Илинденско-Преображенското въстание е връхна точка в национално-освободителното революционно движение на българите в Македония и Одринско, подготвено и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. По силата на Берлинския договор от 1878 г. Македония и Одринско остават под властта на Османската империя. ВМРО си поставя за цел да сплоти всички недоволни в двете области без разлика на народностна и религиозна принадлежност, за да извоюва с революционна борба тяхната политическа автономия. В борбата се включва главно българското население на областта.
В края на 19 и началото на 20 век се подемат акции за набавяне на средства за въоръжаване. Засилената революционна дейност предизвиква активизиране на турските власти, които успяват на нанесат тежки удари по някои структури на ВМОРО. Репресиите на османските власти засягат и централното ръководство на ВМОРО. Политическата обстановка се изостря много след Горноджумайското въстание през 1902 г., организирано и ръководено от Върховния македоно-одрински комитет. Терорът на османските власти достига невиждани размери. В същото време недоволството на българското население расте и готовността му да се вдигне на въстание придобива спонтанен характер.
При такава обстановка Централният комитет на организацията свиква конгрес в гр.Солун 2-4 януари 1902г. На него се взема решение през пролетта да се вдигне “повсеместно и стратегическо въстание “ в Македония и Одринско. Ръководителите на организацията Гоце Делчев и Гьорче Петров преценяват, че съотношението на силите не е в полза на революционната акция, че международната обстановка не е благоприятна за въстание. На среща между Дамян Груев и Гоце Делчев през април 1903 г. в Солун първоначалното решение на конгреса е коригирано. Уговаря се въстанието да придобие характер на четнически акции, като само в Битолския окръг и в Странджанския район да бъде масово. Въстанието се отлага за през лятото, за да бъде по-добре подготвено. Тежък удар за организацията е гибелта на Гоце Делчев, убит при с.Баница, Серско на 21.04.1903г.
На 19.04.1903 г. под ръководството на Даме Груев се свиква Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. Приети са конкретни директиви за въстаническите действия; избрани са ръководни органи на въстанието: главен щаб-Дамян Груев, Борис Сарафов и Атанас Лозанчев. На главния щаб е възложено да уточни датата на въстанието. Революционното раздвижване, бомбените атентати в Солун, извършени от български младежи, дават повод на турците да засилят репресиите.
На 1 юли 1903г. членовете на главния щаб вземат решение въстанието да избухне на Илинден-20 юли 1903г. Съставено е възвание към населението да се вдигне на оръжие срещу чуждите поробители. Централният комитет отправя декларация до Великите сили за целите на въстанието и подчертава отново искането за автономия.
На 20 юли въстаниците нападат аскера в с.Смилево, отблъскват турските отряди и превръщат селото в укрепен лагер. Въстаническите действия пламват в целия Битолски революционен окръг. На 21 юли въстаническите отряди на Никола Карев и Питу Гули щурмуват турския гарнизон в гр. Крушово и установяват революционна власт- Крушевска република, с временно правителство. В района на Горна Преспа въстаническите отряди нападат гр.Ресен, освободен е районът на Долна Преспа. В Костурско въстанието е масово.Освободен е и гр.Клисура, който остава свободен от 23 юли до 14 август 1903 г. Тежки боеве се водят в Леринско.
В разгара на въстанието, пламнало в Битолския революционен окръг, въоръжената борба обхваща и Одринско. На 28 юни 1903 г. е свикан окръжен конгрес в местността Петрова нива при с.Стоилово, Малкотърновско. Вземат се мерки за засилване на непосредствената подготовка ; окръгът се разделя на пет въстанически района и се избира ръководство- Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Решено е въстанието в Одринския революционен комитет да започне на 5 срещу 6 август 1903 г. На 6 август Преображение четите в Странджанския район нападат турските части в Малко Търновско и Лозенградско и установяват контрол върху селата. Четата на М.Герджиков овладява гр.Василико/дн.Царево/ . Успешни боеве се водят при селата Граматиково, Стоилово, Паспалово. В крайбрежния район са овладени гр.Ахтопол и околните села. В освободените райони се въвежда революционна демократична власт-Странджанска комуна.
В Серския революционен окръг осуетеният поради гибелта на Г.Делчев конгрес се свиква през август в месността Ливадката край с.Пирин. Решава се въстаническите действия да започнат на 14 септември Кръстовден – най-напред в южните райони – Демирхисарско и Серско, като се изразяват в четнически и миноподривни акции. Предвижда се да взриви мостът на Струма и да се прекъснат навсякъде телеграфните съобщения, след това четите да се оттеглят на север в Разложко. За ръководно тяло в окръга са избрани Димитър Стефанов, Александър Радославов и Симеон Молеров. Постигнато е споразумение за действието на ВМОК. Още докато заседава конгресът, ВМОК изпраща чети с над 300 доброволци от цяла България. Те се средоточават в Пирин и действат съвместно с четите на организацията.
В Мелнишко обединените чети на И. Стоянов, Яне Сандански, Михаил Чаков отблъскват нападението на турските части. На1 септември се разгаря боят при с.Пирин, един от най-продължителните и кръвопролитни боеве в Серския революционен окръг. След това сражение се постига споразумение между вътрешните части и четите на ВМОК да се прекратят временно действията до обявяване на въстанието в окръга. На 6-7 септември всички чети/ над 750 души/ се прехвърлят в Неврокопско, където се разпределят по райони:четите на Яне Сандански, Й.Стоянов, Г.Белев заминават за Мелнишкои Кресненско, на Д.Стефанов, И. Цончев-в Разложко ; на М.Чеков, Ст. Мълчанков- в Неврокопско. На 13, 14 септември четниците разгромяват турските гарнизони при с.Обидим и при м. Хайдушки кладенец.
В Горноджумайско въстаническите действия се ограничават с боевете на 28 септември 1903г. в долината на р. Бистрица и на 8 октомври в местността Добро поле. По-широк размах въстанието придобива в Разложко . Тук се съсредоточават четите на Иван Цончев и Ан.Янков. От България пристига чета / 300 души/ , изпратена от Задграничното представителство. Турската войска и башибозук подлагат на сеч жителите на града, избиват около 45 души и опожаряват 200 къщи. Главното ядро на въстаническите сили атакува с.Бачево, а на 18 септември настъпва срещу град Белица. Въстаниците отблъскват турските подкрепления, идващи от Мехомия и Неврокоп, както и башибозука. В боя като доброволци участват руските кореспонденти П.Орловец и Ромуалд Пржевалски.
В Солунския, Скопския и Струмишкия революционен окръг се водят героични сражения с турските части.
Османското правителство предприема бързи и сурови мерки за потушаване на въстанието. Към въстаническите райони са съсредоточени около 200 000 редовни войници. В края на юли турски отряд 20 000 души настъпва към Крушево. На 31 юли съпротивата на Крушево е сломена. Начело на 80 000 армия Назър паша се отправя от Скопие за Битолско и настъпва срещу с. Смилево. След ожесточени сражения селото е превзето и опожарено. През август започва турско настъпление и в Костурско. Въпреки героизма на въстаниците много села са опожарени. Сблъскванията с войската и башибозука продължават и през втората половина на м.октомври. Постененно заглъхва борбата в Охридско и Кичевско. 40 000 войска планомерно настъпва в Странджа.
На 19 септември главният щаб приема решение да се прекратят въстаническите действия.
Повече от три месеца продължават въоръжените сблъсъци по цяла Македония и Одринско. Според данни на вътрешната организация през това време стават 239 сражения, в които вземат участие 26 400 въстаници срещу 350 хилядна редовна войска и башибозук. Опожарени са 205 села и повече от 70 000 души остават без подслон. Броят на загиналите надминава 5 000 души, а около 15 000 са хвърлени в затворите. Около 30 000 души са принудени да напуснат родните си места. Повечето от тях намират убежище в освободените български земи.
Илинденско-Преображенското въстание не постига главната си цел, то претърпява неуспех. В решителния момент въстаниците се оказват без поддръжка. Не се стига до резултатна намеса на Великите сили . Въпреки героичната борба въстаналите българи в Македония и Одринско не получават политическа автономия. Това въстание заема важно място в нашата история, защото показа стремежът на българите към национално обединение.
