Всичко се случи за една седмица. Тогава планувахме бъдещето, къде ще отидем на почивка, до кога ще играя. След 4 дни получих новината, че съм болен от левкемия. Тогава се появиха много въпроси, на които няма отговор. Това каза футболната легенда Стилиян Петров по НТВ.
Вижте неговият разказ за коварната болест и борбата с нея:
Диагнозата ми я казаха в лекарския кабинет. Казаха, че белите ми кръвни телца са завишени и трябва да започна веднага лечение. На същия ден. При мен бяха Паолина и доктори. Тогава се почувствах най-самотен. Паолина плачеше, а на всички главите им бяха надолу. Едно кимване ми беше нужно, имах нужда от надежда, но аз не я видях. Бързо трябваше да успокоя Паолина. Първата седмица от лечението беше на стероиди. Понякога лечението е кома, припадъци. Дадоха ми химия, която беше 96 часа. Не можех да ставам. Страничинте ефекти бяха кома. Между двете химии се бях прибрал и видях, че Паолина ме боде в пръста. Не знаех, че тези странични ефекти могат да се окажат пагубни. Като започнах лечението, лекарят ми каза, че няма да съм аз. Ще напълнея много, ще имам лунно лице.
При един цикъл бях на косъм да приключа лечението. Бях заключен със седмици заради спада на имунната система. Нямах право да съм до хора. Трудно е децата да те гледат през едно малко прозорче. Имам невероятна съпруга, която остана в болницата 11 месеца. На малко легло. Тя е невероятна жена. Остави на страна нейния живот и децата. В днешно време е много трудно да градиш семейство. Бяхме оставили всичко на баби и дядовци. Още от самото начало казахме на децата. Сега като напишат моето име в интерент и излиза борбата ми с рака.
В самото начало имах в главата си идея, че след 6 месеца химиотерапия, ще мога да се върна във футбола. Бях на психическия предел, бях започнал да се предавам. Последният цикъл беше най-тежък. Имах по 3 химиотерапии на ден. Не можех да съм пълноценен като съпруг и баща. Паолина скочи и каза: Ако искаш всички да сме добре, трябва да продължиш. За 36 минути направих 20 крачки. Това бяха най-тежките крачки в живота ми. В очите на родителите ми видях страх. Те бяха вкъщи. Майка ми плачеше постоянно. Но Паолина и баща ми не съм ги виждал да плачат. На Коледа успях да се изкъпя, да седна за 5 минути и това е. Първата ми разходка беше 4 стъпки пред вратата. След това всичко си дойде на мястото.
Нашата любов със съпругата ми беше от пръв поглед. Разменихме си телефоните и нещо ми каза, че това е жената, която ще бъде с мен. Четири месеца говорихме само по телефона. Ние правим почти всичко заедно. Разбрах колко повече ме обича. Доверието е много важно в една връзка и ние го създадохме още от самото начало. За себе си разбрах, че съм създаден да се боря. Осъзнах, че мога да се боря до край и продължавам. Аз съм щастлив, че съм тук и мога да гледам как растат синовете ми. Всяка сутрин и вечер се моля. Аз вярвам, че има Господ и всеки трябва да следва пътя си. Животът е изпитание и аз трябваше да мина през него. Някои успяват и се борят сами. Някои не успяват. Аз бях подкрепен от милиони фенове. Много хора които не познавах, бяха съпричастни с моята борба. В 19-та минута усетих любовта на феновете. Успях да сдържа сълзите. Беше ми много тежко. Осъзнах какво и колко ще ми липсва. Тайно в мен исках да играя след лечението, но тайно знаех, че няма да мога. Развам се, че съм тук.
Разочарования имаше. Много хора не знаят как да реагират. Мартин Петров няколко пъти затваряше телефона. Имах много приятели, които дойдоха. Митко Бербатов дойде. По обяд трябваше да ми слагат инжекция. Каза, че иска да гледа и остана. Бербатов си тръгна, докторът се разтрепера от него. Беше му голям фен. Знам, че много хора не знаеха как да постъпят, не им се сърдя. Станах приятел с много хора, които си отидоха. На едно момче му направиха трансплантация, но болестта му се върна. Той беше под силни медикаменти. Накрая ти дават успокоителни. Тогава се сблъсках със смъртта. Каза ми, че му дават една седмица живот, след което умира. Не знаех как да реагирам. Седяхме 40 минути, без да знам какво да кажа. Това беше нещо, на което не знаех как да реагирам.
