Държавата ни ще е такава, каквато сами я направим; трябва да сме активни, да не се вторачваме само в днешния ден, да не губим погледа напред, казва за Frognews.bg посланикът ни в Р Австрия.
Ради Найденов е извънреден и пълномощен посланик на Р България в Република Австрия. Завършва Немската гимназия в София, следва в УНСС и е магистър по “Международни отношения”. Бил е аташе и трети секретар в Посолството в Берн, Швейцарска конфедерация, първи секретар в Посолството в Берлин, ФРГ, началник на Кабинета на министър-председателя Симеон Сакскобургготски.
Срещаме се сутринта в реновираната сграда на посолството ни във Виена. Тя е с впечатляващ интериор и с още по-внушителен външен вид; неслучайно пред нея често спират чужди групи, на които австрийските екскурзоводи подробно обясняват каква е историята й, а напоследък неизменно повтарят, че България е страна, която отлично поддържа своите сгради.
интервю на Ана Кочева
– Г–н Посланик, мнозина от българите, живеещи по една или друга причина вън от страната, се опитват въпреки всичко да си направят една „малка България” там, където се намират. Тук в Австрия доста наши сънародници артикулираха този факт. Какви са Вашите впечатления от тази „малка България в Австрия”?
– Много интересен въпрос и ми е много трудно да дам еднозначен отговор. Защото от една страна това е много хубаво – човек не се откъсва от корена си. В този смисъл и моето консервативно възпитание в семейството влияе върху виждането ми по този въпрос сега. Но, действително, където и да съм бил в чужбина, това ми е правело много добро впечатление и дори често съм казвал – не е въпросът поради какви причини човек е избрал гражданството на държавата, в която живее, най–важното остава връзката с корена, с държавата, от която е тръгнал; респектът към нейната история, култура; желанието да се запази нещо от нея, да се носи парченце от тази страна в себе си. Като изключим абстрактните понятия, всъщност става дума за нашите семейства, близки, голямата част от които са там, в България. Аз лично съм привърженик на еволюционното развитие в много отношения. Ако накъсваме често връзките си, независимо какви са те, какво бъдеще бихме имали?! Ние трябва да познаваме миналото си, да анализираме обективно настоящето и в същото време да мислим по–натам какво трябва да направим, какви са целите ни. Това осмисля съществуването ни и затова е екзистенциален проблем. От друга страна в модерното време много от хората, които познвам тук, имат сателитните си приемници и следят неизменно новините от България. Това също е елемент на „малката България”, която носим със себе си.
– Има ли колебания по отношение на избора, който са направили българите, предпочели да живеят и работят в друга държава?
– Сега светът е отворен. А напоследък у мен все повече се затвърждава впечатлението, че изборът може би е най–сложното нещо. Човек, да бъде свободен, никак не е лесно, защото тогава той е изправен пред много възможности, а трябва да избере само една от тях. И тук той трябва да прояви себе си като личност, своята квалификация в съответната сфера, в която е ангажиран, своята култура, която носи със себе си. Това не е никак лесно и само силните хора могат бързо да намерят ориентация, да взимат решения, независимо дали са в чужбина или в страната ни. Затова и чест феномен е, особено у южните нации, каквато сме и ние, да правим винаги едно кътче, което да ни свързва със страната, от която идваме. То може да е дори един сантиментален нюанс в поведението на човек. А и в паметта на човека остават преди всичко добрите неща, които ни свързват с минали периоди, негативните по–бързо ги изчистваме. А пък и като чисто българска психология сме свикнали в моментното състояние, в което сме, да се концентрираме повече върху негативните неща, а за миналото да открояваме повече добрите. Би трябвало да се научим да прехвърляме доброто от миналото и в сегашно време, че и в бъдещето – да направим тези мостове, по които стъпват навсякъде в Европа. Би било добре да се научим да мислим повече и за нашата държава, което все още ни е много трудно, да имаме респект към нея и да знаем, че само ако имаме активно гражданско отношение към нея, ще я имаме като държава и държавност точно такава, каквато си я пожелаваме. Но това зависи от всеки един от нас. Толкова, колкото дадем от себе си да имаме по–добър свят, толкова по–добър ще е той; колкото повече го правим, по–скоро ще го получим.
– През 1992 г., когато бях за пръв път в Австрия, България тук не беше понятие. София често се объркваше в Букурещ, България с Румъния. Сега това очевидно не е точно така. Кое все пак доминира при създаването на образа на България в Австрия– българската общност тук, която непрекъснато се разраства или българските институции, които са официалните представители на страната?
– Бих казал, че всичко заедно. При това пречупено през сферата на ангажимент на съответния човек, който ще прави преценката си за българина и за България и от конкретните му впечатления – дали от написан текст или от контакт с българин. От друга страна трудно е да се обобщава; да, има общи неща като национален манталитет, като народопсихология, но пък и всяка личност е един космос сама за себе си. Ако кажа, че и до момента има хора тук, които бъркат София с Букурещ, дори и в някои медии, ще е истина. Не е така, разбира се, както е било 1991–92 г. Но ние не можем да очакваме, че светът ще ни познава повече, ако ние сами не се представим пред него. Ето, че пак се връщам на своята мисъл за активния гражданин и за това, което той прави в тази посока. Ако изнасяме негативни новини за себе си, те много бързо ще се разпространяват, защото чувствителността към тях е по–голяма, а и всяка медия от това прави по–бърз капитал. Но, ако имаме възможност да представим добрите си страни, те също ще стават популярни и хората ще опознават страната ни. Тук обикновено ме питат за две–три неща, които се свързват с България. Ако човек е готов да назове не три, а десет такива неща, би било чудесно.
– А каква е вашата подредба?
– О, моето предизвикателство е лесно, защото в дипломацията човек винаги тръгва от връзките между двете страни. Те създават най–солидната основа на доверието между партньорите, т.е. добре е да имаме нещо общо помежду си. А ние вече нямаме образа на чуждия, на непрогнозируемия партньор, което тук създава смут. Когато човек може да разчита на своя партньор, има му доверие, знае, че заедно могат да правят нещата и се познават добре, тогава всичко е в рамките на тукашния канон на поведение. А това не е странно като поведение и у нас. Преди време е било важно, независимо дали си калфа или майстор, да държиш на името си, на качеството на онова, което правиш. Така се правят и утвърждават марките. Непопулярен пример ще дам с цигарите „Слънце”, произвеждани още преди войната, които и по време на комунистическата власт си бяха понятие. Ето, една марка, която остава. Или в случая с България и Австрия. Догодина ще отбележим 130 години на дипломатическите ни отношения. Двете страни са свързани не само заради река Дунав, не само заради елементи в архитектурата и модернизирането на страната ни след Освобождението, не само защото Фердинанд Сакскобургготски е бил поканен именно във Виена да дойде като княз, а по–късно да стане и цар на България ... Много наши политици и дипломати често са посещавали Австро–Унгария, разширявали са кръгозора, опита си, за кратко време са взимали много мъдри решения, благодарение на политическата си интуиция. Не са малко и връзките ни в икономиката, културата. Елиас Канети е по–популярен в Австрия и Швейцария, но неговият корен е от Русчук. Ако го приемем за наш, българин, заради корена му (нали оттам тръгна и нашият разговор), излиза, че той е единственият ни Нобелов лауреат. Но и той българин ли е, след като в толкова държави на Европа е живял, или по–скоро с жизнения си път е показал как България също е част от европейското единство на нации и държави с разнообразни култури? В моята подредба присъстват и българската роза, разбира се, и Мадарският конник, който ние като ли преоткрихме напоследък, богатата история и култура, към която в Австрия винаги се проявява интерес, българските оперни певци и музиканти, които тук изключително ценят, и българските лекари, които имат много добри изяви в Австрия, но също и българите, които работят в многобройни средни по големина фирми, които са гръбнакът на австрийското стопанство. В някои много големи обаче също има българи с успешна кариера. Има и една голяма група български студенти в Австрия, които лично за мен са повод за гордост, защото показват лицето на съвременния българин – талантливи, предприемчиви млади хора, които изявяват себе си в една по–подредена и по–развита икономически среда и го правят много успешно. Истината е, че хората, които работят с България, имат чудесна представа за страната ни.
– А пример за това?
– Да. Това е фирмата за разпределение на електроенергия, която в България всички наричат И Ви Ен, а тя е Е Фау Ен (EVN), както се чете на немски. Тя тук е у дома си във федералната провинция Долна Австрия и е предприятие, което функционира чудесно, подкрепя много културни проекти и има своя социална линия на политика, което на мен лично много ми допада. Същото нещо те го пренесоха като модел и в България, а ние като че ли по–малко внимание обръщаме на тези неща, пък те са важни, защото могат да рефлектират като поведение и върху българските мениджъри. Има и друго – австрийските служители на фирмата в България все по–често остават по време на ваканциите си в България, ходят из Рила, Пирин, Родопите по време, когато все повече българи предпочитат за ски австрийските курорти. Но те предпочитат да общуват с българските си колеги, да се вписват по–бързо в средата, да я разберат, да се адаптират към нея. Тази фирма имаше много проблеми при влизането си в България, които ние интерпретирахме по различен начин, или подминавахме. Но за мен е важен всеки чужд инвеститор, който внася модерна технология и в производството, и в организацията на работа. Това е полезно за страната. А и българските работници и служители на работа в такова предприятие преминават по–бързо към реда и към съвременния, модерен и ефективен начин на работа в него. За мен това е пътят– когато и двете страни имат своя интерес и го реализират успешно. А и тогава вече не се прави голямата разлика: вие сте австрийци, ние сме българи.
– Нали тъкмо това беше и една от целите на членството ни в ЕС.
– Да, вече сме част от общото. Но това трябва да бъде и нашето вътрешно убеждение, да го чувстваме като българи, но да стане и елемент от поведението ни. Общностното съзнание трябва да се развива по–бързо у нас и да имаме нашето самочувствие като членове на тази обединена Европа.
– И понеже е ясно, че почти всеки българин иска да заживее като австриец, подскажете какво трябва да се случи, за да го постигнем?
– Много е лесно! Много е лесно! Две са нещата, може би. Първото е свързано със самите нас като граждани. И преди малко казах – държавата ни ще бъде такава, каквато сами я направим. Тя не е работа само на правителството, на съдилищата, на индустриалците, а е и наша работа, т.е. ние трябва да сме активни, да отстояваме правата си, да предявяваме изисквания. Иначе би било несправедливо към нас самите. Другото е да бъдем обективни в желанията си. Австрийците, например, разказват, че до 1974 г. не са имали достатъчно висок стандарт на живот, особено в сравнение стози на средния европеец по същото време. Австрия се освобождава 10 години след края на войната – през 1955 г. – от окупационните войски и започва самостоятелното си развитие. За тези 20 години те успяват да модернизират държавата си и да получат първите резултати в следвоенното си развитие. Разбира се, не са имали комунистическа диктатура и откъсване от пазарните условия на развитието си, което е много важно. Защото, спомнете си колко надежден икономически партньор на Балканите е била и България преди 1944 г., българският лев е бил една от валутите, публикувани в „Neue Zuericher Zeitung” наред с другите европейски валути. Но, за да не се връщаме непрекъснато назад, а да гледаме пред себе си, трябва да знаем, че ни трябва време и търпение, защото много от нещата се развиват последователно във времето. И да не се обвързваме само със злободневните си днешни проблеми, губейки погледа напред. В краткосрочна перспектива нещата може да изглеждат по един начин, но в средносрочна и дългосрочна те стоят другояче. Трябва да носим отговорността и за поколенията след нас, както са го правели и тук в Австрия. Само, ако мислим така, ще имаме по–добри резултати.
