Всеки път, когато си представите някаква алтернатива на реалността – от сънища, до пътешествия, породени от различни наркотични средства, до пътуване със скоростта на светлината – основното изображение, изскачащо в съзнанието ни, е тунеловидно и изпъстрено с множество геометрични фигури.
В съзнанието ни съществува определена област, която отговаря за визуалната информация. Визуалният кортекс, наречен V1, е изпъстрен с нерви, които взаимодействат помежду си почти на мига. Съществуват неврони, които окуражават повече дадени дейности за сметка на други. Други неврони пък ги забраняват.
Комбинацията от двете – да речем в момент, когато сме под влияние на наркотични вещества – създават интересни и правилни форми.
Тези форми обаче не довеждат до т.нар. тунеловиден ефект. Той се появява вследствие на това, че визуалната система се нуждае да възприеме нещо повече от картина на контрастиращи стойности от светло и тъмно. Тя трябва да възприеме и очертанията. Невроните V1 са свързани в структура, наречена хиперколони. Всеки неврон в нея възприема различна стойност. Един неврон от хиперколоната например отговаря за вертикалните линии, които две страни образуват, когато се сближат. Друг разпознава хоризонталната линия, когато стената се докосне до пода. Въпреки че невроните във всяка хиперколона могат да взаимодействат един с друг, те не могат да правят това с всички неврони в следващата хиперколона. Могат да „общуват“ само с някои от тях. Според учените именно тази селективна връзка между колоните ни позволява да възприемаме гладките и продължителни извивки.
Всичко това означава, че когато халюцинираме подобни форми, ние виждаме нещо много повече от тях. Ние „създаваме“ симетрична форма, която се свързва в определени ъгли. Взаимодействието между нервите във всяка хиперколона кара една иначе плоска „медена пита“ от мрежи да се извие по определен начин. Виждаме тунел, тъй като мозъкът ни е устроен по този начин.
