Дано протестите на студентите да са градивни, понякога това действа оздравително на обществото, може и някоя кола да пламне, те и без това са много у нас, смята популярният музикант.
- Ерол, как си в шест и петнадесет?
- Не мога да се оплача, шест и петнадесет е хубаво време. Шест без десет също, въобще около шест времето е много добро. Аз съм се родил в шест часа, петък на 16 - ти май. Между другото имам три шестици в рожденната дата... нумеролозите може да открият сатанински знак – 666.
- Какво те провокира, и защо го провокираш?
- Какво ме провокира? Еми той живота си е провокация, аз не го разделям на неща които ме провокират или не. Ако човек има очи да забелязва интересното и хубавото наблюдавайки живота, той може да намери провокация във всяко нещо – в ставането сутрин, в беленето на яйце – провокацята я разглеждам в добрия смисъл на думата, нещо което стимулира твоята креативност.
- Мнението ти за студентските протести по повод убийството на Стоян Балтов?
- Хубаво е че продължават, че не остана инцидентно след случая. Може би това ще доведе до по-дългосрочно обръщане на внимание към проблема, защото понякога става медийна шумотевица за два-три дни и всичко отшумява. Дано да се опитат да размърдат малко обществото, според мен единствените хора които могат да го направят са по-младите, те трябва да са будната съвест на обществото, да не са съгласни по принцип. Някой беше казал, че на младини човек винаги е либерален, колкото повече остарява, толкова преминава към консервативната партия. Хората на тази възраст би трябвало да се бунтуват, да са недоволни, а пък нашата действителност е пълна с неща които би трябвало да провокират младите. Беше време да излязат на улицата тия хора и да кажат какво искат – във вестника имаше такова заглавие “Какво искат студентите?” Дано да е градивна тази революция, да не се стига до някакви разрушителни ефекти като палене на коли и прочие, макар че понякога това действа оздравително на обществото... може, някоя и друга кола може да замине, те и без това са много. Така че аз съм за, даже ми се ходи на някоя стачка.
- Пееш ли на децата си?
- Дъщеря ми винаги ме прекъсва като почна да и пея нещо, аз и не съм такъв певец, който може да се хареса на деца, на хора които са по-спокойни. Аз общо взето крещя, така че май не им пея много много. Пускам им някои от парчетата и ги питам – Харесва ли ви, тати, новата песен? – те обикновено казват – Нееее. Спри го. Искам да гледам “Jetix” – например.
- Според теб как живеят младите хора в България?
- Като младите хора във Финландия да речем, и навсякъде по света, радват се, правят любов, по някой път война, забавляват се... Имам наблюдения за една трагичност, една обреченост във веселието на младите, забавата винаги стига до ексцесии накрая, винаги има мъртви, пандали под масите, има го и момента “Ела да се разбереме отвънка!”. Като за последно общо взето, може би тукашната обстановка предразполага към това, но и забавата е някак си крайна. Когато сме ходили по концерти, насам, натам из Европа съм забелязал, че хората са по-умерени, може би това тук е от климата, ние сме по на юг.
- Как се отразиха на групата промените в състава, и какво е “Уикеда” след тях?
- Мисля че благотворно, защото по едно време бяхме стигнали до някаква задънена улица. Едни очаквания стояха още от първия албум – от онази шумотевица около Боби с кафето – и хората непременно очакваха от нас да сме весели, закачливи. Една от емблемите на групата, нещото с което ни свързват повечето хора, това е браса. Чувствахме се малко като клоуни по едно време, трябваше непрекъснато да отговаряме на тези очаквания. Тогава решихме да видим какво ще стане като махнем браса, това по някакъв начин свали напрежението в групата и се появи нова енергия между нас. Напоследък много добре вървят нещата, като че ли нов интерес се породи в хората, въпреки че пак има някои, според които с брас беше по-добре. Аз мисля че сега сме в добър период, пък ще видим.
- Караш ли с двеста?
- Не. С двеста не съм. Със сто, сто и десет – най икономичния режим. Много се дразня, когато изпреварвам ТИР някъде на магистрала и отзад се доближават едни халогенни фарове и ми светят в задното стъкло, тогава викам, чакай да видите вие и надувам кадета с сто двадесет и осем – максимум. Избягвам да карам бързо, по-безопасно, по-екологично, пък и няма смисъл човек да се хваща на това хоро. То става някаква лудница – кой по-бърз, кой повече пари изкара – няма смисъл от тази надпревара. Трябва хората да живеят по-спокойно.
- Чувства ли се българската музика като в задръстване между пет и шест?
- Общо взето, да, въпреки че, рок алтернативната сцена се развива много добре напоследък в България. Появиха се много разнообразни групи – преди клоняха към този Сиатълски звук, присъщ на “Саундгардън” примерно – може би малко по-електронни неща се правеха. Докато сега има много голямо разнообразие – има реге, пънк, ска, метъл групи – няма толкова медийна изява, но тя не им трябва, слава богу има интернет и в тази сцена има развитие последните две три години, има възход. Иначе другото – това което е мейнстриима, е зациклило – лашка се между поп фолк и естрада и някакъв измислен поп, аз и не го следя много много този мейнстриим на българската сцена. Общо взето в рок музиката – аз я наричам рок много обобщено, или ъндърграунд още по-изтъркано, там се развиват добре нещата, докато в попа са се изчерпали откъм идеи.. незнам дали са имали изобщо.
- Какво настъпи днес по улицата?
- Фас сигурно. Няма начин да не съм настъпил някой фас. Надявам се да не съм настъпил лайно, защото това е ужасно, особено ако си с дълбоки грайфери. Аз общо взето не гледам къде стъпвам.
- Какво е твоето послание като музикант към българското общество?
- Винаги съм се чудел какво точно искам да кажа с това което правя, може би търся начин да си изразя същността. Човек е общо взето сам в живота – ражда се сам, сам си отива – и това да намериш начин да изразиш себеси, помага да намериш съмишленици и хора с които да общуваш в духовен план, не просто да си приказвате за времето. Може би това е посланието ми – търся хора с които мога да общувам, защото е трудно да ги срещнеш в трамвая или на улицата. Винаги се сбълскваш с каменни лица, с враждебност, а така на сцената с музиката която правя намирам хора, които се усмихват и се радват на неща, на които аз се радвам и съответно тъжат от същите неща като мен.
- И какво значи всъщност “Уикеда”?
- Идва от английската дума “wicked” – проклет, 60- те години е било жаргон и за “супер”. Това го видяхме на една касетка с “а” и ни прозвуча ямайско... може и това да значи, но май нищо не значи – просто Уикеда.
интервю на Неделчо Хазърбасанов
