"За 25 години много малко неща се промениха. Промяната прилича на южната дъга на Околовръстното - две бариери отпред и много камиони", смята сценаристът на игралния филм "Мярка за неотклонение" Стефан Коспартов.
"Мярка за неотклонение" е истински хит за времето си, излиза на екран през 1983 година. Киносалоните са препълнени, а цензурата удря плесница на сценариста на филма Стефан Коспартов. Главната роля в "Мярка за неотклонение" изпълнява Иван Иванов, в другите роли са Стефка Илиева и Пламен Сираков. Отвратен от нравите, Стефан Коспартов започва да се занимава с друго - става един от най- добрите преподаватели по английски език в някои от висшите учебни заведения в София. Днес Коспартов работи по проекти, свъзрзани с еврофондовете. Със същата надежда, с която е писал сценарият на един от най- добрите български игрални филми, смята, че и днес нещо може да се промени към по- добро.
- Коя е днешната мярка за неотклонение в нашето общество?
- Това е интересен въпрос. Тя мярката си е същата - мярка срещу развитието. И това е едно от най-тъжните ми открития. Обществото не се промени кой знае колко, или поне не се промени , толкова колкото аз очаквах и колкото други хора очакваха в началото на 90-те години. Значи обществото, ниският му морал , изплуването на пяната на повърхността си остана същото. И повече или по-малко това, което познавахме от преди 25 години е същото, с което се сблъскваме сега. Това което се промени е може би пазарът. Но не бих казал, че политическите нрави, това което ме е притеснявало тогава, кой знае колко се е променило. Независимо от това как се наричат сега едни партии и други партии, но нравите които подплатяват обществото и политическата му дейност не бяха много различни. И ченгеджийницата, и хората с власт, те не са различни. Всеки който излиза във фокуса на обществото казва:”Аз преди 25 години..”, както сега аз казвам: „Аз преди 25 години...”, т.е. хората са същите, идеалите са същите, ако ги има въобще, липсата на морал е същата. Това е толкова тъжно откритие за тези 25 години.
- В последно време отново се появи сянката на Държавна сигурност...
- Държавна сигурност преди, Държавна сигурност сега, подслушвания преди, подслушвания сега, разлика, разбира се има, дотолкова, доколкото сега всичко е в медиите. Слава богу, че е така и обществото може да реагира, и да знае повече за нещата, които се случват, което преди не ставаше.Тогава примерно мен ме викаха 2 пъти на „6-ти септември” да казвам защо този епизод е така, а не другояче. Че ми сложиха някакъв наблюдател, който се оказа след това много високопоставено ченге - Йордан Орманков. Той работеше по делото „Сергей Антонов”. Значи такива хора се занимаваха, представи си с един филм. Сега разбира се не е така. Но мен ме дразни , че същите хора са присъствали преди, присъстват и сега, и продължават да определят по някакъв начин мнението на обществото и неговите тенденции.
- Ти си един от хората, които конкретно се е сблъскал с цензурата по онова време. Имаш ли отговор на въпроса какво пречи днес на българското кино да говори на универсален, общодостъпен език?
- Да наистина тогава имаше цензура и „Мярка за неотклонение” се сблъска с цензурата. Викаха ни насам - натам да даваме обяснения, защо така, защо иначе. Имаше статии срещу филма, а сега какво пречи. Сега мисля, че най-много пречи липсата на общочовешка тема, която може да бъде поставена в центъра на едно филмово произведение. За да избягаш от провинциалността, от дребната тема, ти трябва да си свободен. А нашият живот трудно освобождава хората. Има толкова много неща, които те притесняват, че е доста трудно да разсъждаваш свободно за неща, които засягат не просто тебе и твоите близки, а засягат повече хора, засягат повече българи, засягат повече европейци, засягат повече хора по света. И това според мен натиска надолу киното и въобще изкуството в България.
Хората се вълнуват да кажем от близкото минало, от някои извращения, които са били на мода преди 25 години, от това как тези извръщения са се пренасяли тук. А светът за тези теми нехае. От тази гледна точка, когато представяш примерно насилието или не свободата по един тесен начин, ти не можеш да намериш по- широка публика. Затова по някакъв начин ние трябва да се опитаме да се откъснем от нашето малко провинциално югоизточно кътче на Европа, и да се опитаме да се причислим към една по- обща схема. Пречи ни и това, че ние сме малко тесни хора. Това е истината. Трудно се
издигаме над собствените си проблеми и по този начин трудно намираме
по-широка публика. Има разбира се, и финансов проблем, защото
съвременното кино е скъпо производство, а ние се опитваме да го правим
с по-малко пари. Това означава, че не можеш да го правиш пищно за
окото. Трябва да го направиш по- театрално, а за да го направиш
по-театрално, трябва да имаш много добри актьори и много интересна
тема, много интересен сценарий, за да можеш да се състезаваш с ония
пищни филми, които предлагат американците и някои европейски страни.
Трябва да бъдем малко като испанците. Испанското кино успя да намери
някаква ниша. Показва интересни характери и човешки сблъсъци. Ако ние
успеем нещо такова да напипаме, сигурно ще имаме успех.
- Вероятно има и други причини?
- В България с течение на годините има едно тежко състояние, в което режисьорите се
опитват да пишат сценарии и да се намесват дълбоко в драматургията.
Различни са причините за това. Една от причините беше, че в
драматургията, такава каквато съществуваше преди 90-те години, беше
много важно един сценарий да има режисьорска подкрепа. Режисьорите бяха
влиятелните хора в киното и без тях трудно минаваше интересен
текст. От тази гледна точка режисьорите искаха да имат принос към
драматургията. Намесваха се много още в началното писане, а
съществуваше и друг начин. Понеже се пишеше режисьорска книга върху
литературния текст, по време на писането на режисьорската книга, те
променяха много литературния текст. И оттам без дори да си дават
сметка, че промяната на драматургичния текст води след себе си късане
на драматургични връзки и други такива неща. Значи един от проблемите е
свързан с намесата на режисьора върху литературния текст. Вторият проблем е, че все пак ние нямаме достатъчно добри писатели. Ако
погледне човек колко са добрите писатели в България ще изброим 2-3
имена и за тях ще спорим дали наистина са добри и. Освен това да
напишеш книга е едно, а да напишеш сценарий е друго. Сценарият трябва
да обръща внимание на визията. Трябва да си представиш как изглеждат
тези думички изречени от определен актьор, а не как звучат те в главата
на един читател. Това са две различни неща, за които много от
сценаристите не си дават сметка, защото идват от литературните среди.
Написали са един, два романа. Някой им се обадил и казал: ”Абе по тоя
роман вземи напиши един сценарий” и той сяда и пише сценарий. И вътре е
пълно с обяснения какво мисли героят. А какво мисли героят в киното
трудно се показва. Трябва да вкарваш задкадрови текстове, което не винаги е
интересно. В този смисъл кинолитературата е различна от тази
литература, която сме свикнали да четем като роман или разказ.
Комбинацията от тези две неща според мен пречи и от това, че в малката
страна няма достатъчно добри писатели, а от добрите не всички разбират
от кино. Тези комбинации и нашето наследство, разбира се, много се
бъркаха преди години.
Част от поколението на което аз съм представител или престана да се
занимава с кино, или правеше неща, които не отговаряха на истинските
възможности на самия писател. Сега докато дойде новото поколение,
което да бъде заредено по нов начин, да има други навици и други неща,
минава време. Надявам се вече да се появат
по-добри филми. Ето появи се филм, който според мен ще има
по-голям успех - „Дзифт” на Явор Гърдев, човек от младото поколение . Може
да не е точно това, което очакваме, но вече се появяват неща, които са
поне интересно направени. Има някакво раздвижване и се надявам скоро то
да се види. Но много трудно в киното можеш да се реализираш. Когато
имаш една малка публика и един малък пазар, трябва наистина да
надскочиш средното ниво, както Костурица примерно, за да привлечеш
вниманието с особеностите си и да превърнеш своята особеност в някакъв
общочовешки модел за размисъл и за конфликтно поведение.
- Поддържаш ли още връзки с филмовия екип от онова време?
- Абе какво да ти кажа. Не бих казал, че поддържаме много близки връзки.
С режисьорката Мая Вапцарова по начало още по време на снимките на филма
не бяхме много единни, в това какви решения трябва да се вземат. Понеже
имаше противоречия около материята на филма, около евентуалните реакции,
дали да бъдат заоблени някои ъгли или да не бъдат. Около това ми се
струва не се разбрахме достатъчно. Тъй или иначе това няма особено
значение, но в човешки план така поохладняхме.
Иначе с актьора Иван Иванов от време на време се виждаме . Той даже
прописа поезия. Сега той е по-активен писател от мене. Но за него ми е
мъчно, дотолкова доколкото той беше влязал в една поредица от филми,
които по онова време го направиха любимец на младата публика, такъв
какъвто не е имало в България. Спомнете си, че той направи няколко
силни главни роли примерно във „Всичко е любов” и „Комбина”. Преди
всичко той беше много фотогеничен, много добър актьор, чувствителен. В края на
краищата когато погледнете Иван Иванов в младите му години и погледнете
известни европейски и американски актьори, ще видите, че Иван Иванов
притежава всички качества да се развие като една голяма филмова
звезда. Фактически липсата на достатъчно интересен материал , който да
му позволи да затвърди успеха си, започна да го сваля надолу . Разбира се, и на мен след филма започнаха да ми спират сценарии,
и единственото, което успях да реализирам е един
документален филм за Шекспир. И това беше защото Игор Димков и неговият
влиятелен баща успяха да прокарат материал, който иначе минаваше за
труден, защото ставаше дума за един професор от университета с
недостатъчно ярка партийна биография. Той беше един от
най-големите Шекспировeди, но по онова време тази тема въобще никого не
интересуваше.
- Не се ли изкушаваш отново да се върнеш в киното с някой нов сценарий?
- От време на време ми се обаждат хора от киното, предимно от моето поколение, с които сме си говорили преди. Даже преди две сесии участвах с един мой проект в конкурса на Националния киноцентър. Тогава ми се обади режисьорът Петър Попзлатев, който също има трудна съдба в киното. Той бе впечатлен от един сборник разкази на Димитър Шумналиев. Шумналиев е интересен писател. Той в по-дългите форми не успява много да издържи, да напише 300 страници на едно и също равнище, но в късите форми в разказите успява да хване интересни теми и да ги поднесе по интересен начин. Поне това е моето впечатление. И Петър и Димитър Шумналиев са ми връстници, и сме живели по подобен начин. Петьо ми предложи да прочета един сборник на Шумналиев и да видя дали нещо няма да ми хареса вътре. Той бе говорил вече с автора и аз харесах два разказа. Особено един беше интересен, защото ставаше дума за писател, който е бил сътрудник на Държавна сигурност и в цялата история фактически е попречил на семейството си и на баща си. Заради един негов донос, макар че той не е знаел точно какво прави, баща му е лежал в Белене. И в резултат на всичко това той има два живота. Един на успял, вече застаряващ писател и един на разочарован човек, който по някакъв начин е предал баща си и някакви идеали, които всеки човек на изкуството може да има. Конфликтът е между това, което е направил и това, което не е направил. Появява се и една странна любовна история с доста по-млада от него жена, която ту я има, ту я няма. Дори не е ясно дали тази жена е дух или наистина я има. Аз хванах тия неща, както на мен ми харесаха и ги позасилих. На моменти даже с неудоволствието на Шумналиев, който видя, че доста се отдалечавам от текста и от това, което е писал. Но мисля, че с общи усилия го убедихме, че това е друго произведение, не неговото. Вече то има друг живот, други развръзки, други кулминации и се получи според мен доста интересен продукт. Казваше се „Невидимите равнини”. Този продукт кандидатства, мисля, че през 2005 г. или 2006 г, но не спечелихме подкрепа. По начало тази тема не се харесва на властовите позиции в артистичните среди, дотолкова, доколкото много от хората в тези среди са преживяли подобна история и те по някакъв начин са доносничили, сътрудничили, вредили на свои колеги. Виждаш как един след друг отгърмяват известни имена и това ме кара да си мисля, както и съдбата на няколко други подобни проекта, че тези които отговарят за киното и гласуват субсидиите, гузно четат подобни неща и си казват: ” Леле мале, тоя да не би мен да е имал предвид” и хората ще кажат: ”Ааа тука май е тоя”. Последният случай беше с Людмил Стайков. Интересното е, че те излизат и казват:”Аз не съм бил”. Как не си бил, ние всички знаем, че си бил! А сега ще разберат и всички други дето не са в киното. Ти защо искаш те да не знаят? Тебе не ти пука, че аз знам, ама ако съседът ти разбере, ти става кофти. Това не е правилно. Ще си носиш отговорността. Най-добре е да обясняваш като Иво Инджев: ”Няма с какво да се гордея. По някакъв начин съм бил принуден да го направя и по някакви други причини”. Намери си някакво нормално обяснение. Недей да казваш, че не знаеш за какво става дума. Но тази разклонена схема според мен продължава да пречи. По принцип Попзлатев, който е и продуцент на този проект, продължава да се бори, като се мъчи да намери чуждо финансиране. Но това, което мене ме плаши, че докато проектът се реализира, на мен вече може би няма да ми бъде интересен. Не може цял живот да се преборваш с едни и същи демони и с едни и същи недостойни хора. Имаш два изхода и единият е да се откажеш. Изкуството трябва да е празник. Изкуството не трябва да бъде непрекъсната битка между грамотните и неграмотните, талантливите и неталантливите, между достойните и недостойните. Не е редно да бъде така. Мен това лично, като някакъв творец ме обижда и единственото достойно според мене решение е да кажа: ”Аз няма да участвам в това”. Мислех, че нещата ще се променят коренно. Но нещата се промениха малко. Наистина има някаква промяна, има възможност за по-открита борба на идеи. Но малка е промяната и тепърва я очакваме да се случи. Не е даден пътя, не е отворена магистралата. Тя прилича на южната дъга на Околовръсното. Нали ? Две бариери отпред и много камиони.
- Сега обаче ти се занимаваш със съвсем различна работа?
- Занимавам се със структурни фондове. Ако аз през 80-те години съм си представял, че ще се занимавам със структурни фондове, ще бъда експерт по това как се прави бизнес план, нямаше да повярвам, че това можеше да ми се случи. Но фактически животът така ми се подреди, че на практика вместо да се реализирам в киното и литературата, в нещата които тогава са ме вълнували, моята реализация отиде другаде - в областта на публичната организация. Даже бях известно време в държавната администрация на сравнително висок пост. Вместо да си седя в кръчмата, да бистря проблемите на доброто и злото, аз седях в коридорите на властта и се занимавах с неща, които не винаги са ми били интересни...
- Преследва ли те някакво раздвоение?
- Да, аз живея два живота, доста различни и то като човек, който е леко шизофреник, когато примерно с едни хора е един и трябва да изглежда по един начин, с други хора пък е друг. Един път с дънки, един път с вратовръзка...
снимки Вяра Йовева
- Къде е основният проблем с тези еврофондове за които се говори и пише непрекъснато?
- Ако повечето си даваха сметка колко е сложна материята, както ти си го разбрал това нещо, щяха да обърнат много повече внимание на хората, които се занимават с фондовете. Да се дава разбираема информация, какво се случва и как то може да бъде използвано, защото много от тези неща могат да бъдат използвани и са интересни. В този смисъл наистина не е много лесно. Това което на нас са ни спрели, са така наречените предприсъединителни пари. Това са парите по програми, които още не са закрити, но които функционираха за страните, които още не са членове на ЕС. Тъй че и тук имаме проблем и в структурните фондове, и в усвояването им. Има разплащателни агенции, които трябва да бъдат акредитирани.
Имаме оперативни програми: регионално развитие, транспорт, селска програма и т.н., различни получатели, като стремежът е те да не се дублират. Да знаеш, че тази програма е насочена предимно към частния сектор, тази към общинската власт. Когато човек е ориентиран, по някакъв начин следи какво се случва. Но за да се извършат плащанията, трябва да има акредитирани агенции, които да извършват плащанията, трябва да са одобрени, трябва да имат така наречения капацитет да извършват плащанията..Трябва да има експерти, които да различават добрият проект от лошия проект. Това се нарича административен капацитет и точно той е основният проблем на управляващите органи на оперативните програми - министерствата на регионалното развитие и на земеделието.Там седят тези управляващи органи и експерти. Те трябва да поемат отговорност и да могат да предвижат процеса нагоре. Този административен капацитет не е достатъчен. Процесът се забавя и се задръства. Получават се доста проекти. Те започват да чакат и идват нови, и отново не могат да се спазват сроковете. Така се завъртат нещата, че не могат да се ползват възможностите. Сега например - така наречената програма за подкрепа на конкурентноспособността на българската икономика, е насочена към малките и средни фирми, че има и един процент заделен за по - големите фирми. Там има определения коя е малка, коя е голяма, коя е средна фирма. Тъй или иначе, те всички са се заредили с желанието именно да обновят производството си и да вкарат нови технологии. Могат да получат по 3 000 000, по 5 000 000 лева. По някои програми. 5 000 000 лева не са малко пари за едно технологично обновление на някаква фирма. И за да можеш да го направиш това нещо, трябва управляващият орган в министерството да ти даде указания, да изработи документите, които ти трябва да попълниш, насоките за кандидатстване, кой може, кой не може, до колко пари и т.н. Всички тези инструкции трябва да бъдат приготвени от тези служители в администрацията. Те не успяват своевременно. И ти фактически като си си направил сметка, че в 2008 г. трябва да направиш нещо, виждаш, че не можеш да получиш тези пари. Решаваш да го направиш сам или въобще да не го правиш. А далеч по-добре би било да ги вземеш тези пари, да успееш да развиеш производството и да заприличаш малко на немец, ако не на немец, то поне на румънец.
В тези фондове има и соцален елемент, който е много полезен за хората. Ако ти си частник и произвеждаш нещо, много полезно е как можеш да изкараш 400 000 -500 000 лева , да ги вземеш ей така и да не ги връщаш. Това за един частник е страхотна възможност, особено за един по - дребен частник. Там има много добри възможности. Значи винаги когато ходим някъде, където ни поканят да даваме разяснение, винаги има голям интерес. Моята фирма работи с няколко малки провинциални общини и там е все едно си Паисий Хилендарски. Ти им разправяш нещо, той ти вика:” мойта крава, неговата крава...”. Интересът е много голям и е много полезно за хората. И не само за малко образованите, а и за образованите, които са потребители на интернет, които се ровят и искат да намерят информация. Ходят в някое държавно учреждение, а онези там ги пъдят, и им крият информацията нарочно.
интервю на Александър Иванов
