ИНТЕРВЮ

Сега, хвърляйки поглед назад, си мисля, че по-скоро съм надценил трудолюбието и готовността за тежка работа на немалко хора. Ако всички бяха запретнали ръкави така, както направих аз с голям брой мои сътрудници, днес положението щеше да изглежда още по-добро, твърди бившият премиер.

- Тази година България отбеляза 65-ата годишнина от спасяването на 50 000 свои граждани от еврейски произход от нацистките лагери на смъртта. Европа обаче знае малко за този изключително хуманитарен акт. Как вашият баща цар Борис ІІІ устоя на натиска за депортиране на българските евреи?
- Това е факт, който не е много познат, но смятам, че всеки българин може и трябва да се гордее с него. Вече съм го казвал, отговаряйки на подобен въпрос, че нашият народ не е имал нищо против българите с еврейско вероизповедание. Затова и хората, и една част от депутатите в Народното събрание, както и Българската православна църква и дори съвсем малката тогава Българска комунистическа партия са били против всякакви мерки срещу нашите евреи. Няма съмнение, че цар Борис е имал последната дума, а той е изпитвал винаги добри чувства към евреите.
- Какво изпитахте, когато детството ви внезапно свърши на 6-годишна възраст и трябваше да се качите на престола?
- Трудно е да се определи как може да реагира в такъв момент едно дете на тази възраст, колкото и да е подготвено. Фактът, който ме стресна, е, че само в рамките на един ден хората около мен започнаха да се обръщат към мен с Ваше Величество, а не както до предишния ден с Ваше Височество.
- Позволете ми да ви върна към онези трагични дни, когато комунистите осъдиха вашите регенти на смърт, а вас – на 50-годишно изгнание. Не изглеждаше ли всичко изгубено завинаги?
- Това бяха действително страшни изпитания, естествено най-вече за майка ми, с две малолетни деца на ръцете. Особено тежко беше след екзекуцията на регентите. Една подробност ме впечатли силно. Старшият регент проф. Тодор Павлов дойде във Врана да изкаже съболезнованията си за тези, аз бих ги нарекъл, убийства. Разбира се, че всичко изглеждаше изгубено завинаги, но в живота има изненади, така че доживях и момента да се завърна в родината след половинвековно изгнание.
- Прави впечатление леко старомодният, но отличен български език, който не сте забравили през дългото си отсъствие от страната. Как го поддържахте?
- Това се дължи на факта, че имаше един ограничен кръг от българи, които напуснаха родината с нас. Помагаше ми и общуването с емиграцията, с културните дейци в изгнание, с българските колонии по света, както ги наричахме тогава. Разбира се, много ми помогна и четенето на наша литература.

- Какво ви даде подготовката в американската военна академия „Вали фордж” през 1958–1959 г.?
- Това беше интересен етап от моя живот. Майка ми царица Йоанна намираше, че е здравословно за всеки младеж „да си отбие войниклъка”. Тъй като не можех да сторя това в България, се поогледахме за други възможности и най-сетне се спряхме на САЩ. Там съществуват и спомагателни академии, различни от официалните военни академии като „Уест Пойнт”, „Денвър” за военновъздушните или „Анаполис” за военноморските сили. „Вали фордж” беше школа за мен, предимно за дисциплина, но също така и възможност да наблюдавам американския начин на живот. През някои от уикендите с други кадети работехме като детегледачи, така че можахме да видим как живеят средните американци. Извън това, си създадох немалко контакти и във военните среди. През същия период гостувах и на българската „колония”.
- През 2001 г. обявихте, че създаденото от вас Национално движение Симеон ІІ (НДСВ) ще се бори за нов морал в политиката и почтеност във всичко. Обещахте за 800 дни да предизвикате осезаема промяна в жизнения стандарт на българите. Днес около 1 милион българи са напуснали родината си по икономически причини, поскъпването на живота расте за разлика от работните заплати, които са най-ниски в ЕС, а некомпетентността и корупцията при усвояване на еврофондовете принудиха Европейската комисия да ни санкционира. Едва ли сте отговорен за всичко това, но все пак какво постигнахте и в какво се провалихте?
- Стремежът за морал и етика не е нов за мен, защото съм го следвал цял живот. Аз съм много последователен човек и въпреки кампаниите да ме очернят, за себе си съм съвсем спокоен. Що се отнася до въпроса, че съм обещал подобряване на жизнения стандарт на българите – такова е било наистина намерението ми. Сега, хвърляйки поглед назад, си мисля, че по-скоро съм надценил трудолюбието и готовността за тежка работа на немалко хора. Ако всички бяха запретнали ръкави така, както направих аз с голям брой мои сътрудници, днес положението щеше да изглежда още по-добро. Не бива да се преувеличава с това, че „милиони българи” са напуснали, че никога няма да се върнат. Това са обобщения, които са част от нашето добре познато черногледство. Българинът, позволете ми да го кажа, защото съм бил 50 години емигрант, си милее за родината и рано или късно, ако може, се завръща. Днес се разгръщат все повече възможности за реализация в родината. Най-ниски ни били заплатите, ами нали сме новодошлите в ЕС! Попитайте например португалците какви са им били заплатите преди присъединяването им към Европейския съюз. Не сме последните или най-неспособните, а напротив. За това трябва време, трябва търпение, понякога дори и оптимизъм, но най-вече реализъм и всеки да работи, а не само да стоим, да гледаме и да се вайкаме колко е страшно всичко, колко сме зле. Ако погледнете каква беше България преди десетина години и сега, мисля че няма нужда от повече обяснения. Що се отнася до еврофондовете, в немалко от страните, които постепенно влязоха в ЕС, е имало подобни неблагоприятни явления, но те бяха преодолени. Същото ще стане и у нас, ако има готовност, ако не се политизират темите, а се гледа на практичното, на това, което е полезно за цялото ни общество. Благодаря ви за това, че предполагате, че не съм отговорен за някои от нещата, които са се случили. Но въпреки това ме боли, защото в крайна сметка някои от тези случки не говорят добре за България. Целта през целия мой съзнателен живот е била да се рекламира България и всички ние да издигаме името на страната на подобаващо ниво.
- Според някои анализатори НДСВ изживява криза на доверие и няма да успее да влезе в следващия парламент.
- Имам впечатление, че ролята на НДСВ непрекъснато се омаловажава, дали от отделни лица, или от някои политически сили. Центризмът и либерализмът, повярвайте ми, са два много важни цивилизоващи фактора, които в бъдеще ще изиграят позитивна роля за интеграцията на България в ЕС, бих казал за истинската интеграция. Тя няма да се постигне с популизъм или площаден патриотизъм. Това ще се разбере подир двадесетина години и даже по-рано, когато България поеме председателството на ЕС. НДСВ и ресурсът ни от хора, капацитетът на много от нашите членове и симпатизанти не са за подценяване.
- Кои качества на българите харесвате и кои ни пречат да вървим напред?
Има много черти, които харесвам. Една ще подчертая и това е любознателността. За един народ тя е много важно качество и носи голям потенциал. Който е запознат с изследванията на народопсихолога Иван Хаджийски, ще разбере за какво става дума. Аз избягвам да обобщавам, обичам да разглеждам въпросите казус по казус, но това, което определено не харесвам, е черногледството. Ако успеем да се отърсим от нашето черногледство, страната ще постигне значителен напредък в развитието си и нашето общество ще придобие самочувствието, което заслужава.
- През 1951 г. правителството на Испания ви предостави политическо убежище. С какво ви впечатли тогава Мадрид и как го намирате днес?
- В началото на петдесетте години Мадрид ме впечатли като град, който носеше още белезите от Гражданската война, приключила през 1939 г. Представете си, през 1951 г. Испания още не беше получила международни фондове, нито инвестиции. Аз идвах от Александрия в Египет, чието общество беше много по-проспериращо през онези години. Ето как испанците с много труд и с големи международни инвестиции впоследствие успяха да се превърнат в значим икономически фактор в съвременна Европа. За човек, който е живял половин век в един град, е трудно да каже с какво го привлича най-много. Мадрид има безкрайно много чудесни заведения и е един весел, лъчезарен, светъл заради климата град. Бих препоръчал на читателите на вашето списание да посетят Мадрид и да се насладят на неговите забележителности.
- Като красив и знатен ерген не сте били лишен от женско внимание. Как се запознахте с бъдещата си съпруга доня Маргарита и кога си казахте: „Тя е”?
- Благодаря ви за комплимента. Със съпругата ми се бяхме срещнали в Мадрид. Тя беше едно от красивите момичета в мадридското общество. Един ден разбрах, че се намира в Ню Йорк, а тогава имахме бал във военната академия и реших да й изпратя покана. Просто така, от любопитство. Тя я получила, учудила се и попитала приятелката си, при която живееше в Ню Йорк, кой е този американец „кадет Рилски”, който я кани. Приятелката й казала: „Ама това е Симеон”, и тогава тя ми се обади и се извини, че на същия този ден пътувала за Япония. Разбрахме се, че когато се прибера в Мадрид, ще й покажа колата, която си бях купил, един шевролет от 1959 г. Година след този разговор я поканих да се разходим с колата и така започна всичко. Мога да кажа, съвсем случайно. Не си спомням дали си помислих: „Тя е!”, но това се доказа впоследствие, тъй като се понасяме вече 47 години!
- Опитвали ли сте се да влияете върху вашите деца, особено върху избора им на поприще и партньор в живота?
- Определено не. Считам, че всеки си има предпочитание, призвание, характер. Още помня как един мой познат поради това, че беше от семейство на юристи, искаше на всяка цена и синът му да стане адвокат. В крайна сметка, опитът не беше успешен. Това ми остана като пример и затова съм предоставял пълна свобода на моите деца както при избора на работа, така и за браковете, които са сключили. Всеки родител може да посъветва детето си как да търси най-доброто. Но оттам нататък детето трябва отговорно да пристъпи към всяка тема, а не само да изпълнява нареждания или заповеди „отгоре”.

- Как поддържате физическата си форма?
- Като се движа при всяка възможност. За съжаление седя с часове наред, понеже съм работохолик, но се опитвам и да ходя пеш. Също така пазя относителна диета, в смисъл, че прескачам обяда, за да печеля време. Опитвам се да не прекалявам с ядене и пиене и то не от суета, а за да си пазя сърцето. Откровено казано, ядовете и грижите също помагат на човек да поддържа физическата си форма.
- Баща ви караше влак, президентът на Финландия г-жа Тария Халонен се придвижва с велосипед. Кое превозно средство предпочитате вие?
Любимото ми превозно средство без съмнение е самолетът, но както казах преди малко, ходенето е много важно. Още от детските ми години летенето и летателната техника ме привличат и аз продължавам да се интересувам от всякакви теми, свързани с авиацията. Абониран съм за някои специализирани списания. От първото ми качване на самолет през 1952 г. до сега си записвам всеки полет и те са вече над 4000.
- Вашият девиз?
Моят девиз? Нямам абсолютни правила или „рамки”, но спонтанно бих ви казал, че заглавието на албума, който беше публикуван по случай 70-ия ми рожден ден, е отговор на вашия въпрос: „Дългът преди всичко!”.

интервю на Пламен Петров, списание "България Ер"