Вероятно мнозина са забелязали, че напоследък твърде рядко се появявам в “Свободата”. Причината е, че бях твърде зает – от февруари досега работех върху журналистическо разследване, посветено на аферата КТБ. Сега работата върху този проект практически приключи – и вие ще сте първите читатели на книгата, която ще излезе през май – като за датата и деня на премиерата ще ви съобщя, разбира се, допълнително.
Едвин Сугарев
Драмата или по-точно – ямата КТБ е нещо, което си струва да разчетем и да запомним, за да не се стовари като внезапен ураган върху нашето бъдеще. Със сигурност през последния четвърт век няма друго събитие, което да е подложило на толкова драматичен стрес държавата и нейните обитатели, колкото колапса на тази злощастна банка. И в същото време няма друго събитие, което по тъй драстичен начин да обвързва и омотава престъплението и институциите, призвани да се борят с него; което толкова драстично да подменя истината с добре премерени лъжи; което до такава степен да вади на показ олигархичния фундамент на българския политически живот, неговата наглост и неговото морално безразличие.
Казусът КТБ може да бъде разчетен и като своеобразно изпитание, на което е подложено битието ни. Той поражда въпроси, които имат не само финансов и корупционен дискурс – дори напротив, бих казал, че основните проблеми, свързани с фалита на тази банка, се вплитат с общностния статус на българския живот, с неговия морален кодекс, с доста проблематичния баланс между истината и подмяната. Тази афера ни заставя да се запитаме кого всъщност обслужват българските институции – като се почне с финансовите регулатори и се свърши с прокуратурата и тайните служби.
Тя ни заставя също така да се запитаме и каква част от истината, която ще бъде изкупена с парите на данъкоплатците – сиреч на всички нас – е превърната в публично достояние – и каква част си остава скрита от нашите очи. Заставя ни да си дадем сметка за това има ли фактори, които деформират българския преход към демокрация – и които подменят неговата същност, цел и морален фундамент; има ли случаи, в които общественото мнение бива успешно манипулирано с користни цели; има ли сегменти от четвъртата власт, които – вместо да снабдяват българските граждани с обективна и точна информация, промиват мозъци или упражняват репресия срещу недоволните от управленското статукво.
Във връзка с КТБ често бе изразявано и повтаряно мнението, че става дума за кражбата на века; Иво Прокопиев дори пресметна, че това е най-голямата финансова кражба в световната история. Сигурно е така, ако имаме предвид налаганите безапелационно числа, които маркират съответните загуби: едва ли някой някъде е сварил да задигне 4,2 милиарда лева. Само че има един въпрос, на който аферата КТБ не дава отговор, и той е – колкото и парадоксално да ви изглежда – кой е крадецът. Кой персонално е отмъкнал споменатите 4,2 милиарда – и отмъкнати ли са те наистина? Автентични ли са огромните усилия на медии и авторитети да ни накарат да повярваме, че има само един крадец и той е Цветан Василев – или тези усилия са свързани с надеждата да се прикрие участието и съучастието на други едни крадци? Не прикрива ли истеричавото охулване и дружното сочене с пръст дребната подробност, че става дума не за кражба в буквалния смисъл на думата, не за изнасяне на чували с пари от трезорите на една банка (не се смейте, защото българската прокуратура по едно време разследваше съвсем насериозно такъв сценарий!) – а за глобална, произволна и злонамерена обезценка на банкови активи, имаща само една съвсем ясна и неприкрита цел: да бъде фалирана КТБ, та да могат определени хора да придобият тези активи на специално занижените за тази цел цени?
Нямам никакво намерение да защитавам Цветан Василев, разбира се. КТБ бе създадена “на ръба на закона”, както се изрази нейният приватизатор Николай Велков – и продължи да си стои там, но вече по друг начин – като осъществяваше непосилна за българските условия банкова експанзия, благодарение на политическите протекции, дадени от една партия – тази на Делян Пеевски, който, както изглежда, от няколко години насам играе ролята на консолиере на Ахмед Доган.
Нямам намерение да премълчавам неговата роля в свързаните с КТБ събития. За мен той не е свещена крава, каквато очевидно е за българската прокуратура, за огромната част от българските политици и за повечето медии. Да – тази банка наедря благодарение на финансовите активи на държавните предприятия, приютени в нейните трезори; благодарение на съмнително спечелени търгове и обществени поръчки; благодарение на крепката дружба с VTB Capital – България, българският клон на руската VTB, известна още като “банката на Путин”. Но е повече от странно, че тази банка бе доведена до банкрут със задружните усилия на държавните институции и подкрепящите я довчера олигарси. Чрез нея се начена един нелицеприятен и демаскиращ процес, който просто ни задължава да се замислим дали българската прокуратура, БНБ и тайните ни служби са институции, работещи в полза на държавния интерес и призвани да се борят с октопода на корупцията – или са просто пипала на същия този октопод.
Задавам този въпрос не защото в аферата КТБ има черни и бели – напротив, убеден съм, че в нея просто няма невинни, че всички участници в тази афера (извън горките вложители, разбира се) са черни или поне сиви; че става дума за гущери с отрязани опашки, нахлузили бели якички. Задавам го, защото хрониката на събитията, довели до банкрута на КТБ, ме задължава да го задам.
Задавам го, защото имаме прокуратура, която вдигна шум до небето за подготвяното убийство на Делян Пеевски, а когато този балон гръмна, просто вдигна рамене и се извини за грешката. Извиненията са хубаво нещо, само че покрай “грешката” на прокурорите се създаде паника сред вложителите, които изтеглиха над един милиард лева в рамките на една седмица – и аз убедено твърдя, че в България няма банка, която би устояла в подобна ситуация.
Задавам го и защото прокуратурата си изми ръцете със сигнала на “Протестна мрежа”, който бе използван като повод за небивало шумна и масирана акция срещу КТБ и свързани с нея фирми – но изцяло оневини Делян Пеевски, към когото най-вече бе насочен този сигнал – и дори се зае да проверява неговите автори, когато те поискаха и срещу Пеевски да бъде започнато наказателно производство, за което посочиха и допълнителни аргументи.
Задавам го и защото човек трябва да е съвсем лишен от логика и житейски опит, за да не може да си представи какви ще бъдат реалните последствия от обиска в офисите на бул. “Цар Борис ІІІ” 159, разгласен обилно от всички медии и извършен от двадесет прокурори и следователи, плюс барети, които не влязоха в офисите, но стояха пред сградата, за да ги показват по телевизията. (Прочее не ми е известно някога и някъде в България да се е провеждала толкова публична и масирана акция по сигнал на неправителствена организация – със съжаление трябва да констатирам, че прокуратурата традиционно пренебрегва такива.)
Задавам го и защото основните тези и на прокуратурата, и на БНБ при този начален щурм бяха толкова произволни и фантасмагорични, че само малоумен би ги взел насериозно: например версията за изнасяне на 206 милиона в брой, изтеглени в един единствен ден – на 19 юни 2014 г. – или пък тезата, че кредитните досиета за кредити на стойност 3,5 милиарда лева били безследно изчезнали – като че ли това изобщо е възможно[1].
Задавам го и заради манипулативното обезценяване на активите на банката – по методика, която изобщо не е прилагана спрямо друга кредитна институция – въз основа на чисто предполагаеми прогнози за бъдещото финансово здраве на кредитираните компании. И го задавам най-сетне заради особено драстичния прецедент, при който лиценза на една банка бе отнет въз основа на експертни доклади, които изобщо не са предназначени за реални счетоводни нужди – което впрочем е вписано черно на бяло в писмата за ангажимент на фирмите, които са наети по случая КТБ. Както и защото банковият лиценз на тази банка бе отнет, без да е налице заверен одитен доклад за направената проверка – и то след като в течение на повече от три месеца БНБ направи всичко възможно, за да влоши нейното финансово състояние и да превърне с безотговорно протакане редовните кредити в предсрочно изискуеми.
И накрая – основната причина, поради която предприех това главоболно разследване. Сътвореният с общи институционални усилия призрак на финансова дупка от 4,2 милиарда лева не е просто ужилване. Методите на БНБ за обезценка на банковите активи могат да бъдат колкото си искат манипулативни, но загубите са реални. Акциите на всички предприятия, които бяха свързани с КТБ, се сринаха на фондовите борси – и това е щета, която няма да се изплаща от Иван Искров, нито от Цветан Василев, нито от Сотир Цецеров – ще се изплаща от всички нас.
Именно заради това изкуственият фалит на КТБ не е просто кражба. Това е добре организиран сценарий, който ограбва нашето бъдеще. Ние не само и просто ще трябва да плащаме за обезценените предприятия, за бакрутиралите фирми и за пропадналите покрай този фалит проекти. Освен всичко ще трябва да се примирим и пладнешкото завличане на огромни предприятия, на цели структури от българската икономика, които сега попадат в незнайни, но едва ли доброжелателни ръце. Като голямата скрита придобивка на Пеевски – респективно на ДПС: “Булгартабак”, предприятието, чрез което държат във феодално подчинение своя електорат. Като БТК, попаднала заедно с половината военнопромишлен комплекс в ръцете на един белгиец с пропутиновски наклонности, намиращ за уместно да празнува анекса на Крим от Русия.
[1] А не е възможно, защото има няколко регистъра извън тези в банката, в които кредитните експозиции се вписват, освен това за всяка експозиция над 40 000 лв. се привеждат данни на БНБ.
Разследването се реализира по конкурс на Фондация Програма достъп до информация с финансовата помощ на фондация Америка за България
Аферата КТБ: Аферата КТБ и битието българско - част втора
Как всъщност се случи всичко това? Нима никой нищо не знаеше, никой нищо не беше чул за невероятната експанзия и странната кредита политика на КТБ? Това са пълни глупости: от години се знае и какви държавни капитали са концентрирани там, и каква мрежа от свързани фирми е била изграждана, и какви гигантски мащаби е достигнал техния оборот – за това са писани десетки статии, има проведени сериозни разследвания със съответния доказателствен материал. Ни звук, ни стон от страна на прокуратурата и финансовите регулатори. Странно – защо?
Само броени дни преди КТБ да бъде поставена под особен надзор, националните банкери обявиха, че всичко в банковата система на републиката е наред, не се задават никакви фалити – и дадоха разрешение на Цветан Василев да купи ТБ “Виктория”. Днес се оправдават, че банката ги била подвеждала с фалшива информация за кредитното си досие, а Цветан Василев е новият джингиби, финансовият демон и единственият виновник за милиардната дупка в и без това нарешетената плът на България. Какво ли се е променило оттогава – сиреч от началото на юни 2014, когато стартира голямата атака срещу банката, до нейното счетоводно убийство и нейния фалит?
Отговорът е очеваден, но никой не иска да го признае: разпаднала се е коалицията КТБ. Олигархичната коалиция, представлявана от несъпоставими политически субекти – националсоциалистите, социалистите и Корпорацията (както наричат и както трябва да бъде наричано ДПС). Резултатът от този разпад рефлектира върху общото им финансово чадо: КТБ. Дотолкова, че ако то би било поставено в Кавказкия тебеширен кръг (справка: Бертолд Брехт), би било разкъсано от харпиите, претендиращи да бъдат негови майки.
Всъщност може би наистина трябва да се измисли ново име за втората тройна коалиция, управлявала България от 29 май 2013 г. до 24 юли 2014 г. И имаме всички основания да я наречем именно “коалицията КТБ”. Точно тя управляваше България през този период. Не Орешарски, не Станишев, не Местан. Делян Пеевски плюс Цветан Василев – като наместници на уж оттеглилия се Доган. Те – но от негово име – разпределяха порционите в държавата. Те – но от негово име – крепяха балансите в проблематичната етно-национал-социалистическа коалиция. Те – но от негово име – въртяха парите на държавата, вложени в трезорите на КТБ – и промиваха мозъците на българите с вестници, сайтове и телевизии.
И затова е доста нелепо да се задават персонални въпроси, свързани с това управление. Включително тътнещия повече от година въпрос: кой предложи Пеевски. Никой не е предложил Пеевски. Той се е предложил сам. Защото той беше държавата – или поне половината от нея. Справка: „Ако не гласуваме Пеевски, правителството пада.” Думи на Сергей Дмитриевич Станишев, бивш лидер на БСП и настоящ евродепутат.
Кой е този, дето може да поставя такива условия на мандатоносителя? Отговорът е прост – някой, над който няма дори Господ – има само Доган. Кой можеше – под носа на БНБ и в страна, която е преживяла най-драматичния банков срив сред страните от бившия Източен блок – да съгради банка, чиито активи нарастват с темпа на финансовите пирамиди – и която – точно по модела от 1996-та – раздава огромни кредити без покритие на свързани със своя собственик фирми? Кой можеше да накара цели три правителства да държат парите на държавните предприятия именно в неговите трезори, да върти с тези пари огромни сделки и да гради медийни империи, да претендира, че неговите фирми осигурявали 10 процента от брутния продукт на България – а после цялата тази мегаструктура да се разпадне като кула от карти за игра?
Кой – питаме се днес и отговорът просто се натрапва – този, който управлява самата власт, който представлява нейните олигархични интереси, който е материализирал финансовия мост между субектите в поредната и – надяваме се – последна тройна коалиция. Банкерът на Доган, душеприказчикът на Станишев – над който също няма Господ – има само Мамон – и навярно – както над всички тях – има Путин.
В един момент двамата неразделни партньори в коалицията КТБ се скараха. Нещо повече – станаха смъртни врагове. Поръчваха се един друг, крояха си шапките, размахваха уж независимите правозащитни институции като боздугани. Причината? Обичайната, поради която някога се гърмяха мутрите. Единият се опитал да изменти другия, който пък на свой ред му скроил капан. Примерно – единият взел огромни заеми и не ги върнал (разбира се, чрез фирми, които формално не са свързани с него), а другият отказал да даде банкова гаранция за фирмите на първия, които се канели да строят „Южен поток”.
Разбира се, има и друго равнище на конфликта. Ритането под масата си има причина, много по-сериозна от това някой да гепи още стотина милиона. За отбелязване е, че в тази битка губещ е Цветан Василев – като срещу него е впрегнат целия ресурс на държавата. Това не е случайно. Причината е очевидна: той явно е повторил старата грешка на Илия Павлов – забравил е кой всъщност кара влака. Писнало му е да се разправя с продажни политици и да ги държи на хранилка в КТБ – и е решил да промени формулата, като сам произведе собствен политически субект, чрез който да реализира своите амбиции и интереси.
Партията на Бареков беше създадена именно с тази цел – и с парите на КТБ – само че това е опасен експеримент, възможен само ако си безспорния любимец на Кремъл. В случая не се оказа така – и разпадналото се партньорство между КТБ и ВТБ го доказва. На практика този експеримент би означавал да се появи нов балансьор, а ДПС да бъде изместена от позицията, която й позволява да раздава порционите в държавата. Това беше разчетено като бунт срещу благодетеля от сараите – в резултат коалицията КТБ се разпадна, Цветан Василев бе наритан във финансовия и политически ъгъл, а с него – твърде показателно – и Станишев.
Дребната подробност е, че този път всички играха прекалено ачик. Маските паднаха, лъсна противния, мазен морал на политиците, които в течение на вече четвърт век се подиграват с достойнството на българите, които пък – сякаш по някакво чудо – се оказаха със съхранен инстинкт за самосъхранение – и оказаха много сериозна съпротива на опитите да бъдат превърнати в подвластна на олигарсите рая.
Коалицията КТБ се разпадна – и опитите да бъде скроена нова такава по същия тертитип ще срещнат сериозни трудности. В резултат от едногодишното управление на тази коалиция България се сдоби с няколко милиарда по-висок външен дълг, с огромна дупка в бюджета, с фалирала енергетика и изправено пред фалит здравеопазване. Всичко това се вижда, днес можем да го усетим върху собствения си гръб. И трудно, много трудно някой ще бъде убеден, че за това са виновни Бойко Борисов, международното положение и заговорът на гадните соросоиди.
Важно е обаче да научим всичко за КТБ. Всичко – от игла до конец – а не да бъдем залъгвани с басни за милиардни дупки и банкови тайни. Добре е да си спомним думите на българския президент Росен Плевнелиев, изречени на 25 юли 2014 г. в обръщение към Народното събрание: “Децата ни няма да ни простят, ако не отворим „досиетата КТБ“. Ако допуснем истината за КТБ да бъде заметена, изтъргувана, ако превърнем „досиетата КТБ“ в новата златна мина за изнудване на политици, както досиетата на ДС досега, това ще бъде стратегическа грешка за държавата. Ако се разкрие цялата истина за нерегламентирани връзки на политици, съдии, прокурори, общественици с КТБ, подмененият преход на България ще приключи, а истинският ще започне. Българската държавност ще направи смел скок напред в морален и институционален аспект в очите на гражданите. Ако се замете истината за КТБ, подмененият преход на България ще продължи за много години напред. Казусът КТБ е големият тест днес за българската държава.”
Децата наистина няма да ни простят. В тяхно име и за тяхното бъдеще хвърлям днес усилията си в това разследване – въпреки че добре съзнавам, че това е Сизифов труд, че не е по силите ми да се преборя с голямата машинария на лъжата. Но нека поне да се знае, че е възможно човек да се опълчи срещу нея, че може да не се съобразява с нейните закони и ритуали. Това може и да е една мъничка крачка напред, но както е казал древният мъдрец Лао Дзъ: “Пътят от хиляди ли започва с една единствена стъпка.”
Разследването се реализира по конкурс на Фондация Програма достъп до информация с финансовата помощ на фондация Америка за България.
Едвин Сугарев
свободата.бг
