"Сини сърца", така се нарича новата книга, която ще излезе от печат в края на този месец. Тя е на писателя Димо Райков за Гунди, а ние ви предлагаме следният откъс от нея.
Тогава бе така – кажеш ли „Левски”, значи казваш „Гунди”, кажеш ли „Гунди”, значи казваш „Левски”…
И това се приемаше напълно естествено, без капчица завист не само от запалянковците, но и от самите съиграчи на синята деветка.
Често, от много години насам, съм се замислял – кое всъщност е най-голямото и ценно качество у това момче-еталон не само на спортист, но и на мъж и човек… И почти винаги изникваше следното – той, Георги Аспарухов, бе онова олицетворение у обикновените хора като нас за идеала.
Идеала на красивия, интелигентния, свободния млад мъж, който ни бе особено нужен в онова „затворено” време.
И тук всъщност ние сме били егоисти – защото ние си бяхме „присвоили” това момче. Ние си бяхме „вземали назаем” за час, два неговия живот, неговото поведение, неговото излъчване… Той, всъщност най-свободният, според нас, българин, е бил най-зависим! И то от нас, от неговите обожатели… Защото за да не ни подведе, да не ни разочарова, той е бил подложен на неизмерими мъки, за да бъде всеки миг и час достоен за нашата възхита.
Той се е жертвал, за да бъдем ние овъзмездени за сивичкия си живот поне за час-два – там, на стадиона…Където в ония времена бе единствената възможност да бъдем… свободни… Този висок, строен исполин, с красиво, мъжествено и същевременно запазило у себе си детското, лице, бе нашата мечта! Гунди бе нашето упование, нашата единствена може би надежда, че той, Светът, не е само затворени стени, а е полъх – полъх от радост от живота, от Свободата… Колко всъщност му е струвало това?
„Левски” имаше мач в Бургас. Цял месец преди това работих пряко детските си сили на лозето ни – бяхме се уговорили с татко това да е наградата ми – да ме заведе на мача в Бургас да видя Гунди… Да казвам ли как живеех този месец, как заспивах и как се събуждах…
Гунди се появи… И целият стадион онемя – в този миг нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше само Гунди…
И едно възхищение, една омая – всеобща и толкова човешка… - никога до този миг не я бях срещал. Да си призная – и досега не съм я срещал…
Някъде по средата на срещата – тогава „Левски” победи в мач за купата на Съветската армия „Черно море” от Варна с 5:2, Гунди пое топката от нашия вратар, Михайлов ли беше, Каменски ли, вече не помня, и изведнъж се извърна и я изрита в… небесата… Чу се освиркване – у-у-у-у, майсторе, какъв е тоя балон, бе?
И в следващия миг стадионът застина! Топката изведнъж тупна току пред спринтиралия вече Цецо Веселинов – крилото я пое, крачка, две, удар – гол! И тогава настана онова, което ще помня цял живот – стадионът, онемял преди миг, избухна – да, наистина в този миг нямаше клубни пристрастия, нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше едно пълно и искрено сливане с майсторството, с гения, въплътен в това момче…
Гледах лицата наоколо – бяха одухотворени, излъчващи доброта и радост лица… Колцина на този свят могат да предизвикат такава реакция? След време прочетох в едно интервю как Веселинов обяснява случилото се: „Гунди ми бе казал, щом видиш, че топката е у мен, независимо къде съм и с кого съм, спринтирай веднага… Другото си е моя грижа… И така ставаше. Колко голове вкарахме по този начин…”
После, в съблекалнята, където успях, е, разбира се, там, в самия крайчец на помещението, да се вмъкна, видях нещо, което съвсем ме разлюля… Видях краката на Гунди… Всъщност това крака ли бяха? Прорязани от шевове…
Особено единия – та само някакво парче месо висеше под костицата… Тогава се вгледах в очите на Звездата.
И… изтръпнах…
Той, великият за мен, а и за десетките хиляди по трибуната, той, Мечтата ни, плачеше – беше оня мъжки плач, като онова хоро, мъжкото, само пристъпване – тежко, тежко… Да, Гунди плачеше – без глас, без сълзи, отвътре… Всъщност чак сега разбирам – това за него е бил оня единствен разрешен му от съдбата миг да бъде човек като нас, да покаже, макар и скрито, своето усещане към болката…
После, вече преоблечен в цивилните си дрехи, той се усмихна и тръгна към… морето от хора, което разлюляно го очакваше… О, как всеки боязливо, с едно огромно страхопочитание се опитваше поне да се докосне до него – така-а-а, да го пипне… И този вик на хилядите:
- Гунди, Гунди, Гунди…
И се разцепи огромното множество… Този коридор на народната любов и признание също ще го помня завинаги – по него минаха, един срещу друг те – Гунди и най-любимите му същества - Лита и бебето тогава Андрей… И под взрива на аплодисментите се срещнаха и прегърнаха… О, има ли художник, който да нарисува подобно нещо…
Млади, красиви мъж и жена, с дете на ръце… И сред море, разлюляно море от… човешка любов… А аз така и не можех да се освободя от видяното – да, онова парче месо, закърпено към костта… Какво и колко му е коствало? И нито звук…
А навън въздухът ехтеше:
- От Филипините до Апенините – само сините!
И радост, радост, радост…
Тогава за първи път усетих и това, че радостта може да е … вкусна!
И да има … мирис…
О, този тръпен мирис на нещо екзотично, чуждо, но затова пък толкова хубаво, примесен с дъха на препечен слънчоглед, идващ от отсрещната фабрика „Славянка” и от целия въздух наоколо…
И само още два епизода, които сега ме връхлетяха.
Спомням си като ученик в минното училище в Бургас, чието общежитие се намираше до самия стадион „Девети септември” тогава и поради което не минаваше тренировка на местния „Черноморец” без наше присъствие, един от основните по онова време играчи на бургазлии, Георги Георгиев, ляво крило, мисля, че беше от Видин, национален състезател за известно време, веднъж разказваше на съотборниците си за играта на Гунди в поредния мач на националния отбор.
- Вижте, приятели, Гунди е Бог. Той, макар пак да бе контузен, и сега бе душата на отбора. Без него България е нищо. Дори и да е с гипсиран крак, ние имаме нужда от него, само да седи на стол, там, в центъра на терена, да знаем, да чувстваме, че той е с нас. Тогава и играта върви, сякаш криле имаме…
Останалите играчи слушаха притихнали своя колега.
А пък ние?
Е, ние …
Ех, Гунди…
С огромно съжаление си спомням и за един друг епизод, свързан с най-големия наш футболист. Бях ученик в последния курс в средното училище по минно дело в град Бургас. Запаляковците тогава, а май че и сега, се събираха пред стария часовник на главната улица „Първи май”. Няма да забравя никога пъпчивото лице на един заклет цесекар, също ученик от моето училище, но от по-долен курс, който се приближи към мен и групичката, изгледа ни с някаква особена тържественост и изстреля:
– Вече нямате Гунди. Той загина при катастрофа, това съобщи радиото!
Настана тишина. В първия миг всички помислихме, че този примитив се шегува, но лично мен ме стресна радостта по лицето му. И, за съжаление, се оказах прав в предположенията си. В следващия миг сякаш светът се срути върху мен…
Не бях на погребението. Та аз бях тогава толкова малък, а и къде е Бургас от София… По онова време това беше огромно разстояние… Но тази смърт – на моя Гунди и Никола Котков беляза живота ми. И до ден днешен честичко ме разлюлява онова усещане – тогава, когато пъпчивият примитив с неизказана радост в гласа каза :” Нямате вече Гунди…”
Тогава може би окончателно прозрях, че наистина завистта и злобата са злият гений на нас, българите, който ще ни пречи да бъдем …нормални хора, ще ни разграничава от останалите народи и ще погубва нашите водачи… Защото как може човек, нормален човек, да се радва от нечия смърт… Па било и на смъртен враг дори…
А всъщност какво бе станало на самото погребение?
Нека да дадем „думата” на безстрастната официозна статистика, тоест на разкритите чак сега секретни документи от онова време. Прочетете внимателно безпристрастните думи на „вожда” Тодор Живков, те също ще ви помогнат да почувствате онази атмосфера.
Протокол номер 140 от съвместно заседание на Политбюро на ЦК на БКП с колегиума на МВР от 13 юли 1971 г. - част от стенограмата:
Говори Тодор Живков: „Солаков (Ангел Солаков е един от малцината и най-големи левскари сред политиците от комунистическата партия. Но футболното пристрастие слага край на кариерата му – б. а.) се смята за най-добрия познавач на футбола, въобще на спорта в България. Той се е пристрастил до такава степен, че вече неговият авторитет е подронен сериозно в МВР и в някои кръгове на нашата общественост.
Това, което ни разтревожи, е погребението на двамата спортисти! Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство! Участват в погребението над 150 000 души!
Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало! 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!
Др. Солаков, ти не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение? Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация! Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участва.
Защо извърши погребението в часа, когато погребваха съветските космонавти? Защо трябваше да се огорчат съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа, освен тези, които партията издига!”
Нужно ли е да коментираме тези думи на тогавашния диктатор? Макар и косвено, от тях личи как тази смърт бе разлюляла тогава цял един народ, каква всъщност обич е питаел българинът към две почти момчета, в чийто талант той е олицетворявал надеждата си, вярата, че и над България все някога ще изгрее слънцето…
А той, диктаторът, щял да гаси онова, което не се гаси?!? Как? Та кой може да спре народната любов? И то към него, Гунди, момчето, вечното момче-радост на българския народ…
Димо Райков
