139 години от избухване на Априлското въстание – какво е то, апотеоз на героизма български или просто бунт срещу турското робство, което е преклонило значима част от българските главици, сложили фес или опитали от меда на османската власт, дали чрез събираните данъци, или чрез търговията с империята ?!
Априлското въстание от 1876 година е масово въоръжено въстание на българите в Османската империя. Избухва преждевременно на 20 април по стар стил в Копривщица и е организирано от Гюргевския революционен комитет. Въпреки че е неуспешно, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Днешните оценки са, че въстанието, макар и незавършило с военен успех, постига друга своя основна цел – политическата, тъй като народният бунт за независимост намира силен отзвук в Западна Европа и Русия. Това е едната гледна точка …
Българинът обаче си мечтае все за Спасител, за твърда ръка , която да го защитава и храни, а той да си прави каквото си знае и може и така до пристигането на абсурдните сметки за ток, до 3000 лева за долар и изчезване на спестените от него пари в банките и липсата на хляб, здравеопазване или нещо друго.
Харесва си българинът да е под ярема, но да е сит, може и да не е свободен, но сит и да чувства, че има някаква собственост …
Българинът е отвратен от настоящето, песимист за бъдещето и харесва миналото си.
„Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.
Цветана Кьосева е описала в „Неудобните истини за Априлското въстание“ една ситуация, която не прави чест на някои българи, но която се среща и днес, цели 139 години по-късно:
„Известно е от историята, че цветущият по време на Априлското въстание град Копривщица е спасен от опожаряване и от масови убийства. За младия читател обаче е почти неизвестно как и на каква цена е станало това. Фактите по случая са останали заключени в старите книги и спомените на участниците в събитията.
Гордост за копривщенци е, че в техния град пуква първата пушка на въстанието, но малко след като отминала еуфорията и турците започнали да палят и разграбват село по село, станало ясно, че и градът им ще бъде разорен.
Пръв схванал неизбежността на ситуацията самият водач – ръководителят на революционния комитет в града Тодор Каблешков.
Каблешков предложил въстаниците да не се бият с турците в селото, за да не го бастисат, а това да стане в планината. От своя страна чорбаджиите да изпратят писмо до турското правителство и до конака в Пловдив, в което да поискат войска, „за да пази селото от въстаниците“. Писмото било съчинено набързо.
Ето какво пишело в него:
„На 20- того непознати нам хора, които се казаха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и сред като грабиха и убиваха мирни жители и караха насила хората да се съгласят на техните лоши намерения, оттеглиха се към планината, като отведоха със себе си някои от младежите ни. Други пък, види се техни единомишленици, направили същото с околните села, като изгорили селата им и ги накарали насила да се приберат в Копривщица. Сега, понеже се боим да не нападнат изново и да направят по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни правителство да изпроводи час по-скоро войска, за да ни пази от въстаниците“.
Планът не тръгнал веднага, тъй като завалял проливен пролетен дъжд и оттеглянето на въстаниците в планината се отложило. Тогава в главите на чорбаджиите се родила друга безумна мисъл – да хванат по-видните въстаници и да ги предадат на турците, с което да ги умилостивят и после да откупят селото си. Сутринта на 30–ти април пред селската аптека, откъдето четата трябвало да потегли за планината, се събрала голяма група разбунени селяни. Чорбаджиите започнали да викат: „Дръжте ги, бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, само така ще спасим селото от злото, което ни е дошло до главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по-голямото зло.Нека ги изколят до един тия нехранимайковци!
Тълпата се нахвърлила върху бунтовниците, обезоръжила ги, навързала с въжета по-видните от тях.
След като вързали въстаниците, копривщенци се отнесли към тях нечовешки и срамно. Пред аптеката се струпали селяни-зяпачи. Те чакали някой от затворените да се покаже на прозореца и започвали да му се присмиват и да го ругаят. В своите „Записки“ от Априлското въстание летописецът Захари Стоянов ни съобщава, че дори чичото на Каблешков идвал да ругае своя племенник „по най-непростителен начин“. Пак той пише, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една стомна, пълна с нечистотии.
Както пише историкът Димитър Т. Страшимиров, „най-жестокият жребий на онеправданите, не ще съмнение, беше душевната мъка за осраменото велико дело, и обидата да бъдат затваряни, вързани и унижавани от единомишленици, станали сега сляпо оръдие на безчувствени и долни хора“. Според него, по времето, когато е писал книгата си за Априлското въстание (1907 г.), по стените на лудницата в двора на църквата „Св. Никола” все още личали надписи – тъжни изповеди на бедните затворници от рода на: „Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи“.
Нека си припомним част от „Записки по българските въстания. 1870–1876. Разказ на очевидец“ на Захарий Стоянов.
„- Бунт, бунт! Хайде излязвайте! Пет часа става, как се бият коприщени! – викахме ние и разделени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.
Напусто си деряхме гърлата да викаме „бунт“ и „на оръжие!“ Ни един мъж се не виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски викове: „Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана“ – се слушаха навсякъде.
Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „бунт“ и „на оръжие“, но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше.“
Да, така е в първите часове на Априлското въстание в Панагюрище, а и само там ли …
Да припомним и каква е нагласата в с. Петрич след първите боеве с башибозука:
„На мръквание обаче петришкото население пак потъна в отчаяно настроение. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче, стана причина да се съберат петричени тук-там на улицата по няколко души, не като буйни бунтовници, но мирни съседи…
- Мъжо! Мил мъжо? Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство… – и пр. нареждаше поменатата жена, на която бяха убили мъжа пред няколко часа.
- На аскерлика è туй сега не му е добро – говореха помежду си събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от смъртта на довчерашния си другар. – Сега на тая жена защо й е свобода, какво тя ще да се ползува от българско царство?
- Чакай де! Ние какво сме видели още? Вчера едно, днес две. Оттук нататък всеки ден ще да слушаме подобни плачове – потвърди втори селянин.
- Ние никак не размислихме по-изтънко, преди да въстанем, но да видим где ще да му излезе краят – заключи трети селянин, след като си издъхна твърде чувствително.
Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.“
Дори тактиката за палене на няколко български села в Средногорието от въстаниците, за да може населението да излезе в гората и да се бори за свободата си вместо да си гледа добитъка и къщите е отново породена от нежеланието да се рискува за свобода без имане на къщи, лозя , ниви, добитък …
„Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующите селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.“
Един … 60 – годишен българин … Избрал да жертва имота си пред свободата, която означавала тогава преди 139 години бой с поробителя и сигурна смърт … Един …
Може би затова Славейков го е казал простичко, но запомнящо се : „Не народ, а мърша“…
И днес 139 години по-късно, голяма част от българите имат нужда да се борят за работа, хляб, достоен живот срещу новите поробители – управниците, правещи се истински българи, но чужди на всичко истинско и българско … Но …
