Нямах 18 години, когато влязох в казармата. Говоря на „уъ“, защото съм от Перник и не съм ходил на логопед. Влязох тогава в Софийската пожарна служба. Това разказа шефът на пожарната Николай Николов по НТВ.
Ето какво сподели той за живота и работата си:
Тогава 2-3 месеца успях да поработя с премиера Бойко Борисов. Глобяваше ме за пушене на цигари в Академията на МВР. Бил ми е учител по Таекондо. Беше легенда в това отношение. Питайте имаше ли по-известен от него!
Всяка вечер благодаря за изминалия ден и за грижата на моите близки. Това са много интимни неща, които не съм ги споделял. По-лесно е да се разплачеш, отколкото да не се разплачеш. Чувствал съм се така, когато съм безсилен. Така съм се чувствал, когато бях изпратил 4 човека в горски пожар. Бяха заградени и разбрахме , че ще изгорят. Останаха живи хората. Но тогава... Единият ми син е на 29 години и живее сам в Перник. Другият е на 5 години и има цял набор от пожарни автомобили. И непрекъснато ги подреждаме. Майка му ги събира ,събира, събира и на боклука.
С нетърпение чакам да предложа за награда всички момчета, които сега работят. Техните семейства се уведомяват от медиите, защото нямат време да се чуят по мобилните телефони. Жена ми не се страхува, има ми доверие. При бедствия, най-тежко е първите часове. Тогава постъпват хиляди сигнали и всеки твърди, че е най-застрашен. Лошото е, когато те излъжат. Веднъж пробихме пътя два дни за инсулиново зависим. Накрая не знае какъв инсулин ползва. А след това псува момчетата. Огромни усилия за няма нищо. Обявяваме червен код, но собственици на хижи очакват повече хора. Получава се ненужно притеснение, изразходват се огромни средства.
През отпуската, първите два дни съм в къщи, а сред това съм в службата. На хотел „Родина“ съм стоял на ръба, за да видя какво е усещането. За адреналин. Спомням си, че по строежите съм играл на гоненица. Тичах по ръба, защото знаех, че другите деца ги е страх. Бил съм на 10 години. Родителите ме не знаеха. Като малък са ме намерили на 2 км. Наложило се след това да ме връзват с бинт, за да не избягам. Това не си го спомням, разказвали са ми го. Случайно избрах пожарникарската професия. Повиквателната за казармата дойде от Столичната дирекция на пожарната. Не съжалявам, напротив. Вечер се прибирам и ми е минавало през акъла, дали не е време по-спокойно да работя, но на сутринта нещата изглеждат по-различно. Познавам смъртта отблизо. Най-тежко беше, още бях пожарникар. На бул. „Сливница“ имаше пожар в бараки и ми поставиха задача да пренеса един човек, мъничък. Когото умря в ръцете ми, стана 100 кг.
Не се преживява, когато колега загине, но не обичам позьорските истории, да плачем пред камера. Загубил съм приятел, знам за какво става въпрос. Човек в живота си има 2-3-5 приятели. Двама братя пожарникари бяха. Единият си отиде под 30 г. Заедно сме обядвали, закусвали, спали в едно помещение. Външен човек трудно може да разбере някои неща. Вечерно време, когато си на смяна, докато легнеш да поспиш, дежурния може да ти закове ботушите и да вдигне тревога. Смешки ...
