"Първото нещо, което трябва да знаете за Ирина Бокова е, че тя е оперативен служител на Българската комунистическа партия с дълбоки връзки с режим, извършвал масови убийства, и в миналото заробил родината ѝ. В действителност, шефът на ЮНЕСКО е от типа хора, известни като "бебета с червени памперси" - дете на семейство заклети комунисти." С тези думи американското списание "Ню Америкън" (The New American Magazine) разказва на читателите си за официалната българска кандидатура за генерален секретар на ООН.
Зад изданието стои American Opinion Publishing, собственост на Общество "Джон Бърч" - организация за "образование и защита на политически каузи".
Тази неправителствена структура е основана през 1958г. с декларативно антикомунистически цели. Определяна като "ултраконсервативна", "крайно дясна" и дори "екстремистка", тя се бори срещу правомощията на федералното правителство във Вашингтон, за разпускане на Федералния резерв на САЩ и за напускане на ООН. Позициите ѝ са толкова крайни, че през 2012г. тя не бе поканена на годишното събиране на една от най-големите структури, финансиращи кампании на Републиканската партия. Поради това John Birch Society (JBS) е смятана за маргинална дори за консерваторите.
Публикацията за Бокова се появява малко, след като влиятелният либерален "Ню Йорк таймс" я спомена сред обсъжданите имена за генерален секретар на ООН, редом с вицепрезидента на Европейската комисия Кристалина Георгиева.
"Ню Америкън" обаче акцентира изключително на произхода и политическата кариера на Бокова и критикува администрацията на президента Барак Обама, че я смята за фаворит. Фактите, които изданието изрежда с характерен стил, едва ли са известни на американската аудитория.
"Баща ѝ, освен че е бил комунистически политик и член на Политбюро на жестокия режим, управлявал "Народна република България", е бил още и главен редактор на офциалния пропаганден орган на компартията в."Работническо дело".
В статията, озаглавена "Българският комунист и шеф на ЮНЕСКО Ирина Бокова може да оглави ООН" авторът Алекс Нюман казва, че тя изглежда приемлива и за Вашингтон, и за Москва да застане начело на световна организация, която мнозина са описвали като "клуб на диктаторите". Той припомня, че тя е била в Москва за парада на 9 май и че номинирането ѝ от София е било посрещнато с протести от репресираните от комунизма в България.
Следват множество квалификации за Бокова, за БСП ("прекръстила се, за да се добере до средства от американските данокъплатци, но останала жестока партия, която още управлява и е доминирана от същите главорези от миналото") и ЮНЕСКО ("този развъдник на комунисти, престъпници, диктатори, ислямисти, масови убийци и антиамерикански радикали").
В заключение авторът призовава ООН и Бокова да бъдат изобличени и спрени "в името на свободата, просперитета, и разума", както и на американците и жертвите на комунизма по света.
