Словесна война се разрази между Георги Коритаров и Кеворк Кеворкян. Уникалният спор в ефир се завихри в предаването на Велизар Енчев по телевизия СКАТ. Уволненият от НТ Коритаров бе атакуван фронтално.
Направи го известният телевизионер и баща на „Всяка неделя" с категоричното твърдение, че Коритаров е рекетирал олигарха Валентин Златев. Обвиненият отрече категорично. Репликите в директното предаване бяха толкова горещи, че рейтинга на СКАТ в този момент счупи всички рекорди. Ръководството на телевизията реагира светкавично като свали следващите предавания от програмата и удължи времето на Енчев. Три часа продължи бурята, в която се чуха и обидни квалификации, и закани за съд, и дори реплики, които досега не са прониквали в телевизионния ефир. Като кислород на пожар подейства и включването по телефона на Диана Дамянова, собственик на агенция D & D, която отговаря за връзките с обществеността на Валетин Златев, шефа на „Лукойл".
За повод на избухналия остър сблъсък най-общо казано послужи темата за уволнението на Коритаров от Нова телевизия. Темата намери логично продължение в публикация на Кеворк Кеворкян във в. „Труд" в неговата рубрика „Приказки за телевизията". Публикацията е със заглавие „Рекет". Тя бе прочетена от Коритаров направо в студиото и предизвика неговото категорично несъгласие с някои от изречените мисли. Цитирам част от написаното: "Хванат за топките, Коритаров не направи две неща - много важни, и дори съдбоносни за него. Той реши, както винаги, да манипулира - в случая обаче го стори със себе си. Какво не направи. Не показа и не коментира първи писмото на шефа на „Лукойл" Валентин Златев, което го обвинява в рекет - вместо това той се направи, че то не съществува, и се опита да внуши на публиката, че е уволнен заради публикация на „жълт" вестник („Уикенд"). Не даде под съд Златев за клевета. В този момент всичко приключи и Коритаров отиде в канализацията".
До този момент Коритаров хладнокръвно отговаряше на въпросите на Велизар Енчев в студиото. Чрез есемеси пък 84 на сто от зрителите изразиха несъгласието си с неговото уволнение. В разговора, макар и не съвсем пълноценно, участваше и председателят на Съвета на директорите на дружество „Топлофикация" - Правец Светлана Василева. Същата, която неотдавна от сутрешния блок на Нова потвърди думите си, изречени пред журналиста от Германия Гюнтер Рот, че Правец е частен град и е владение на фамилията Златеви. Снощи тя пък бе обвинена от юридически съветник на община Правец, че е никоя в дружеството и изрича стопроцентови лъжи.
Прочитайки статията на Кеворкян обаче Коритаров скочи да отговори на някои от нападките. „Искам да заявя, че моите топки са железни и високоволтови, и който ги хване - умира", изрече той в ефир.
През това време Кеворкян вече се бе включил по телефона в предаването и светкавично го нападна с обвинения, че ако въобще имал някакво достойнство, трябвало да даде Златев на съд, но не го е направил, защото е страхливец. Освен това Кеворкян категорично заяви, че вярва повече на писмото на шефа на Лукойл, а не на Коритаров. В спора бе намесено и името на столичния кмет Бойко Борисов, който Коритаров преди това бе обявил за свой приятел, който всъщност го запознал със Златев. Гневът на спорещите доминираше и размяната на реплики ставаше все по-остра и всички опити на водещия Енчев да успокои обстановката се разбиваха в стената от емоции, издигната от спорещите. Въпреки това той не загуби самообладание и успя да проведе докрай уникалния спор, въпреки връхлитащата от всички страни словесна буря.
Някъде към 22.00 часа със студиото успя да се свърже и Диана Дамянова. Тя заяви, че няма да разговаря с Коритаров и потвърди всички обвинения към него - че е рекетирал Валентин Златев. Коритаров бурно отрече, като обясни, че Дамянова не била присъствала на нито една среща между него и Златев и затова нямала право да твърди каквото и да било. Дамянова не обърна внимание на думите на журналиста, потвърди още веднъж думите си и след това затвори.
Не съм в състояние да предам точно всички раплики и твърдения, прозвучали в това „кърваво" дерби, както биха се изразили някои. Нямам и такова намерение, нито е нужно. Сигурен съм, че СКАТ ще повтори и потрети предаването на Велизар Енчев и тези, които са пропуснали снощната „война", ще могат да я видят и чуят.
Много по-важно е нещо друго. Кеворкян и Коритаров може и да прекрачиха границата на добрия тон на моменти, но казаха много тежки истини за състоянието на българската журналистика в момента. Досега имаше само отделни опити да се вдигне завесата пред това, което се случва в родните медии. Сега вече е ясно: те не просто са в плен на свои грехове и грешки, а са поставени в ъгъла. Ухажвани от властта и политиците, купувани и препродавани от бизнеса, прелъстявани финансово от мнозина, които искат да са на първите им страници и в най-гледаното време, използвани и манипулирани в навечерието на избори, те изгубиха най-ценното - свободата си. Свободно слово просто няма, а е възможно никога и да не е имало. Това че Ботев е бил цензуриран от Каравелов например е потвърждение за този извод. Тъжен, но верен. Българското общество може и да се е правило, че вярва на медиите, но това е било повече поза, имитация на други общества, а най-често - отказ от спор.
Периодично се чуват и високодецибелни възгласи, че у нас нямало честни и смели журналисти. Че журналята криели истината, били поръчкови и се изживавяли като манипулатори на общественото мнение. Такива има със сигурност. Висоцки казваше, че не е бил на война, затова не може да каже дали е смел...
Какво означава у нас да напишеш или изречеш пред микрофон и камера нещо, което обществото нашепва, шушне, украсява като приказка, понякога зловеща приказка, кято се търкаля по булеварда на слуховете. Да, говори се за корумпирани политици, за престъпни групировки, които имат хора и във властта, и в нейните структури като МВР, следствие, дори в независимите съд и прокуратура. Говори се, споменават се имена, цитират се умопомрачителни цифри, сочат се механизми за открадване на милиони и дори милиарди. Но се говори под сурдинка. Обществото очаква журналистите да изрекат всичко това на глас. Факт е, че в не малко случаи това се прави или поне намеква, подсказва или описва по езоповски. Но кой е този смелчага, който сам ще си сложи главата в месомелачката на властта? Защото за да го направи, един журналист трябва да усеща зад гърба си подкрепата на стотици и хиляди българи, които са готови да станат от дивана пред телевизора и да се влият в митинги, в протести, да блокират пътища и площади, като заявят ясно, че са против корупцията, престъпността и олигарсите например, че искат повече пари за образование и здравеопазване и други такива неща. Такива участници в граждански инициативи у нас се броят на пръсти. Стотина превъзбудени младежи излизат на екопротест, арестуват половината от тях, а през това време възмущаващите се "по принцип" граждани минават покрай тях, забързани с покупките за вечеря. Каната с вино е по-голям магнит за българина от революционните действия. Роберто Савиано, авторът на книгата „Гомор", е осъден на смърт от неаполитанската мафия. Него го охраняват, не пие бира с приятели, избягва публични изяви. Но зад нашумелият автор са стотици хиляди италианци, които излязоха на протести и шествия срещу мафията. Зад него са карабинерите и прокурорите, които всеки месец вкарват в затвора нови и нови представители на престъпните кланове. Той усеща тази подкрепа и това сигурно е велико усещане, щом режисьори и актьори се събраха и направиха филм по книгата, който вече е хит и претендент за „Оскар". Нещо се случва там, има заплахи, но има и яко противодействие. Битката не е бутафорна и мирише на смърт, но мечовете са извадени, примирие между закона и престъпния свят няма да има, макар сраженията да се водят с променлив успех. Така става където обществото не се е нагълтало с преспивателни. Затова считам за положителен снощният нелицеприятен на моменти спор между Коритаров и Кеворкян.
У нас дори някой
журналист да надигне глас, да изрече очевидни истини, се превръща в
опасност и мишена. Първо го обявяват за луд. След това за неудачник, който плаче по изгубена кариера. Трето действие е свързано с
лишаването му от възможност да работи и храни семейството и себе си. Няма да ви
давам примери, те са около нас, който иска, ще ги види. Следва
омаскаряване на съответния проговорил журналист. Кратко активно мероприятие пък го превръща в човек на мафията или поръчково момче на някоя партия, използвано за парцал в една-две акции и след това изхвърлено на боклука. Ако и това не помогне - идва ред на
физическото насилие. Кой в 21 век е готов да пада жертва на тъмни сили, които
дори не могат да бъдат идентифицирани от съответните инстанции. Дори в Чечня,
Афганистан и Ирак нещата са по-ясни: знаят се нашите, знаят се и онези отсреща,
колкото и неясна да е самата философия на войната. Там знаеш, че бедата те дебне
зад всеки ъгъл, но можеш да си сложиш бронежилетка, да притичаш приведен, да се
скриеш зад стена. Тук си сам, а когато биваш атакуван, чуваш единствено
ирония и сарказъм от околните. Съчувствие получаваш единствено от най-близките, които също са умрели от страх. Това не е оправдание за липсата на свободно
слово, а припомняне на обстоятелствата, които го стягат в примката си,
досущ като в репортажа на Фучек...
Днес не е по-различно. Защото няма идея, липсва истински мотив за саможертва, колкото и претенциозно да звучи това. Днес повечето от нас са като онези курви, които вървяха след войниците в италианския филм със същото заглавие. Храним се с това, което ни подадат или платят срещу медийните свирки. Грубо и цинично, но истина.
Да, има и журналисти, които заслужават общественото презрение. Никой не отрича. Но не са ли част от тях точно тези, които са в правителствения самолет, на приемите в „Бояна", накичени с държавни награди, на яхтите на властта, с дебели банкови сметки? И защо „революционното" общество е готово винаги да им ръкопляска, когато говорят небивалици за „ролята на четвъртата власт за утвърждаване на демокрацията", когато славят с изплезени езици очевидни некадърници и крадци от властта, когато пиарстват на „лошите вълци" от индианската притча на премиера Станишев, разказана на червения конгрес онзи ден. Някой викна ли по време на елейните им слова, че лъжат, че са лицемери. Някой свали ли ги от сцената, този Олимп на фалшивото медийно слово? И когато все пак се появят плахи критики срещу тях, веднага се посипват хули срещу дръзналия да наруши статуквото. Има срещу какво и кого да се бори словото, но няма съмишленици, съюзникът, българското общество, предпочита да е сред кибиците. Защото да изразиш подкрепата си с декларация за някой смачкан и унищожен журналист е по-лесно и безопасно, отколкото да застанеш до него и да му подадеш ръка.
Вратата към тази дискусия отвориха Кеворкян и Коритаров, макар и с груб език, но пък кому са нужни дантели и префърцунени жестове в такава ситуация...
Ножът е опрял в кокала, както се казва и веобще не е дървен. Темата отдавна чука, но не я пускаме в дома си. И разберете, че не става дума само за медиите и свободното слово. Става въпрос за свободата въобще.
Ако можехме да застанем зад журналистите, щяхме да застанем и зад металурзите, и зад животновъдите, и зад учителите, и зад медиците... Като сме много по-трудно ще ни бият.
Огнян Стефанов
P.S. През май 1789 година Луи ХVІ свиква във Версай събрание на Генералните щати, за да определи кои съсловия ще упражняват властта.
В първото съсловие били избрани триста благородници.
Във второто - триста духовници.
Третото съставили 600 представители на народа.
Няколко години по-късно Едмънд Бърк, ирландски политик, посочил галерията на пресата в Камарата на общините и казал: Ето ви четвъртата власт и тя е по-важна от останалите.
Може това още да е така някъде, но не и тук. Причините са известни.
