Преди 73 години на днешния ден в тунелите на Гарнизонното стрелбище - София куршумите на наказателния взвод отнесоха в небитието един голям, макар и ненавършил Христовата възраст поет - Никола Йонков Вапцаров.
Възмутен съм до дъното на душата си от опитите на разни дребни душици да словоблудстват по адрес на Вапцаров. Поне днес млъкнете бе, злодеи!, пише Митко Ганев.
Или пък напишете нещо като него, макар и малко -два-три стиха. Ама не можете? Защото сте низки и жалки плужеци.
А за тези, които обичат стиховете на поета, припомням една от многото прекрасни негови творби:
РОДИНА
Над тебе Пирин
издига гранити,
обвити във сиви мъгли.
Орли над бедни села
размахват крила
и хала в полята пищи.
А бяха години,
когато невинно
люляха ме празни мечти.
Живота бе ведър
и лесен,
живота бе щедър
и песен бе ти.
Но ето –
преминах
през дим,
през масло
и машини,
преминах през
гнет и тегло –
вред, където се борят
за хлеб.
И нещо се счупи
във мене.
Простенах от болка,
но бях без изход.
Погледнах надире
и плюх озлобено
и в теб,
и в самия живот.
Сега си ми близка,
по-близка от майка дори,
но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари...
Тежи ми, Родино,
кошмарно жестоко тежи
димящата кръв
и аз ще те питам –
всичко това
за теб ли бе нужно,
кажи?
Вред мрак.
И в мрака – тегло и робия.
Глад.
Остана стотици години назад.
А нейде живота пулсира,
израства
завод
след завод,
бръмчат пропелери...
А моят народ
работи,
умира,
както в дълбоката
бронзова ера.
Аз пак те обичам,
Родино на Гоце и Даме,
защото израснах,
защото закрепнах във Теб.
И нося в сърцето си младо
тревожното знаме
и вечния устрем
на всички без покрив и хлеб.
