Пловдивското село Белащица води началото си от ослепените войници на цар Самуил. Това е една от легендите за възникването на селището, което се намира на около 3 км от околовръстния път край Пловдив. С нея е свързана и историята на манастира „Свети Георги” край село Белащица, действащ девически манастир.
За основател на манастира се смята византийският пълководец Никофор Ксифий. Той е бил българин от Стара Загора и е носил името Николай. Когато е на 11 години, бил отведен като роб в Цариград, за да се обучи за византийски войник. През 1014 г. 30-годишният пълководец изиграва решаваща роля за пленяването на Самуиловите войници в битката при село Ключ. Той успява да се промъкне в тила на войската на българския цар и така помага за победата на византийския император Василий II Българоубиец. Тогава Никифор, изпълнявайки заповедта да се ослепят българските войници, не пощадява дори и собствения си брат от страх той да не го издаде, че е от български произход. След това ужасно деяние майка му Венцислава го проклела да не живее дълго заради стореното от него.
Четири години по-късно император Василий назначава Никифор за управител на Филипоповската област със седалище във Филипополис, днешен Пловдив. За обработването на богатите и плодородни полета в Тракийската низина била нужна много работна ръка. Затова и Никифор поискал от императора на Византия да му изпрати 15 000 от Самуиловите войници, с които той основава село Беласица, кръстено на едноименната планина, край която се състои историческото сражение и ослепяването на пленените български воини. По-късно името на населеното място е трансформирано на Белащица. Докато е негов управител, Никифор построява за себе си голям дворец, ограден с крепостна стена, просъществувал до 1650 г.
През 1020 г. на километър от имението си пълководецът решава да основе манастир в чест на свети Георги Победоносец. Девет години по-късно Никифор намира смъртта си по време на едно сражение, разиграло се по ирония на съдбата в. планината Беласица.
При нашествието на турците на Балканския полуостров през 1364 г. Белащенският манастир е бил опустошен. Бива възстановен през ХVІІ в., но през 1878 г., когато турците са се изтегляли от българските земи по време на Руско-турската освободителна война, светата обител е опожарена. Тя възкръсва от пепелта след Освобождението, но до 1906 г. остава под владение на Цариградската патриаршия.
През ХІХ и ХХ в. благодарение на сърцати християни манастирът е бил достроен, а сградите, дворът и църквата – обновени. Последната му реконструкция е приключила на 6 май тази година.
Днес манастирът е девически и в него живеят три монахини и една послушница. Той представлява комплекс от църква, жилищни и стопански сгради, както и параклис „Покров Богородичен“. Стенописите в храма са изрисувани благодарение на спомоществователството на будни християни и родолюбци.
Манастирът е известен и със своя извор с лековита вода, който е приютен под открития притвор на църквата. Това аязмо, известно като „Животворящ източник“, съществува още от основаването на обителта.
Впрочем това място се смята за чудотворно от най-стари времена. Легендата разказва, че Самуиловите войници са успели да облекчат болките в незрящите си очи, а някои от тях дори и да си възвърнат част от зрението именно благодарение на тази живителна течност, извираща от потайни дълбини.
И до днес много от хората, измили лицето си с нея или пък отпили от лековитата вода, твърдят, че тя им е донесла облекчение на здравословните им проблеми.
Поредицата от славни факти, свързани с това място, не приключва дотук. Има и още. Оказва се, че чинарът на цар Калоян и на Пенчо Славейков
расте точно тук. Старият чинар е на повече от 1100 години, а обиколката на хилядолетния му ствол е около 14 м, като снагата му се извисява на цели 15 м височина. Точно това дърво било възпято от Пенчо Славейков в поемата му „Неразделни“, то е „прототипът“ на кичестия явор, за който се говори в нея. Като малък синът на дядо Славейков паднал на една ледена пързалка и се простудил тежко. Израснал болнав, но дошъл един момент от живота му, когато той се озовал в Белащица и често се разхождал около стария чинар. Местните говорели, че дървото е хранител на българския дух, способен вечно да възкръсва. Покрай чинара и Славейков възвърнал силите си.
А ако преданието е вярно, силно препоръчително е към днешна дата целокупният български род, воглаве с управниците си, често да се отбива, за да се кланя на чинара…
