Тодор Живков беше много хитър. Успяваше да заблуди Леонид Брежнев, че прави всичко по указание от Кремъл. А го използваше да извлече полза. Заблуждаваше Политбюро на БКП и българския народ, че претворява политиката на СССР в България, а гледаше своя интерес.
Затова винаги идваше сам при мен в Москва. После предаваше разговорите ни по свое усмотрение и ги преиначаваше. Това казва за генералния секретар на БКП "бащата" на перестройката Михаил Горбачов.
Живков мразел една тема повече от всички останали. Става дума за преврата срещу него, готвен от американските и британските служби през 60-те години. Той се проваля, участниците - генерали и активисти на БКП са арестувани, но Живков винаги е подозирал, че съветските служби са знаели, но не са го предупредили.
7 септември е странна дата. Тя е рождена за Тодор Живков и фатална за неговия някогашен приятел, а впоследствие непримирим враг - писателят Георги Марков.
Тодор Христов Живков е роден в с. Правец, днес наричано "първия частен град", заради инвестициите на фамилията на Валентин Златев, шеф на ЛУКойл - България. Там е и паметникът на Живков. Пак там е поставен бюст на неговата дъщеря Людмила Живкова, подарен на общината от внука на Бай Тошо - Тодор Славков.
Живков оглавява 35 години БКП и държавата. Разполага практически с неограничена власт. Свален е от всички постове на 10 ноември 1989 г. от други членове на Политбюро, между които Петър Младенов, Андрей Луканов, ген. Добри Джуров и др.
На 7 септември 1978 г. живеещият в Лондон писател и журналист Георги Марков паркира колата си и тръгва пеш по моста Ватерло, отивайки към работното си място в Би Би Си. На автобусната спирка той изведнъж усеща пронизваща болка, като ужилване от оса, в задната част на десния крак. Марков поглежда зад себе си и вижда човек, който вдига чадър от земята. Непознатият бързо пресича улицата и хваща такси. Случаят е известен в цял свят като случая с „българския чадър“. Една от версиите е, че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили“.
Когато пристига на работа в офиса на Би Би Си, Марков забелязва малка червена пъпчица на мястото на „ужилването“, а болката не стихва. Той споделя с поне един от своите колеги в Би Би Си за инцидента. Същата вечер Марков развива треска и бива приет в лондонската болница „Сейнт Джеймс“, където умира три дни по-късно, на 11 септември 1978.
Патолозите откриват малко метално топче в прасеца на Марков. То е с диаметър 1.52 mm и съставът му е 90% платина и 10% иридий. Пробито е по цялата си дължина с два канала с диаметър 0.35 mm, които образуват кухина с формата на Х. По-нататъшните експертизи откриват следи от отровата рицин. Смъртта на Марков е била неизбежна, защото срещу рицина няма противоотрова.
Десет дни преди убийството подобно покушение е извършено срещу друг български дисидент - Владимир Костов, журналист от радио “Свободна Европа”. Опитът е извършен в парижкото метро.
Докато Георги Марков е бил в България той е смятан за приближен до Тодо Живков. Ходил е дори с дружинката на Първия на лов. Считан е за любимец на диктатора.
Той обаче скъсва със "светлото бъдеще", което му предричат литературни критици и приятели и избягва на Запад. Започва да води предаване по ББС "Задочни репортажи", които описват действителността н родината му. Възможно е Тодор Живков да се е чувствал предаден, защото именно срещу Марков е пусната цялата машина на Държавна сигурност.
Тодор Живков пее с габровски студентки.
Когато Живков пранува 67 години, Марков е прободен на моста Ватерло... Случайност или "специален" подарък за вожда от тайните служби? Ясен отговор няма и до днес...
ЗА ПРАВОТО ДА КАЗВАШ КАКВО МИСЛИШ
Георги Марков
Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем...
... Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото - още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието - трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.
Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост...
... Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в "Дойче веле", нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че "Дойче веле" ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече - за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам...
