Александър Стоименов Стамболийски (13 март 1879 – 14 юни 1923 г.) е български политик и водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в 40-ото правителство (1919-1923 г.), както и народен представител в XIV (1908-1911 г.), XVI (1913 г.), XVII (1914-1915 г.), XVIII (1919-1920 г.), XIX (1920-1923 г.) и XX (1923 г.) Обикновено Народно събрание и в V
Ирина Калчева
Роден в Славовица, Пазарджишко, Стамболийски учи в земеделското училище в Садово (1893-1895 г.) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895-1897 г.). През 1899 г. участва в Учредителния конгрес на БЗНС, а през следващите години учи философия в Хале и агрономство в Мюнхен, но прекъсва образованието си поради заболяване от туберколоза. След завръщането си в България той се занимава с политическа дейност – поема лидерството на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 г. и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1918 г. е освободен и е изпратен заедно с други политици да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, докато през декември 1918 г. е амнистиран заедно с повечето участници.През януари 1919 г. Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров и участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 г. е принуден да подпише Ньойския договор, след което, се твърди, че счупил писалката. След проведените парламентарни избори правителството от 21 май 1920 г. е съставено само от представители на БЗНС. Кабинетът на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Това вкарва правителството в конфликт с организациите на македонските българи, обвиняващи го в национално предателство.Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни. Някои от тях са ограничаването на размера на поземлената собственост, въвеждането на трудова повинност, опростяването на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913-1918 г. По-късно се провеждат репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция, а основен инструмент е т.нар. Оранжева гвардия – леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.Към началото на 1923 г. година режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа извън средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция – и лява, и дясна, както и македонските емигрантски организации и военните. В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо обезоръжена. По време на преврата обаче Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно в страната избухват стихийни селски вълнения от страна на земеделски активисти и отделни групи доброволно присъединили се към тях комунисти, останали в историята като Юнското въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско, като Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия, която провежда Стамболийски в последните години на управлението си. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и дава резултат едва при Септемврийското въстание същата година. В крайна сметка бунтовете са потушени от гарнизони, верни на новата власт в лицето на Александър Цанков. Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток начин. Разказва се, че е боден с нож, хванат за краката и свличан по стълбите на дома си, като главата му се удря във всяко едно стъпало.
