Да кажеш в национален ефир "Кой ми сра в гащите" е знак за лошо възпитание. Ако фразата бе изречена в реалити шоута от персонаж-еднодневка - аудиторията щеше да я преглътне с две отпивания от ракията.
Но когато подобно словосъчетание излезе от устата на висш магистрат, какъвто е заместник-главният прокурор Борислав Сарафов, това означава, че обществото има проблем. Голям проблем.
Репликата Сарафов изрече по време на интервю с Диана Найденова. Това бе неговият коментар за интервюто на банкера Цветан Василев отпреди няколко дни. Минути преди изявата на зам.-главния обвинител, социологът Андрей Райчев заяви: "Отварянето на кутията (документите, които Цветан Василев съхранява при нотариуси в чужбина) означава смърт на българския елит". Да го наречем разлики в темперамента...
Няма съмнение, че Сарафов - волно или неволно - е заразен от примера на премиера Бойко Борисов. В последно време министър-председателят предизвика оживление в публичното и медийното пространство с няколко лафа от непретенциозната реч, близки до жаргона. Подмятанията за шлифера, че не обича да го питат къде отива и кога ще се върне и др. обаче звучаха адекватно за момента, макар да провокираха критериите за езика на човек на такъв пост. Освен това Борисов ги ползва, за да отвлече вниманието. Същото опитва и главният прокурор Сотир Цацаров, който по повод интервюто на Василев пък заяви, че такива книжки вече не четял. Сарафов обаче се престара и привлече вниманието. Как само го привлече!
Да имитираш или да подражаваш на някого е доста опасно начинание. Ако млад поет подражава на класици, това е мечта да ги настигне, която няма да се сбъдне. Защото историята и най-вече аудиторията обича самобитния талант. Различните хора са малцинство, но сме стигнали до компютъра и звездите благодарение единствено на тях. Масата, тълпата... Тя често е подвластна на течението. Имитаторите никога не стават Паганини или Моцарт. В най-добрият случай могат да спечелят ръкопляскания в "Като две капки вода" или в "И аз го мога". Две минути внимание.
Френският психолог Густав Льобон е автор на теорията за степента на способностите за разсъждения, силата на вниманието и владеенето на инстинктивните потребности. Според него подражанието е полезно само при малките деца, които чрез родителите си усвояват азбуката на живота.
При възрастните нещата са различни.
Да имитираш някого означава:
1. Силно изразен комплекс за малоценност.
2. Сервилност от най-лош вид.
3. Ниска интелигентност.
4. Липса на въображение.
5. Желание да си друг.
6. Отказ от автентичност на личността и поведението. Не вярваш на себе си и не се харесваш.
7. Проблеми с идентификацията.
8. Фрустрация - излъган в своите очаквания, неспособен да постигне силно желана цел.
9. Опит за присвояване на чужди качества.
10. Доброволна асимилация на собственото "Аз"
В Африка има поговорка: "Да размахваш ръце не означава, че си орел". Умни хора.
Как мислите: много ли са хората, способни да се ориентират в собственото си мнение и много ли такива мнения биха могли да издържат и най-повърхностния тест? Не и в този случай.
Когато висш магистрат се държи по подобен начин, това означава, че институцията, която представлява, е под тръгнало свлачище. Прибавете към "кой ми сра в гащите" провала с Кoстинбродската афера и "убийците" на Делян Пеевски, за да получите актуален щрих от портрета на държавното обвинение. Е, никой ли от държавните мъже, политиците и магистратите не вижда и не чува за какво става дума?
Димитър Попкутуев
