Писа се. Пише се. Почти две седмици ще станат вече. Негово Величество Сънародникът отново има повод да бъде себе си. Да покаже блестящия си талант да се вторачва в невидимото, а за видимото само (наистина съжалявам за израза) да му дреме.
Прегърнал изкуството на нетърпението, да откаже да приеме изкуството на търпението. Да иска да бъде свободен, но да не може да се откаже от това да бъде зиморничав. Да не иска да бъде добър в собствения си талант, а вечно да налита на това, как да разбира от чуждото. Да отказва да разбира, за него очевидното да бъде скучно и маловажно. И да пише. Да не чете, но да пише. Да гледа, но да не вижда. Такава – тук по нашите е места – е традицията. Това далеч не е първата добра новина! А че има поне традиция, това е добре – защото други народи, народи действително разбиращи от традиции твърдят, че всичко извън традицията – е клише...
Господ да благослови Сънародникът! Колко широко скроен е той! Взе паметника на цар Самуил в София и го разкости по всички видими и невидими аспекти, както малко дете разглобява кукла, за да види какво има в нея. След това Сънародникът – направо го новоизвая този паметник. Извая го така, както македонец не го е изваял. С думи – най-вече лоши и с думи – по-рядко добри. С думи и в двата полюса, но думи така маловажни и заглушаващи себе си, думи, чиято сянката си играе със светлината като прасе с куче, че барем покрай хубавите и лошите съждения, едно полезно нещо не се откри – най-малкото, че случаят с паметник на цар Самуил в София – се явява най-яркият, гениален ПР на родовата ни памет българска. Покрай паметника на цар Самуил в София вече всеки знае поне кой е цар Самуил. Всеки говори за цар Самуил, наистина. Това не е ли прекрасно! Прекрасно е, нали е прекрасно?
Господ да благослови Сънародника! Затова, че, улисан в проблемите със собствената си естетика, не отчете, че паметникът е подарен на държавата и на него самият. Че откакто е започнал Преходът и неговият проклет начин на осъществяване, тази държава сама не си подарява паметници, свързани с паметта на този народ. Че един българин е дал прилична сума пари, не за да си купи МАЗЕРАТИ, така както крупни аптекари си подаряват БУГАТИ, а решил да намери склуптор и бронз и да направи паметник. Луд човек! Как не показа и за миг този човек, че е огорчен! Огорчен от всякаквите ни реакции. На полу- и съвсем кръгли интелектуалци, които полу- похвалиха, или съвсем оплюха подаръка му? Как този човек не каза нищо за великолепните реакции на сънародниците си, заемащи челни постове в управлението на държавата? Премиер, постоянно съпътстван от шум на прерязващи лентички ножици, който горещо бе прегърнал идеята за паметник на цар Самуил в София, но дочул, че начинанието е нещо малко така недолюбвано, не се появи на откриването, въпреки, че обещал. Че госпожа Председателят на Народното събрание, също дала обещание да почете откриването, каза в деня на събитието по телефона на журналистите, че тъкмо кацала в Румъния, че се налагало да работи. Че госпожа Кметът на Столицата действително присъства в уречения час и ден, но изглеждаше по-вкаменена от самата бронзова фигура на Самуил и, ако описващият събитието не притежаваше що годе някакво възпитание, би казал, че нейните очи тогава светеха денем и й личеше. Че оставиха господин Президентът на Репупликата да ги отсрами и, той впрочем, ги отсрами и единствен свърши работата си... Естествено и Неофит, Негово Светейшество, да се свети името му, направи човешкото!
Хей, знаете ли, сетих се за нещо. Има един човек, който работи добре. И понеже работи добре, изкарва пари. И, според сънародниците си, вероятно е луд. Той да вземе и да отдели прилична сума пари. И да ги даде за паметник, моля ви се! И да го подари. И за това начинание да се знае година отнапред, има конкурс, проект, документи – всичко е публично! За да могат след това знайни и незнайни сънародници, желаещи да се изкажат, да упражнят върху паметника чувството си за естетика, а върху човекът който превръща налудните си мечти в полезна реалност, да упражнят реалното си можене за присмех... Господ да благослови нас Сънародниците, понеже изглежда и за съседи не ставаме. Какво да каже човекът? Нищо. Нека да продължим да си бъдем себе си, като попаднали зад врата, която сме отворили по грешка. Като влезли през врата, която някой ни е нарисувал и веднага след нас е изтрил. Защото другото за нас – е нищо.
Тома Марков
