Две са основните събития за мен лично като писател, предопределили развитието на света през размирния двадесети век. И двете събития са породени в цивилизована Европа.Едното е избухването на така наречената октомврийска революция, завършила в края на този същия двадесети век, с разпада на Съветския съюз и рухването на комунистическата система. Второто е избухването на националсоциализма в Германия, идването на Хитлер на власт и началото на Втората световна война, в която са избити около петдесет милиона.
Но докато нацизмът е по-ярък, по-жесток с неговия холокост, но и по-кратък, след което нова Германия успява да се възстанови, случаят с разпада на комунизма е много по-сложен, многопластов и много по-бавен. Нещо повече, този разпад в последно време заплашва да се превърне в нов империализъм, в така наречения олигархизъм, и изправя Европа и света пред нови, невиждани предизвикателства.
С руския неоимпериализъм трябва много да се внимава.
Той представлява една опасна смес от емоция, агресивност и месианизъм, съчетани с чисто руски тип бандитизъм и покаяние. За да сме наясно с него, трябва по-често да препрочитаме Достоевски, от „Престъпление и наказание” до „Братя Карамазови” и „Бесове”. Правя този увод към книгата на нашия изтъкнат политик и дисидент Петър Бояджиев с една единствена цел, да се опитам да открия и намеря нашето българско място на малка България в споменатите световни процеси, още повече, че ние сме свързани и с двата, с първия – като някогашен съюзник на хитлеристка Германия и с втория, за нас далеч по-важен, като сателит и верен съюзник на комунистическия Съветски съюз, след чието сгромолясване, настъпиха всичките ни проблеми.
Защо?
Защото ние не само, че бяхме сателит на този съюз, самопредложили се, забележете, да бъдем дори поредната съветска република, а защото изцяло им бяхме подчинени и копирахме и техния глобален разпад, учехме се, както се казва, от него. С две думи, разпадащият се ученик си имаше своя по-голям разпадащ се наставник. Това според мен е и най-характерното за прехода към капитализъм на малка България. И това е и скритата, подводна тема на тази забележителна във всяко едно отношение книга на Петър Бояджиев.
Тя е посветена на една абсолютна сензация. Авторът доказва, че босът на нашия преход, така нареченият Ахмед Доган, тъй като това е само едно от многото му агентурни имена, след като е разкрит като доносник на Държавна сигурност, е превербуван от руското КГБ като агент и внедрен в така наречения български преход. Доказателствата на Петър Бояджиев за това са много и изключително задълбочени. Да не забравяме, че преди да бъде осъден на цели десет години затвор за антикомунистическа дейност, Бояджиев е бил най-талантливият ученик-математик на академик Благовест Сендов и като такъв математик си остава и досега. С други думи, това е дисидент от качествено нов порядък, дисидент от областта на точните науки, с което малцина могат да се похвалят. Нека не забравяме, че големият дисидент на Русия е академик Сахаров, също светило на точните науки и това никак не е случайно. Характерите на подобни хора са от съвсем друго естество и се отличават с изключителна твърдост и последвоветелност. Такива хора предпочитат да действат, както се изразява на едно място самият Бояджиев, което и прави след пръхвърлянето му от верни приятели на Запад.
Интересен е паралелът, който Бояджиев прави между себе си и семейството, в което е израсъл и превербуваният Доган. Авторът съвсем точно предполага, че амбициите на младия Доган са заложени и продиктувани у него още от детството му, от неосъзнат социален реваншизъм, който го тласка на всяка цена към себедоказване, при което всички средства са позволени, особено хитростта и лъжата. Тъкмо те го тласкат към доносничеството като агент на ДС и тъкмо рухването на системата впоследствие го разочарова, защото той се оказва, в края на краищата, излъган все от същата тая система, която го е лишила от така жадувания просперитет. Авторът изрично посочва, че голямата мечта на Доган е да следва в Кеймбридж и след като се разминава с нея, тръгва към собственото си падение.
Тъкмо обратното е в семейстовото, в което е израсъл Петър Бояджиев в Нови пазар. Семейство, възпитало го в антикомунистически дух, в безгранична толерантност между религиозните и етнически общности. Преинтересно е и признанието, което прави Бояджиев пред самия себе си, заради собствения си провал пред ДС:
”Исках, а не можех – признава той – не знаех, нямах опит…”
Последствията са жестоки. Десет години затвор и загуба на родната му майка – тя умира само на 48 години, вероятно и от мъка по него.
Установяването на първата голяма лъжа от Доган, която дава тласък на невероятната му политическа кариера, е истински слалом за любителите на екстремни документални изживявания. Нека се опитаме да проследим най-важното от този забележителен документален слалом на Бояджиев към голямата лъжа на Доган, с която той се самонастанява в така наречения ръководен елит, и е в самото дъно на последвалия „демократичен” погром над страната, от който всички ние до един сме потърпевши.
И така, 3-ти ноември 1981 година – Париж.
Петър Бояджиев заедно с първия си верен приятел Фреди Фосколо дават първата си пресконференция на тема ”Репресиите в България – средство за управление”. За първи път пред западни медии, те двамата, защитават своите приятели от затвора. Някои от тях ще играят голяма роля по-нататък. По същото това време ”другарят” Ахмед Исмаилов Ахмедов усилено се подготвя да дойде при тях от другата страна на „желязната завеса” като агент на ДС под прикритие, за да ги громи. Току-що е приключил първият етап от насилственото преименуване на така наречените помаци и то успешно, според ДС. Идва вторият етап на безспорната лудост на българските комунисти от 20 век от 1984-85 година. Той се състои от три етапа:
1. Убиват няколко затворници, чиито гробове и досега са неизвестни.
2. В затворите се вкарват няколко десетки политзатворници.
3. Изселени са няколко стотици семейства в различни точки на България.
Тъкмо това е най-важният момент от живота на Ахмед Исмаилов Ахмедов. Макар и по-интелигентен от другите деца, но лишен от покрепата на семейство и близки, той е обречен на неравностойно съзтезание – да постига всичко сам и с неимоверни усилия. Така още в ранното му детство се заражда скритото му чувство за реванш.
Тук е мястото да отбележим невероятния талант за психоанализа на автора Петър Бояджиев. Той пророчески отбелязва, че преди да стане агент, всеки е бил човек и престава да бъде човек, стане ли агент. Тъкмо това, от моя писателска гледна точка, е истинската голяма драма на Доган, драматичният сблъсък между човека и агента. Кой ще надделее у него? Надделява, както е известно, агентът, такава е собствената даденост и природа на самия Доган, но според мен, до тук стига тази негова даденост и природа. Това е природата на родения използвач и роб, на родения тарикат, който инстинктивно усеща, че
облагите, които е очаквал от ДС, се изплъзват, че самата ДС е една мистика,
един мит, че самата тя е некадърна. И тогава агентът в него решава да го надхитри по някакъв начин, по какъвто и да е начин. Излишно е да споменаваме, че това може да стане при стечение на обстоятелствата и с лъжа. И агентът на ДС Доган успява да пробута за себе си тази голяма лъжа и да преметне, както се казва, органите, което е и голямата тема на тази книга. Но превербуваният агент, едва ли ще преметне някога новите си господари. Новите наледници на някогашната стоглава хидра едва ли ще позволят на един дребен български тарикат, какъвто е той, да си играе с тях, както с нашите и в тоя смисъл съдбата му е предрешена. Очаква го пълното забвение.
Но да се върнем отново към голямата лъжа на Доган и шеметния документален слалом на нашия умен и доблестен автор, който за моя чест, ме покани да напиша този кратък увод към забележителната му книга.
И така, как продължава да се развива съдбата на агент Доган, изгубил вече човешката си същност?
Същественото е, че попаднал веднъж в паяжината на собствената си свръхамбиция и илюзии, той се озовава в ареста на същата тая ДС, която е смятал за свое семейство. Отново се извинява на това свое семейство за допуснатите грешки и предава 12 човека, които са имали неблагоразумието да му се доверяват, според архивните документи на ДС. И отново пазарлъци с Първо главно, с Шесто главно, при които, със сигурност може да се предполага, че пазарлъците за превербуването му вече са започнали. Декларацията на Меди Доганов по време на процеса, че ще посвети останалата част от живота си за изкупването на грешките си, които го докараха до арест и на подсъдимата скамейка, говори много.
Каква е била ролята и намесата на съветника, наблюдаващ сектора на КГБ, може само да се гадае, защото тази информация се намира в архивите им и е отнесена в Москва. А че е имало наблюдаващ съветник, не подлежи на съмнение. В периода след 1984 година, КГБ систематично е започнало да дублира всички значими преписки на ДС в своите структури в Москва.
„И още нещо – уточнява изрично авторът – нямаме право да забравяме две неща. Първо, присъдата, която е получил Ахмед Доган не е отчела, че той е бил агент на ДС, а о.з. полковник Тодор Наков дори твърди, че Доган е имал офицерско звание. Доган остава в съдебната зала като един от другите подсъдими, за които са били необходими повече от 10 години, за да разберат истината, че до себе си имат агент. Ако по време на процеса се бе отчела принадлежността му към ДС, той би бил третиран вече като предател и би бил заплашван от смъртна присъда.
Така, че не подлежи на съмнение превербовката му от съветските съветници и грижливо пазената тайна, за да се осигури качествена легенда за в бъдеще.”
По-нататък авторът Петър Бояджиев прави един почти математически анализ на начина, по който е стигнал до голямата лъжа Доган за самия себе си, не без помощта на останалите наши сънародници по онова време. В него се открояват два момента. Първият е, когато Бояджиев подготвя посещението на председателя на Международната федерация по правата на човека в Париж Даниел Жакуби и, когато самият Бояджиев е вече член на Независимото дружество за правата на човека /НДЗПЧ/, единствената неправителствена организация тогава в България, която членува в международна правна структура.
Вече е настъпила заветната дата 10 ноемри 1989 година.
По време на престоя на Даниел Жакуби в България, „Независимото дружество” организира среща с обществеността с него в кино ”Петър Берон”. По време на тази среща Таня Желязкова прави кратка характериктика на Меди Доганов, с искане г-н Жакуби и Дружеството да се застъпят за неговото освобождаване. Веднага след събранието, Жакуби пита по телефона Петър Бояджиев какво знае и мисли за случая? Бояджиев проверява и му казва, че Доган е в списъка. За първи път името Доган влиза в този списък и за първи път Жакуби от името на Федерацията поисква неговото освобождаване заедно с другите политически затворници. Така пътят на Доган е отворен, но това за него е прекалено малко.Трябва му нов имидж по този нов път към демокрацията. И той се опитва да го налучка.
След известно време пак Жакуби отново звъни на Петър Бояджиев, за да му съобщи нещо много важно. Бил посетен лично от Доган, който искал да основе като член на Федерацията свое дружество, забележете, което много учудило Жакуби, който все още не бил съвсем наясно с българските работи…
И ето, че отново се намесват нашите български работи, които на г-н Жакуби може все още и да не са му напълно ясни, но на тариката Доган са му повече от ясни, меко казано. На него му трябва организация, на която той лично да е лидер – толкоз. И тъкмо тогава прибягва и до голямата лъжа, за която говори в тази своя забележителна книга Бояджиев. Успява да уговори с няколко по своему честни, но разсеяни или с достатъчно силно въображение хора, че лично той, Доган, е организаторът на гладните стачки и на последвалите Майски събития тогава от затвора. Как? Като взел че ги уверил и уговорил, че по тоя въпрос за гладните стачки си кореспондирал със свой човек от софийския затвор, който го наставлявал от там посредством тайни писма. Онзи, който като Петър Бояджиев е бил цели 10 години в комунистическия затвор, прекрасно знае, как по онова време върви кореспонденцията между два затвора в тоталитарната ни отвсякъде държава, но на онова време изглежда много хора са успели да се хванат. Още повече, че опашатата лъжа се разпространява и от изпечен агент на ДС, какъвто е вече Доган. В онзи момент, както се изразява с чувство за хумор Бояджиев,
докато антикомунистите са вече „на всеки километър”, ченгетата са на всеки метър.
Така се стига до онази лична среща между Доган, Петър Бояджиев, неговия преподавател някога по математика Благовест Сендов и неговия честен приятел Димитър Томов, на която Бояджиев съвсем случайно засича за лъжата Доган, че от затвора той организирал гладните стачки и Майските събития. Изпеченият лъжец и тарикат Доган до такава степен се стряска, че сякаш не е на себе си и дълго време и на самия него не му се вярва, че голямата му лъжа е минала. Минала е обаче. Агентът е вече политически фактор и дори диктува условията. Двама от бъдещите министри в правителството са не само хора на президента Желев, но и негови.
Така магическият кръг се затваря и Доган е вече човекът, който дърпа конците на кошмарния наш преход.
Това е най-общо основната тема на книгата, която, като всеки почтен човек на точните науки, г-н Петър Бояджиев е населил с огромна и обилна документация, с която може обстойно да се запознае бъдещият читател. На мен лично като автор на този кратък увод към забележителната му творба, ми се ще да завърша с тъжния увод на самия автор Бояджиев в собствената му книга. Ето го:
„…Аз констатирам обаче състоянието на Българската държава. И днес тя не е дала един що-годе достоен отговор чрез една сериозна и отговорна анкета за това, което започна на 20-и май. Една уважаваща себе си държава щеше да го направи…Това не е съд и няма нищо общо със съда. Това е примерно една парламентарна анкета, която има за цел да осветли един важен момент от близката история, засегнал толкоз човешки съдби. Жалко, че много българи днес казват ”Мафията си има държава”. Очевидно е, че държавата не прави нужното да бъде уважавана.”
На финала, обаче, искам да кажа на многоуважавания лично от мен г-н Петър Бояджиев следното. Независимо от това, че в която и да е държава има моменти, в които тя самата не се уважава, винаги съществуват и нейните честни и почтени автори, сред които е и той самият. И които творят за нейното бъдеще и това на децата й. И ще направят един ден така, че наистина държавата им да заслужи така нужното й уважение.
Александър Томов
