат за други цели. Тук могат да ти поправят разваления зъб и да повредят този до него; да ти начертаят план за твоя собствена пещера, досущ прилична на чуждите, с тази разлика, че ще й липсва банята; да те излекуват от миокардита, който никога не си имал; да те накарат да купиш чрез посредничество имот, вместо да го купиш направо; да ти помогнат да загубиш някое дело, което никога не си мислил да водиш.
Големите дупки досам улицата, които са накичени с разни шарени работи, служат за магазини. Магазинът е пещера, от която можеш да купиш всичко, без да ходиш чак при производителя. Разбира се, това е идеалът. Защото всичко не можеш да купиш. Не само че нямаш пари, но и много стоки липсват. А това, което липсва, се купува от други места, но по друга процедура и с други възможности. Затуй пък непотребни неща можеш да купуваш колкото искаш. Стотици техници, химици и инженери се занимават с това, да измислят работи, които досущ приличат на истинските, с тази разлика, че не могат да си служат като тях. Това са заместителите, от които има с вагони. Можеш да си купиш копринена риза, в която няма никаква коприна, да пиеш кафе без кафе, да ядеш бонбони без захар или да си сложеш гьон без всякакви кожени примеси. Разбира се, гьонът при допира с вода ще стане на каша, ризата ще се скъса на втория ден, а от бонбоните и кафето ще те свие стомах, но това няма значение. Заместителите са изпълнили задачата си - да дадат на търговеца полагащата му се печалба и на тебе - самоизмамата, че можеш да запълниш нуждите си. В мирно време заместителите липсват, но пък и на тебе липсват пари, за да купуваш оригиналите. Само търговецът не страда - ти не си единственият му купувач.
Онези пещери, пред които се вдига невъобразим шум, се наричат кръчми. Там ще ти поднесат някоя течност с червен или златист цвят, която при изпиване изведнъж те развеселява без всякаква причина, кара те да се смееш, да плачеш, да обиждаш приятелите си и безропотно да приемаш украсената с излишни добавки сметка.
Другите пещери, от които също се носи шум от много гласове и се чуват разни думи, като "белот", "голям мариаж" и "дюшеш", се наричат кафенета. В тях се поднася същото това кафе без кафе, за което стана дума, водят се безкрайни разговори за политика (дума със странно и сложно значение) и се играят разни игри също като детинските, само че струващи далеч по-скъпо на част от играчите.
Тези големи бели пещери, пред които стои човек със сини дрехи и карабина (вид оръжие), се наричат учреждения. Там работят много хора, наречени чиновници. Те полагат същия труд както търговците и онези, които ти вадят зъбите и ти продават планове, обаче получават по-малко пари.
А онези още по-големи пещери с високите тояги, от които излиза дим и които се наричат комини, са фабриките. За тях също няма какво много да се каже. И там хората работят, но не получават почти нищо.
А пък това, по което вървим ние, читателю, или, по-право, неандерталски братко, то се нарича улица и в него също така някои хора намират прехраната си. Това са ваксаджиите, амбулантните търговци, вестникарите, тарикатите и джебчиите.
Ето я тази непозната територия. Виж, че тя не е толкова голяма, колкото изглежда на пръв поглед, нито толкова сложна, колкото ни се струва. Няколко квадратни километра, осеяни с разнокалибрени постройки - това е градът. Няколкостотин хиляди души, които се блъскат из улиците, катерят се по стълбите на сградите и се мъчат да се нахранят и облекат или да спечелят малко повече - ето туй са жителите на града.
Това е, разбира се, по-просто, отколкото изглежда на пръв поглед. Но то далеч не е съвсем просто. Наистина всичко в града е наредено ясно и точно, като на пропагандна изложба. Няма джунгли, непроходими гъсталаци, пустини със засипани пътища, безкрайни океани. Улиците си имат имена, магазините - фирми и дори всяка къща е номерирана. Отведнъж можеш да разбереш къде какво се продава, кой къде живее и по коя посока накъде се отива. Сградите са наредени като аптекарски шишета край павирана улица. Кварталите са рязко разграничени. Тук са фабриките, там са магазините, а по-нататък живеят заможните граждани. В случай на объркване можеш без страх да се обърнеш към авторитета в синя униформа, който регулира движението на колите и на провинциалистите от твоя вид.
Наистина всичко е ясно и точно определено. Архитектите, инженерите и тружениците по благоустройствения план са се погрижили да посочат мястото на всяко нещо. Но едно опущение са направили те: твоето място, това, което най-много те вълнува, не е посочено. Къде трябва да идеш ти и какво трябва да вършиш? В магазина ли да влезеш и в кой магазин? Като купувач ли да застанеш, или да заемеш място зад тезгяха? Дали да се отбиеш в някоя кръчма, или да влезеш в кафенето на ъгъла? При Стоян Медичков, лекар по ушни болести ли да се настаниш на квартира, или при Веселина Петровска - модистка?
Ти не знаеш, пък и не може да знаеш. Защото си чужденец, никому ненужен натрапник, който иде да увеличи и без това огромното число на населението с още една единица. Жалка и стеснителна единица, която не знае къде да застане, понеже всякакви указания липсват.
Но, читателю, ние с тебе всъщност трябва да сме щастливи. Какво по-хубаво от това, че мястото ни не е посочено? Значи имаме право на избор. Значи свободни сме. Тогава нека тръгнем напосоки. Да влезем в кафенето, да се отбием в кръчмата, да надникнем в магазина. Ако някъде ни изгонят, нищо. Ще питаме първия излизащ посетител как е положението вътре и ако си струва да се влезе, ще опитаме по друг начин. А където не ни хареса, ще си плюем на петите и ще продължим, нататък.
Градът се разстила пред нас с бетонните си грамади, с тътнещите улици и задименото небе, по което студеното слънце се преструва, че грее. Планът е в джеба ни.
Какво ще кажеш: да тръгваме ли?
*Пета глава от романа на Богомил Райнов "Пътуване в делника".
